За казуса с гъбата в притвора на църквата "Св. Архангел Михаил" в Трявна - становището на г-н Валентин Христов - представител на строителната фирма, извършвала ремонта на храма през периода 2016-2017 г.
В една от книжките от поредицата „Ловеч и Ловчанско“ /1938 г./ е поместена и кратка дописка от инж. Тр. Трифонов за Деню Цанюв Бръняков /вероятно Брънеков/, родом от Трявна. Точната година на рождението му не се споменава, но авторът отбелязва, че по това време той е „на повече от 80 години“. Първоначалното си образование „съ писане на пясък“ той получава в Трявна. Баща му Цаню бил търговец, който още по турско време се преселил със семейството си в Одрин, където синът му Деню, постъпил в българско училище и учил до I-ви клас. След това, заедно с пет други момчета, Деню бил изпратен в Цариград и със съдействието на патриаршията, били „настанени“ в гръцкото училище на о. Халки, където учили в продължение на 8 години. По това време Петко Р. Славейков издавал в. „Македония“ в Цариград и „прибрал“ своя съгражданин Деню. Изпратил го да продължи образованието си в българското училище при учителя Петър Станчев, за да изучи „писмения български език“. След 3-4 месеца го „настанил“ за писар в Българската екзархия при Първия български екзарх Антим, където служил 7-8 месеца. По това време, в Цариград, ръкоположили Дионисий за Ловчански владика и той взел със себе си Деню и го завел в Ловеч, където го направил свой секретар. Тревненецът работил на същата длъжност и при следващия ловчански митрополит Н.В. Пр. Йосиф. А когато владиката заминал за Цариград, за да заеме епархийския престол, Деню Брънеков, заедно с поп Захария, управлявали временно Ловчанската епархия, докато бил изпратен заместник.
По време на Руско-турската
освободителна война Деню бил преводач на руските войски. След Освобождението
служил също като преводач – писар в Ловеч, после като секретар при първите
ловчански окръжни управители – Францевич, Стабровски, Тишев и др. Работил като
секретар в същия град до 1889 г. През 1878 г. се оженил за ловчанлийката
Тодорица Бешкова /Хаджи Симеонова/ - сестра на Петър Бешков. Двамата имали пет
деца – Бонка, Марийка, Борис /полковник от Генералния щаб/, Диамантина и Зорка.
От Ловеч Деню заминал за
Берковица, където работил като околийски началник, а после заел същата длъжност
и в Лом, Никопол, Тутракан Карлово, Ямбол, Пловдив, Провадия. Пенсионирал се
преди Балканската война. Деню Ц. Брънеков оставил интересни спомени за миналото
на Ловеч, преди Освобождението, публикувани във в. „Пастирско дело“ от 1932 г.
/бр. 32-37/.
Подготви
Галина Иванова
Честит празник на всички хора с цветни имена!
Дълбок поклон пред паметта му!
Становищата на арх. Анна Димитрова – гл. експерт към Регионалния инспекторат по опазване на културното наследство – ЦРУ – В. Търново към МК и на отец Николай Николаев, в качеството му на Председател на Църковното Настоятелство при храм „Св. Архангел Михаил“, по проблема с гъбата в притвора на храма...
Животът на дюлгерите в Тревненско, както през Възраждането, така и по-късно, е протичал повече навън от родното им място, тъй като от ранна пролет до късна есен работели по различни краища на България. Те били предимно от селата – естествено, където и да отидели, битът им бил близък до този на селското население от тревненските колиби като, разбира се, върху него оказвали влияние бекярският начин на живот и битът на населението в районите на страната, където работели.
Към края на XIX век
дюлгерите все още били облечени с местните тревненски носии – ризи, салтамарки,
фермета и потури. Обикновено спели по плевните и недоизкараните постройки на
„чорбаджиите“ си, чиито къщи правели. Завивали се със селските черги, които си
носели от къщи. По-късно започнали да ходят с градско облекло и са си наемат
квартири. Инструментите си поставяли и носели в сандъчета или големи чанти с
четириъгълна форма с две дръжки, изплетени от папур и наричани зюмбюли.
