Трявна получава статут на град след Освобождението

Трявна получава статут на град през 1878 година, а център на околия с 15 общини става през 1880 г. Тогава започва и Дряновско-Тревненската битка.

През 17 и особено през 18 век Трявна става оживен пазарен и културен център на голям колибарски район. До вилаетската реформа в Турция през 1864 г., административно е към Килифаревската нахия /община/ и се управлява от субаш, сеймени и махлебаши. Много влиятелни са и тревненските чорбаджии. Данъците се плащат на килифарския бей. Известна като Килифар махлеси Трявна, тя е религиозен център и на селищата по река Белица, заедно с Килифарево.

След реформата Трявна става нахия към Габровската кааза /околия/, Търновски санджак, Туна /Русенски/ вилает. Статут на град получава веднага след Освобождението. Със закон за административното разделение на страната от 1880 г. Трявна става център на околия към Търновски окръг с 15 общини, 276 населени места и население от 34 910 души. В околията е включен и Дряновският район. Започва борбата с дряновци за околийския център и през 1883 г. се създава Дряновска околия.

През 1886 и 1887 г. става прегрупиране на общините. Тогава тревненска околия заема 474 кв. км. със 17 397 души население. Пет години по-късно площта намалява на 315.9 кв. км., а населението – на 14 576 души. Населените места са 151 в следните 12 общини: Бахрешка, Беличенска, Дишколска, Енчовска, Караджовска, Нейковска, Раданска, Селскорешка, Скорчанска, Станчевханска, Тревненска, Черновръшка. Отпадат Габровска, Бочуковска и Пършевска общини. Трявна вече има облик на фабричен, занаятчийски град. Каменните въглища са все още слабо разработени.

Със закон за новото административно-териториално деление през 1901 г. Тревненската околия се закрива. Става Дряновска околия с 24 общини и население 30 675 души. С административната реформа през 1934 г. се създават области. Трявна е към Плевенска област. Уедряват се общините. Към община Трявна минават Скорченска, Черновръшка, Раданска, Бахрешка общини. Към Белишка минават Караджовска и Станчевханска. Към новата Плачковска са Енчовска, Нейковска и Селскорешка.

Административните промени продължават и през 1949 г. Трявна е към Търновски окръг, а от 1959 г. – към Габровски. Общини са Трявна, Плачковци, Белица, Станчев хан и Черновръх. През 1979 г. Трявна става център на селищна система с посочените общини на площ от 294 кв. км. и население от 19 213 души в 106 населени места.

 

Димо Тодоров

* Съгласно Закона за административно-териториалното устройство на Република България (ДВ, бр. 63/14.07.1995 г.) всички махали, колиби, гари, минни и промишлени селища придобиват статут на села

По данни на НСИ от последното преброяване през 2011 г., община Трявна заема площ от 254.909 km². Общият брой на населението е 11 834 души, от тях  - 11 222 души са в градовете Трявна и Плачковци, а останалите 532 – в селата. Броят на населените места е 106.

Любопитни факти от далечното минало на Трявна по записките на Богомил Даскалов

Известни са доста сведения, исторически факти, предания около заселването на Трявна и Тревненско. Голяма част от тях бяха публикувани в групата. Затова днес ще ви разкажа още любопитни факти от далечното ни минало, достигнали до нас чрез записките на Богомил Даскалов, писани през 1937 г., които се базират на сведенията на неговия баща Христо Н. Даскалов. Оригиналният документ със заглавие „Родословие на фамилията Даскаловци“ се съхранява във фонда на Богомил Даскалов в Държавен архив – Габрово.

Още в самото си начало, ръкописът ме изненада с едно сведение за произхода на името „Трявна“, което не бях чувала до момента. По думите на Б. Даскалов, едни го свързвали с изобилната трева в района, други с „тръвна“ /пчелен кошер/, а някои се „силят да тълкуват произхода“ на името от думата „тръмна“, което в превод от „келтийски“ означавало „покой“. „Това оправдават с обстоятелството, че царете от Второто българско царство „отпочивали“ тук след лов, отбелязва в допълнение Б. Даскалов…