По-особен е въпросът с прехраната на дюлгерите. Доста често, когато
работели на частни строежи, ги хранели стопаните, на които правели къщите. В
някои случаи храната била добра, в други – лоша; зависело от това доколко
чорбаджиите им са заможни, стиснати ли са или не. Когато наемали да строят
обществени сгради, прехраната им зависела от контрактите
/договорите/ между майстора или
предприемача им и съответната община на селището или църковното настоятелство. От
някои контракти личи, че работодателите отпускали на майсторите някои продукти
като брашно, боб, месо и др., а в някои случаи им доплащали храната в пари –
зависело от това как ще се условят.
Дюлгерите живеели пестеливо и скромно. Почивали само в неделя.
Рядко посещавали църква и някои обществени и религиозни празници по местата,
където работели.
Относно организацията може да се каже, че след Освобождението
старият рез-дюлгерски еснаф, вече не съществувал. Тъй като резбарството
западнало като занаят, а строителството продължило да съществува /и то без
значително намаляване броя на дюлгерите/, била създадена занаятчийската
тревненска организация „Братско дюлгерско сдружение“, разполагала със собствен
печат, на който са изобразени сграда и тесла. Вероятно това е станало по
времето на управление на земеделското правителство, издало Закон за организиране
и подпомагане на занаятите. Членове 9, 52 и 91 от закона задължават да бъдат
ликвидирани напълно по административен и съдебен път старите еснафски
сдружения, обединени в създадения през 1919 година Съюз на занаятчийските
професионални сдружения в България. В Трявна е имало общо занаятчийско
сдружение, чиито документи за периода 1935-1945 г. се съхраняват в Окръжен
държавен архив – Габрово. До 1935 г. в града съществували местни занаятчийски
комитети.
С промяната в структурата и организацията на новите занаятчийски
сдружения, настъпили промени и в ръководството на дюлгерите. На мястото на
стария устабашия, застанал майсторът, а по-късно все повече взел да се налага
предприемачът, който наемал работници и за разлика от устабашията не работел
наравно с другите дюлгери. За него оставала по-голяма част от печалбата.
Новото време поставило задачата за ликвидиране на доосвобожденския
начин за подготовка на занаятчиите и заменянето му със съвременно професионално
обучение. Това обаче се отнася в сравнително малка степен за дюлгерите от
Трявна. Начинът на обучение при тях бил почти същия, както през Възраждането –
чиракът, 12-15-годишно дете, започвал с носене на кал и вар, след 2 години
държал изпит за калфа. Калфенският период също траел 2 години. Що се отнася до
майсторите, те се явявали на изпит пред представители на Варненската
търговско-индустриална камара, към която се числели административно и
организационно занаятчийските сдружения в Трявна. Издържалите изпита получавали
от камарата свидетелство за майсторство. В зависимост от степента на
квалификация, дюлгерите се явявали и получавали два вида майсторски
свидетелства – по-способните и по-подготвените добивали правото на градски
майстори – т.е. да наемат и строят обществени и частни сгради по градовете.
Другите пък получавали свидетелство за селски майстори – с право да
работят само по селата.
Третата категория дюлгери, макар и с подготовка и знания на
майстори, по една или друга причина, не явили се на изпити за свидетелство за
майсторство, работили всякакъв вид строителни работи, причислявали се към
групата на работниците, само че за разлика от младите и начинаещите,
получавали по-големи надници, които обаче били по-малки от печалбата на
майсторите със свидетелство.
В запазените контракти от разглеждания период се открояват и
измененията, настъпили в техните отношения. Майсторите и предприемачите вече в
доста от случаи набавяли и купували от съответните магазини строителни
материали със свои собствени средства. Често това ставало отчасти – част от
необходимите материали набавял и собственикът на строежа.
Ново явление било и появата на строителното бояджийство. Най-много
бояджии имало по селата Бъчварите, Рашовите, Койчовци, Радоевци.
От разглеждания до тук материал можем да направим следните изводи:
1. Тъй като тревненските дюлгери били повечето от селата и
болшинството от тях притежавали по малко земя и добитък, когато били по
домовете си се занимавали и със земеделие. […]
2. Въпреки, че са носители на тревненския селски бит, особено е
подчертано влиянието на бита на градовете и държавите, където са работили
тревненци – Персия, Турция, Румъния и др. Дюлгерите са носители не само на
новото в бита, но и изразители на новото мислене, на новата психика на
работника след Освобождението и на дребния собственик. […]
3. Както на други места, така и в Тревненско, през разглеждания
период преобладава занаятчийският характер на дюлгерството при голям разход на
жив труд и липса на техника, организационна раздробеност.
4. Постепенно и системно в организацията на тревненското дюлгерство
старите патриархални отношения и йерархия се заменят с нови. […]. Това вече дава възможност за експлоатация на
дюлгерите от работодателите им – все повече налагащите се предприемачи.
Катя Николова
Из книгата „Поглед към миналото на Трявна в
изследванията на Катя Николова“, 2023 г. Издание на СМРЗИ - Трявна
Изкуствоведката Христина Милчева също споменава за
съществуването на Тревненски дюлгерски еснаф.
Нещо повече, в един свой ръкопис с работно заглавие
„Имена от българската дърворезба“ тя пише,
че майсторите от еснафа си имали и свой печат:
„Рездюлгерско братско дружество - Трявна“ и го прилага,
като илюстративен материал в книгата си
„За майсторите, цветорезците и зографите“ /1967 г., 2011 г./
Част от дюлгерски инструментариум и документални сведения
от експозицията в Музея на архитектурата в Трявна
/Попангеловата къща/
Източник: СМРЗИ - Трявна
"Да сочиш смъртта за родината като свят дълг на въстаника е себеотрицание. Да смяташ зандана и бесилката за позор е гордост. Да питаш: "Кой не е умрял?" - е героизъм. Да отхвърлиш всички изкушения, когато си богат, е святост. Но да искаш да умреш за свободата на толкова милиона народ, когато си млад, е предопределение"
Из романа „Бенковски“ на Яна Язова
След неуспеха на Старозагорското въстание /1875
г./, апостолите под председателството на Стефан Стамболов се събират в Гюргево /11
ноември – 25 декември 1875 г./ и съставят план за ново въстание, което трябва
да избухне през май 1876 г.
България е разделена на четири революционни
окръга: Първи – Търновски, Втори – Сливенски, Трети – Врачански и Четвърти –
Пловдивски (Панагюрски). Още през януари 1876 г. апостолите идват в страната и
започват усилено подготовка на въстанието.
Най-широка и активна е подготовката в ІV
революционен окръг с главен апостол Панайот Волов, заменен по-късно от Георги
Бенковски. За център е избрано Панагюрище.
На 14 април 1876 г. в местността Оборище е
свикано Общо събрание, което гласува специални пълномощия на главния апостол
Георги Бенковски. Определена е и датата на въстанието – 1 май с.г., но се
намира и предател - Ненко Терзийски. На 19 април от Пловдив в Копривщица
пристигат заптиета, за да арестуват водачите и Тодор Каблешков, съгласно
взетите решения, вдига въстанието на 20 април 1876 г. Конакът е превзет. До
Панагюрище е изпратено „Кървавото писмо”. Бенковски и Волов незабавно обявяват
въстанието. Населението се събира на площада, където се освещава знамето, ушито
от Райна Попгеоргиева /Райна Княгиня/. Бенковски сформира известната
„Хвърковата чета”. Въстават селата в Средногорието и Родопите: Перущица, Батак,
Брацигово и др.
Турците най-напред нападат Стрелча, след
това Клисура, която се брани героично, но е опожарена на 26 април. Следващите
дни боеве се водят за Панагюрище, което е превзето и опожарено на 30 април.
Разорени и запалени са повечето от въстаналите селища в района. Георги
Бенковски пада убит от засада до р. Костина, Тетевенско.
Въстанието в Родопската област избухва на
21 април и продължава повече от седмица. На 5 май в Батак, жестоко избити са десетки
жени и деца, потърсили закрила и упование в църквата „Св. Неделя“. На 7 май
пада Брацигово. Героична и трагична е защитата на Перущица чрез саможертвата на
Кочо Честименски, Спас Гинев и други мъже и техните семейства.