Всеизвестен факт е, че стратегическото местоположение на Трявна „между пътищата, които свързвали Търново със Стара Загора и Казанлък, през проходите „Кръстец“ и „Бедек““, било основната причина турското правителство да признае и впише „в числото на войнишките села и Трявна“, пише още той. И изрежда привилегиите, с които се ползвали тревненци предвид статута си на дербентджийско селище (от тур. дервент, дербент – проход) в замяна на техните задължения по охрана и поддържане в изправност на планинските проходи и водещите към тях пътища, съпровождане на търговски и други кервани през опасни и стръмни места и други подобни задължения. Според записките му, тревненци се ползвали с привилегията да не плаща никакви данъци, да имат свое самоуправление не само в църковно, но и в политическо отношение, „да не се допуска кадъна /туркиня/ да преспи в Трявна, защото възможно е да роди турче, което ще счита родно място селището“, „да не се зарови турчин и съществува турски гроб“, „мъжете да носят оръжието свободно, а жените да носят накити по обичая“.

Тревненци имали единствено задължение да „дават“ 12 души „харбалии“ (войници, въоръжени с „харба“ - „харбия“ *), които да пазят царския път и царската поща. Всички тези права били запазени до 1821 г. – „Голямата завера“, пише още Б. Даскалов, след което тревненци започнали да плащат „единствения“ данък „хлебнина“.

„Съгласно отоманската наредба за привилегиите на войнишките села, определяло се е: един войник да се дава на 30 къщи. Това дава основание да се определи големината на Трявна в XVI в., като на 12 войници, съответства селище с 12 х 30 = 360 къщи“ – отбелязва Б. Даскалов.

По-нататък той пише, че свободният живот в Трявна „съблазнявал“ много лица, които „в тия времена“ имали „случай“ да посетят селото. Тогава турската администрация се представлявала само от администрация – полиция, състояща се от един „субаш“ /старши стражар/ и 4-5 заптии /стражари/, посочвани от първенците на Трявна „по представление“ на Търновския войвода. За заптии били назначавани обикновено турци от с. Ялово, които имали там семейства, „неживущи в Трявна“. След Танзимата ** в Трявна бил назначен и мюдюрин, „обаче и той повечето пъти българин“, като еленчанина Иванчо Бакалов, който бил мюдюрин в селото през 1876 г. 

Заптиите и субашът били издържани със средства на селото, пише още Б. Даскалов и уточнява, че има запазени тефтери и сметки по издръжката на турската полиция в Трявна, водени от дядо му Никифор Даскалов.

По турско време в Трявна идвали младежи от Габрово, Търново, Дряново и Елена „да прекарат весело и свободно по няколко дни“, „несмущавани от платените турски полицаи“, най-вече за събора от Архангеловден до Никулден.

Б. Даскалов разказва и една интересна история, по сведения на баща му Христо Даскалов, за двама братя зографи от Трявна, които били заловени с „неизправни тескерета“ /пътни листове/ и задържани в конака /полицията/ за една нощ /името на селището, както и имената на зографите не са посочени в ръкописа/. По-малкият от братята, който не бил излизал „по чужбина“ до тогава, не можел да приеме това ограничение на свободата си и ядосан започнал да протестира. Брат му, който бил благоразумен, знаейки „турското потисничество“, го посъветвал да мълчи. Макар и трудно, по-големият брат успял да наложи волята си и да застави брат си да замълчи, като му обещал, че ще може да вика на воля тогава, когато той му каже. Когато ги освободили на другия ден и след няколко дни се завърнали в Трявна, щом се показали къщите на града от хълма „Василеви ниви“, по-големия брат казал на малкия: „Сега можеш да викаш, колкото можеш!“. Обаче младият, непокорен мъж се задоволил само да прошепне: „Грозно е, бате, вън от Трявна!“.

Свободният живот в Трявна привлякъл поселници „много странни хора“, които ценели свободата си по-високо от други материални блага. Ето защо и днес в Трявна се знаят 8-10 фамилии – родове на преселници от разни страни на Полуострова, „но чисти българи“ пише Б. Даскалов и преди да продължи разказа си с историята на заселването и родословието на собствената си фамилия, споменава някои от тях:

1. Поп Йовчевци /Кроснювци/, преселени от Одринско 1680 г.;

2. Големаните – П. Р. Славейков от Разложко, Македония;

3. Йончовци;

4. Шишманите – Търновско;

5. Даскалите – Самоковско и др.