В Търновско въстанието е обявено на 28
април. В селата Бяла Черква, Михалци, Мусина и др. поп Харитон и Бачо Киро
Петров сформират чета от около 200 души, която пристига в Дряновския манастир.
Башибозук и редовна турска армия с над 10 хиляди души и две оръдия, обгражда
манастира и започва 9-дневната Дряновска епопея. На деветата нощ въстаниците
щурмуват обсадата и около 40 души се спасяват, сред тях е и Бачо Киро, който по-късно
е заловен и обесен в Търново. Разбити са и другите две чети – Габровската на
Цанко Дюстабанов и Тревненската /* т.н. „Чета на зографите“,
която излиза в Балкана на 5 май/ начело с Христо Патрев. Потушено е
въстанието и в Батошево, Кръвеник и Ново село.
В Сливенски окръг няколко дни в Балкана
действа четата на Стоил войвода, към която се присъединява и Иларион
Драгостинов.
Във Враца на 18 май е даден сигнал за
въстание, но съзаклятниците скоро се разпръскват поради своята малобройност.
Грандиозен по своя международен отзвук е
походът на Ботевата чета от кораба „Радецки” и Козлодуй до Врачанския балкан,
където на 20 май (1 юни) 1876 г. намира смъртта си гениалният поет – воеводата
Христо Ботев.
На 16 май при Тутракан преминава четата на
Таньо Стоянов от 20 души, която е разбита в района на Попово. / * В
нея е и Кара Петър Тревналията, който намира смъртта си в последното, трето сражение
на четата, на 27 май, когато загива и Таньо войвода/.
Въстанието в Българско е потушено с жестоки
кланета, издевателства и грабежи. Това предизвиква справедливо възмущение в
Европа и Америка. В Цариград е свикана международна анкетна комисия. Велики
личности като Виктор Юго и Достоевски издигат глас в защита на българите.
Априлското въстание през 1876 г.
задълбочава Източната криза, а неговият успех е в международния му отзвук,
постигнат с героизма на многохилядните жертви.
Подготви
Галина Иванова
Кратка историческа справка: istoria.bg
* За
Тревненската чета на зографите, четете на 5 май
Апостолите на Априлското въстание:
Георги Бенковски, Панайот Волов, Георги Измирлиев,
Стефан Стамболов, Христо Караминков, Георги Икономов,
Георги Обретенов, Иларион Драгостинов,
Георги Апостолов, Стоян Заимов,
Никола Обретенов, Никола Славков.
Източник: НБКМ
Райна Попгеоргиева Футекова,
известна като Райна Княгиня,
която ушива знамето на
IV Революционен окръг.
Източник: НБКМ
Хвърковатата чета на Бенковски
Худ. Петър Морозов
Кървавото писмо на Тодор Каблешков /рисунка/,
с което е прогласено избухването на Априлското въстание.
Худ. Христо Коев, очевидец на въстанието
Участници в Априлското въстание,
фотографирани пред
паметника на Оборище.
Източник: НБКМ
Възпоменание за жертвите на Баташкото клане
по време на Априлското въстание.