 

Галина Иванова

 

 

*Харба - вид късо дебело копие

 

** Танзимат e понятие, което се свързва с период на обществени реформи в Османската империя, започнал с въвеждане на пакет от закони, обнародвани от султан Абдул Меджид I на 3 ноември 1839 г. при встъпването му на престола и завършил с приемането на първата османска конституция през 1876 г.

Христо Н. Даскалов

Богомил Даскалов

Тревненската община – арена на социални борби и опора на националния дух. Част IV

В своята дейност като ръководители на общинското самоуправление, тревненските чорбаджии не са представлявали единна социална прослойка. Общината и дадените им привилегии като на непосредствени изпълнители на турската власт разкриват възможности за остра борба за овладяването на общинското ръководство. За тази борба съществува богат документален материал, който ни позволява да я разграничим на два основни етапа. Първият, това е времето до приключване на Кримската война, когато заради общинското самоуправление, тревненските чорбаджии се обособяват в две партии (тараф), групирани около богатите чорбаджийски родове на Даскалови и на Никола Чушков.

Борбата се изостря с наближаването на общинските избори, провеждани обикновено в края на февруари или началото на март. В тези дни чорбаджийската партия, която е в опозиция, проявява стремеж да разкрие всички злоупотреби на управляващите до този момент чорбаджии, да ги злепостави пред представителите на официалната турска власт и местното население и по този начин да не допусне тяхното повторно избиране. За постигането на тази цел се използват клеветите, като средство за компрометиране, събират се подписи под прошение до Търново. И всичко това се върши в името на справедливостта и в защита интересите на населението. За да бъдат събрани необходимите подписи, чорбаджиите използват поставянето на голяма част от бедното и средното население на Трявна в икономическа зависимост.

В битката за власт двете чорбаджийски групировки не се съобразяват с никакви етични норми, използват позволени и непозволени похвати и средства, за да спечелят общинското самоуправление. И двете търсят закрила и подкрепа от Търново, а това налага в Трявна често да пристигат правителствени чиновници, които да ревизират досегашното управление. Тогава всяка чорбаджийска партия се стреми с подкупи да ги спечели за своята кауза.

Практиката показва, че всяка партия на чорбаджиите, след идването си на власт, твърде скоро забравя своите обещания и продължава да ръководи градските работи така, както предшествениците си – да злоупотребява с общински средства, да граби населението и да се ръководи от своите тесни интереси при решаването на проблемите.

След Кримската война срещу традиционното управление на тревненските чорбаджии, срещу техните злоупотреби с общинска власт, се надигат тревненските еснафи под ръководството на П. Р. Славейков и останалите учители. С това се поставя началото на втория етап от борбата за общинска власт. Еснафите решително се обявяват против „чорбаджилъка“ на тревненските първенци, против тяхното управление, мразено и от местното население. При широка народна подкрепа, еснафските организации на няколко пъти успяват да прогонят чорбаджиите от общината, от църковното и училищното настоятелство. Тези поражения принуждават чорбаджиите да забравят старите дрязги и борби между отделните партии и родове, и да се обединят в името на прогонването на еснафите от общината. За целта те търсят подкрепата на представителите на турската власт и своите събратя в центъра на санджака – Търново. С тяхна помощ, макар и трудно, успяват да възстановят своята позиция в общинското самоуправление на града.

Независимо от своето сервилно отношение спрямо турската власт, от грабежите и злоупотребите с общински средства, от последователната резервираност към проявите на националната революция, тревненските чорбаджии имат важен принос в икономическото развитие на града. Те съдействат за запазване на бита, нравите на българина, преследват прояви, които са чужди на морала на народа, поддържат традициите на българското обичайно право. Всичко това създава условия за укрепване на българщината, приучава българина към обществен живот, утвърждава неговото национално съзнание и самочувствие.

Нарастващото самочувствие позволява на тревненските чорбаджии, както и на останалото население, да тласнат напред развитието на творческите занаяти – иконопис и дърворезба, да се създаде Тревненската художествена школа, която прославя града. Всичко това дава възможност Трявна да се запази като един исторически възрожденски резерват, не само на нашата архитектура, но и на българското национално самочувствие и гордост.