Източник: НБКМ
Празничният календар /роден и международен/ прелива от празници на какво ли не, призвани, като че ли, в един единствен ден в годината, да изострят сетивата ни за това, или онова, за което рядко се сещаме. Един такъв празник е днешният - Международният ден за опазване на паметниците на културата, който се отбелязва от 1984 г. насам, по решение на ЮНЕСКО. За разлика от другите народи с богато и не толкова богато културно-историческо наследство, една дата в календара, няма да промени кой знае колко нито манталитета, нито законодателството ни. Знаем какво имаме. Но не знаем какво да го правим. Пък, ако го правим, все е недоправено. Самочувствието ни на хилядолетна нация, няма да коментирам. От десетилетия лежим на стари лаври и имидж, кърпим достойнство, но доста много от т.н. ни „паметници на културата“, ако не са занемарени и овехтели от безхаберието и всеобщата ни апатия, са реновирани по безобразен начин. Всъщност, най-малкият ни проблем е, ако например, една вековна къща или черква, са така „реконструирани“, че изглеждат като току-що построени… По-сериозният проблем са рушащите се сгради и храмове, паметници и паметни плочи, които от години ожидат някой да вземе присърце нерадата им съдба, пък и дори провокиран от една дата в календара… Днес природата си е „върнала“ повечето от тях, особено по селцата, където печално стърчат, оглозганите им от стихиите и апатията, скелети…
Та, какъв празник е днешният?! Чие съзнание, сетива и сърце
провокира? Кому да дирят сметка и спасение рухналите олтари на българщината? Ни
на „пазителите на старините“, ни на нас, днешните, дето немеем и слепеем пред
родното за сметка на чуждото. И тая пуста алчност, дето обръща паметници в
„мутренски барок“ - най-гнусното проявление на съвременния ни манталитет и народопсихология…
В този дух на мисли, не мога да не спомена /за кой ли път/, за
двете красиви тревненски църкви – в Бучуковци и Фъревци, за църквата в
Скорците, която от дълги години чака своя спасителен ремонт, и дано го дочака, за
редица стари къщи по т.н. „Улица на занаятите“, за съдбата на Киревата къща на
същата улица, за недочакалите своя 18-ти април емблематични къщи и символи на
тревненската художествена школа, не само в Трявна, но и по селцата край нея… И
не, че и преди не е имало ищах за новото, модерното. И не, че все сме били
хаберни по адрес на богатото ни културно-историческо наследство. Но днес,
глобално погледнато, сме отвъд всякакви граници, норми и дъна. Бихме дори,
оглавили някой международен конкурс по безхаберие и апатия, или пък по абсурдни
„спасителни“ акции за опазване на паметниците на културата. Казано иначе - завидно
културно наследство с незавидна съдба. И слава Богу, че го има и другото, макар
и да е песъчинка в пустинята от безхаберие – сърцатите радетели и пазители на
нематериалното и материалното ни културно наследство! Слава Богу, че ги има и
спомоществователите, които имат памет и сърце за паметта! Тези люде крепят
българщината. Те, а не чиновниците по министерства и институции, призвани, като
че ли, да списват тонове бумащина, а и често да възпрепятстват „законово“ почти
всяка добра кауза. Останалото, явно не им е по силите и рухналите паметници,
въпреки статута си на старини, са ярко доказателство за чиновническото
безхаберие и немощ. Малцина са и собствениците на исторически и културни
ценности, които милеят въпреки, за придобитото наследство, препънати най-вече във
всевъзможни законови недомислия и липсата на достатъчно средства за поддръжка,
ремонт и реставрация. Уви, не са малко и безродниците, които, сдобили се с
някой апетитен имот, бързат да се отърват от порутената му стряха и да го
преобърнат в поредния доходоносен бизнес, вместо да го спасят и съхранят за
поколенията… Не маловажна е и ролята на БПЦ, като собственик на голяма част от
паметниците с културна и историческа значимост, която би трябвало да е
първенстваща по адрес на опазването им. Би трябвало…
Дори не искам да си представя - колко и какво от това историческо и
културно наследство ще оставим на децата си. Нито пък те, доколко ще нехаят за
него… Днес почти никой, не гради за хаир на душата си и за онези „следи“,
нетленни във времето. Колко от утрешното ще спасим днес, предстои да се разбере
след време. А до тогава – имаме още много да вършим - на дела, не на думи…
Галина Иванова
* Снимка: Жоро Хаджиев
Преди няколко месеца научих една много обезпокоителна новина за един от символите на Трявна. Става въпрос за най-старата църква на територията на общината, която носи името на светеца-войн Св. Архангел Михаил - закрилникът на тревненци. Няма нужда да припомням нейната история, обвита в легенди, нито да преповтарям историческата й и културна значимост. Църквата е национален паметник на културата и не само като такъв, би следвало да е свята за всички ни. Затова сме длъжни да я пазим и опазим за бъдните поколения с уникалните образци на прочутата Тревненска художествена школа. И това не е наше право или избор, а неотменим дълг. А за какъв точно проблем иде реч? И защо реших да го направя обществено достояние?
В притвора на храма, където се помещава Църковният музей, се е
появила и разпространила една гъба, която по всяка вероятност е от вида Serpula
lacrymans, известна у нас, като „домашна“ или „къщна“ гъба. Повече за нея може
да прочетете на финала на публикацията. Доколкото разбрах, гъбата е била забелязана
още при ремонта на църквата /2017 г./, но тогава никой не е предполагал, каква
е тя и, какви ще са последствията в бъдеще. Както при всички видове гъби,
главният виновник за появата им, е наличието на висока влажност. Проблемът с
влагата в храма, би следвало да е бил решен при ремонта й, преди 7 години, тъй
като, както знаем, тя е вкопана. Затова и по проект е предвидена направата на дренажна
система, но високата влажност, конкретно в притвора, очевидно, е факт. Пораженията,
които, по мнението на специалистите са „много сериозни“ - също. И към момента
помещението е затворено за посетители и в него се влиза под специален режим, по
препоръка на експертите. Друг е въпросът, че по мое мнение, пък и не само според
мен, църквата би трябвало да бъде затворена, предвид съмненията за вида на
гъбата и евентуалния „коктейл“, покрай нея, от други видове гъбички, вкл. и
такива, които са вредни за човешкото здраве. Далеч от мисълта да всявам паника,
до сега се въздържах да пиша по темата. Доколкото съм запозната с казуса, обаче,
както и с някои от предприетите мерки, продължавам да смятам, че ситуацията във
въпросната църква е доста притеснителна и, както споделих по-горе – от
обществен интерес е тя да бъде затворена, докато трайно не се разреши проблема
там. Съзнавам какво означава това, особено в навечерието на Великденските
празници, и не бих настоявала за подобна крайна мярка по адрес на най-посещаваната
Тревненска църква, ако въпреки разпоредените „спасителни мерки“, не бях все така
обезпокоена за съдбата на храма, и за здравето на хората – служители и
богомолци.
В подкрепа на казаното, ще споделя, че в продължение на няколко месеца
разговарях с реставратори и архитекти, с представители на различни институции,
ангажирани с проблема, изчетох и доста, вкл. и научни публикации /от английски
и френски автори/ за Serpula lacrymans, тъй като по всяка вероятност „назначеното“
вече лабораторното изследване, ще докаже, че иде реч точно за този вид гъба, и
кой знае какво още, покрай нея. Специалистите,
с които разговарях, почти всички, бяха категорични, че първата спасителна
мярка, която е наложително да се предприеме е, категорично да се установи вида
на гъбата и да се извърши цялостно обследване на храма, колкото и да няма
видими „белези“ за разпространението й в наоса, и в олтара. След това е необходимо
да се обследва и проблема с влагата, и той да бъде трайно отстранен, за да няма
подобни казуси и в бъдеще. И едва тогава да стартират ремонтните дейности по
подмяната на повреденото дюшеме и „обеззаразяването“ на иконите в притвора на
храма и на самото помещение.
Гъбата в църквата „Св. Архангел Михаил“ наистина прилича на Serpula
lacrymans и по мнението на реставратора, който я е идентифицирал на място, е
именно такава. Опитите да се унищожи със специални химически препарати, не
дават резултат и към момента ситуацията там е „много сериозна“, както потвърди и
г-жа Гергана Шейлева от Регионалния инспекторат на НИНКН във В. Търново.
Дюшемето пропада, а гъбата се е разпростряла и по колоните в помещението… Проблемът
е констатиран от експерт на НИНКН още в края на миналата година. В средата на
март от институцията най-после издават т.н. Принудителна административна мярка
със съответните предписания, вкл. за лабораторно изследване на въпросната гъба.
Тя постановява и сроковете, в които следва да се случат всички спасителни мерки,
които макар и закъснели, дано поне доведат до трайното разрешаване на проблема в
най-старата тревненска църква. А до тогава остава въпроса – защо няма
предписание за затварянето на храма, или - защо той продължава да посреща богомолци
и посетители, докато чака своя ремонт?! Дори и резултатите от лабораторното
изследване да опровергаят опасенията на специалистите и ситуацията там да не е
толкова сериозна, колкото се предполага, една подобна превантивна мярка, би
била в интерес на гражданите и гостите на града, пък и опазваща по адрес на
самата сграда…
Галина Иванова
Някои факти за Serpula lacrymans
Тя е най-опасният вредител по дървесината в интериора на сградите.