 

Доц. д-р Георги Плетньов

 

Петко Славейков

Тревненската община – арена на социални борби и опора на националния дух. Част III

Не по-различна в своето колебание е позицията на тревненските чорбаджии и по проблемите на национално-освободителното движение. Докато до Кримската война те проявяват известен интерес към неговите прояви и се включват в някои от тях, след войната се отдръпват от революционното движение, имат отрицателно отношение към дейността на местната младеж, склонна към решителни действия за освобождаването на страната.

Още през 1821 г. представители на тревненските чорбаджии се включват в изградената мрежа на „Филики етерия“, както и в подготовката на бъдещето въстание на Балканите. Направените разкрития от турската власт и нейното решение по пътя на терор и насилие да ликвидира съзаклятието, стават причина „от село же зовимое Трявна некий богат человек славен, именем Хаджи Йоан, и он страха радиагарьнского утровив себе умря“. Поради това участие на тревненските първенци градът е бил подложен на ударите на турската отмъстителност. От тази година българите са лишени от правото да притежават огнестрелно оръжие, а българските общини – да имат въоръжена охрана и сили за запазване на реда.

Съществуват сведения, че по време на Кримската война нараства политическата активност на тревненските чорбаджии и те се включват в подготовката на въстание с център Търново, което е трябвало да избухне с настъпването на руската армия в българските земи. Започването на Руско-турската война през 1853 г. раздвижва българската емиграция, която е готова да окаже действена помощ на руските войски с убеждението, че е дошъл редът и за освобождението на България. Изграждането на Епитропията в Букурещ, политическата дейност на Г. С. Раковски и изграждането на Тайното общество, дават тласък на революционния подем в Търновско-Габровския район и принуждават местните чорбаджии да се намесят в подготовката на въстанието.

Пренасянето на основния военен театър на Кримския полуостров и изтеглянето на руската армия от Влашко и Молдавия става причина чорбаджиите от Търновско, в това число и тревненските, бързо да се откажат от участие в планираната революционна акция, защото нейният провал би ги компрометирал пред турската власт, а биха загубили и нейната закрила и привилегиите си. От тези съображения лясковските чорбаджии правят всичко възможно, за да спрат местните младежи да се отзоват на призивите на Никола Филиповски.

В подобна светлина действат и тревненските чорбаджии, ръководени от Кънчо Генков. Те имат определен принос за окончателния разгром на малката чета на Дядо Никола Филиповски. След станалата престрелка близо до Габрово, четата се разпръсква, а войводата Никола Филиповски достига махалата Дончовци. Оттук той изпраща селянин, който да отиде до Трявна и да намери П. Р. Славейков и чорбаджията Кънчо Генков, които да му изпратят храна. Тревненският първенец предпочел да изпрати потеря, която вместо да арестува спящия по това време войвода, го застрелва. Убийството на Дядо Никола е извършено по нареждане на чорбаджиите, за които е пределно ясно, че евентуален арест и последвало следствие от турската власт, биха довели до разкриване на тяхната роля в подготовката на въстанието.

С разрастването на национално-революционното движение през 60-те и 70-те години на 19 в. тревненските чорбаджии се оттеглят от него. В своето мнозинство те не пожелават да си нарушат „рахатлъка“ и затова, независимо от усилията на „младите“, на революционните сили, те остават настрани от движението. Това се потвърждава от състава на местния революционен комитет, създаден от Васил Левски. В неговите редове няма нито един представител на чорбаджийството.

По запазени спомени след създаването на частния революционен комитет в Трявна, Апостолът на свободата, с оглед належащите нужди на организацията от финансови средства, е поискал от местните дейци списък на богатите тревненски първенци, за да ги посети и убеди да окажат помощ. Посетил е Кънчо Генков, който на неговия призив се отзовал с твърде скромната сума от 200 гроша. Очевидно е, че в Трявна Левски не е могъл да приложи тактиката на убеждението и агитацията, а линията на революционния терор.