Домашната гъба не напада живо дърво, тя се „заселва“ само по обработената вече
дървесина. Сред гъбите, които нападат и разрушават обработената дървесина,
Serpula lacrymans се ползва с най-печална слава. Особено големи поражения е
нанасяла в миналото, когато главният строителен материал е бил дървото. Под
набезите на домашната гъба рухвали домове, мостове и всякакви други дървени
строежи и съоръжения, а хората били безпомощни да я спрат. След себе си,
навсякъде, откъдето мине, гъбата оставя чупеща се на малки парченца и стриваща
се на прах дървесина. Ще я откриете лесно, преди още да сте я видели, по тежкия
дъх на гнило, който се усеща навсякъде, където вече се е „настанила“, особено в
затворените и непроветрявани помещения. Разпространява се дори през тухли и
порест бетон.
Serpula lacrymans се счита за най-разрушителната и най-малко
контролирана гъба в Европа, главно поради способността й да се разпространява
на големи разстояния не само чрез репродуктивните си спори, но и чрез
транспортиране на заразена дървесина. Интересното е, че Serpula lacrymans има
способността да расте през влажен хоросан, зидария и мазилка, което му
позволява да зарази дърво, което е отрязано от първоначалното място на
инфекция.
Тези гъби притежават набор от ензими, които им позволяват да
разграждат и да се хранят с целулозата в дървото. Serpula lacrymans се
размножава чрез образуване на спори. Тези гладки, цианофилни спори се
произвеждат в изключително големи количества (изчислено е, че базидиокарп от
100 cm2 може да произведе 50 милиона спори за 10 минути) и са
достатъчно леки, за да бъдат разнасяни по въздуха, което им позволява да „пътуват“
на големи разстояния.
Спорите на Serpula lacrymans покълват при висока относителна
влажност (над 95%) и когато съдържанието на влага в дървения материал е над
30%. Те са устойчиви на изсушаване и могат да останат жизнеспособни няколко
години.
Гъбата развива мицел от жълтокафяв до земнокафяв цвят.
Разпространява се екстензивно с водопроводими нишки, наречени ризоморфи, които
могат да бъдат с дебелина до 2 см и образуват плодни тела като палачинки, които
произвеждат ръждивочервени спори. Докато разгражда и премахва целулозата и
полуцелулозата от дървото, тя оставя лигнин след себе си, което води до
сбръчкана и потъмняла дървесина, т.н. „кафяво гниене“.
Не се знае много за ефекта върху здравето на хората от постоянния „контакт“
със Serpula lacrymans. Тази гъба се свързва с т.н. алергичен алвеолит. Освен
това, тъй като внася вода от външни източници, тя може да осигури среда за
други видове гъбички, включително и тези, които са вредни за човешкото здраве. Проучвания
на сгради, повредени от Serpula lacrymans, показват наличието на голямо
разнообразие от плесени, понякога с високи нива на гъбични спори дори в
помещения, които очевидно не са били повредени от сухо гниене.
За трайното решаване на проблема с появата на въпросната гъба, е
необходимо да се идентифицират и отстранят всички строителни проблеми, свързани
с появата на влага, които може да са довели до появата й - протекли покриви или
улуци, неподходяща структура на пода, влага, проникваща в стените чрез контакт
с почвата, неадекватно отводняване, лоша вентилация и всякакъв вид водопроводни
проблеми, които могат да бъдат рискови фактори за развитието на Serpula
lacrymans. От само себе си се разбира, че всяко „лечение“ е безсмислено, ако
тези проблеми не бъдат коригирани, тъй като гъбичките лесно ще се върнат,
особено след като околният въздух е богат на техните спори.
Всички заразени материали трябва да се изхвърлят и изгорят. Други
методи на „лечение“ включват химическо третиране, топлинна обработка и дори
третиране с електромагнитни вълни. Съществуват и биологични методи за контрол.
Всички те обаче имат своите недостатъци. Химическите обработки са
критикувани, тъй като могат да бъдат опасни за дивата природа, както и за
всички по-късни обитатели на сградата. Термичната обработка често не е
осъществима, тъй като енергийните изисквания могат да бъдат огромни, а
дървеният материал често е толкова дебел, че не могат да се постигнат високи
температури в центъра, без да се повреди екстериорът. Електромагнитното
третиране е рисковано, ако в дървения материал има метални винтове и крепежни
елементи, а биологичният контрол, е под въпрос…
Повечето големи зарази със Serpula lacrymans се срещат в стари или
исторически сгради. Тази гъбичка обаче може да се появи във всяка сграда, ако
условията са подходящи. Може да причини много щети и за пълното й отстраняване,
често са необходими много средства. Първата стъпка, която е необходимо да се
предприеме, е правилно да се идентифицира мухъла. Най-добре е да бъде уловен
навреме и може да бъде унищожен чрез използване на екологични методи, т.е.
изсушаване на района, намаляване на влажността и увеличаване на вентилацията.
От само себе си се разбира, че това определено не е гъбичка, с
която трябва да се опитваме да се справим сами. Тя може да причини изключителни
щети и всякакви пропуски, когато става въпрос за течове или други структурни
проблеми, могат лесно да ни върнат в изходна позиция.
По материали от научни изследвания и публикации
на специализирани западни фирми за борба със Serpula lacrymans
.jpg)
Първият самостоятелен градеж на именития тревненски майстор-строител уста Генчо Новаков /1838-1913/, по неговите собствени думи *, е сградата на Телеграфо-пощенската станция в Нова Загора. От дълго време се опитвам да открия нейна снимка и чак сега попаднах на една /от 20-те години на миналия век/, публикувана от Антоанета Генчева в една страница за миналото на Нова Загора. На фасадата на къщата /в ляво/ си личи надписът „Телеграфо-пощенска станция“. Според справката в ДА – Сливен, тя е открита на 1 юни 1879 г. В началото „Пощата“ се помещавала в общинска сграда, "след това е поставен въпроса за даване място за постояване на сграда, но поради финансовото затруднение на общината, институцията не е платила мястото и затова пощата се местила на много места"…
Но дали тази сграда е първият му самостоятелен градеж?
И знае ли се с категоричност - кога Генчо Новаков става самостоятелен майстор? Според
Любомир Духлински, това се случва през 1872 г., но тъй като майсторът няма
капитал за самостоятелна работа, продължава да работи със своя „учител“ Генчо
Кънев... Изкуствоведката Христина Милчева, пише, че той става "уста"
още на 18 г., а на 19 - го извикали да строи камбанарията на църквата "Св.
Троица" в Свищов... Според проф. арх. Н. Тулешков, Генчо Новаков става
самостоятелен майстор през 1880-1881 г., когато е 35-годишен, но
"вероятно" продължава да работи с последния си учител уста Генчо
Кънев. До момента не съм попаднала на някакви категорични сведения по този
въпрос. Но предвид факта, че според Смъртния му акт, който наскоро открих и публикувах,
той е роден през 1838 г., а не през 1846 г., както пише проф. Асен Василиев, а и
самият майстор посочва първия си самостоятелен градеж /сградата на Телеграфо-пощенската
станция в Нова Загора /1879 г.//, това означава, че той се е отделил окончателно
от Първомайстор Генчо Кънев, когато е бил на 41 години… Затова, вероятно, и най-ранния
му известен градеж – църквата „Св. Архангел Михаил“ във великотърновското село
Лесичери /1873 г./, когато той вече е упоменат, като „уста“ в кондиката на
храма, не е посочен от него, като първата му самостоятелна работа…
Галина Иванова
* Из интервю на уста Генчо Новаков, публикувано в „Списание на Българското Инженерно-Архитектурно Дружество“, год. VIII, 1903, кн. 5-6, с. 94-97
Здрави, честити и благословени да са всички именици днес! Да бъдат и пребъдат в обич и добро! Здрави, честити и благословени да са всички им...