В последните години на османското владичество чорбаджиите на Трявна застават на стража за запазване на спокойствието на града, с неприязън се отнасят към „младите“, които със своите постъпки могат да злепоставят местната община и население пред турската власт. Заради този страх те се стремят да ликвидират или намалят силата на всяко начинание на тревненската младеж и това ги кара да погледнат отрицателно на книгохранителницата, послужила като основа на читалищната библиотека. Старите чорбаджии в лицето на Кънчо Генков, Никола Чушков и Цаньо Райков виждат в общата стая, а по-късно и в читалището – разсадник на новите прогресивни и революционни идеи и затова полагат усилия за тяхното ликвидиране. С тази политика и отношение към обществения живот на Трявна чорбаджиите, независимо от големите си икономически възможности, не допринасят за подема и развитието на революционната дейност. Но Трявна не остава настрани от борбата на българската нация за свобода и независимост. В славните априлски дни на 1876 г. чорбаджийската опозиция не може да попречи на участието на тревненските революционни сили в Априлското въстание.

 

(Следва)

Доц. д-р Георги Плетньов

По пътя на четата на Капитан дядо Никола

Тревненската община – арена на социални борби и опора на националния дух. Част II

Освен с посочените по-горе задължения спрямо официалната турска власт се налага тревненските чорбаджии да се нагърбят с решаването на редица други проблеми, отнасящи се до самото развитие на Трявна, на нейния икономически и обществен живот. Още в последните десетилетия на XVIII век, при съществуващата слабост и невъзможност на централната власт да се справи с анархията и размириците, да ликвидира опустошителните набези на кърджалии и даалии, тревненските чорбаджии са тези, които поемат организацията и защитата на местното население. Те, начело с общинския ръководител Генко Петров, застават и ръководят организирането на тревненци, за да бъде спасена Трявна от нападенията на кърджалиите. Създадена е съобщителна мрежа, която следи за движението на кърджалийските банди, строят се укрепени отбранителни съоръжения, а чорбаджи Генко изгражда укрепена кула, в която да се укрива населението. Тези мерки са взети след първото нападение на бандите от 1787 г., когато голяма част от града е ограбена и опожарена. С тази съпротива Трявна и местната община дават своя принос за нанасяне на тежки удари, а и за разгрома на това разбойническо движение, с което централната власт не може да се справи.

През следващите десетилетия функциите на тревненската община, респективно на местните чорбаджии, все повече нарастват. С особена сила това се отнася за годините, когато на базата на  националната самоорганизация започва преход от килийното образование, не можещо да задоволи нарастващите културни и просветни потребности на българите, към създаване на училища от нов тип, които дават изключително светски знания. Тревненските чорбаджии с подкрепата на еснафските организации и останалото население вземат присърце идеята и със завещаните средства на тревненските търговци в Букурещ Никола Стоянов (Кольо Бояджийкин) и Петър Сапунов започват изграждане на ново модерно училище. Независимо, че Петър Сапунов е изпълнител на направеното от Никола Стоянов завещание, напълно разбираемо е, че без подкрепата и съдействието на местните чорбаджии, благородната идея би срещнала доста трудности. Чорбаджиите организират населението за доставката на камъни, строителен материал и доброволен труд при изграждането на тревненското школо, превърнало се във важен разсадник на новобългарската просвета.

След откриването на общинското училище тревненските чорбаджии стават важен фактор за по-нататъшното издигане на народната просвета. Те контролират използването на приходите на училищната каса, на училищните имоти и даренията, направени от родолюбиви българи и т.н. В дадени моменти някои от чорбаджиите прибягват до услугите на училищната каса за получаване на заеми с ниска лихва, които по-късно забравят да върнат, или използват училищни имоти, без да плащат определения наем. Тревненските чорбаджии посредством избраното от тях училищно настоятелство проявяват грижа за намирането на способни и образовани учители, както и сключват с тях необходимите договори, в които се уточняват задълженията на двете страни.

За техните злоупотреби с училищните средства за лични или обществени нужди ни разказва писмото на Петко Р. Славейков до Н. Палаузов в Одеса, в което народният учител говори за ония моменти, когато благодарение на неговите усилия, училищната каса набира капитал до 100 000 гроша. Само за година и половина, докато Славейков е в Цариград по църковния въпрос, чорбаджиите така грабели, че в касата останали само 32 000 гроша. С помощта на еснафските организации Славейков успява да принуди тревненските чорбаджии да върнат заграбените средства. Тези злоупотреби, недоволството на населението от чорбаджийското управление откриват пред еснафите възможността да изтласкат старите и рутинирани чорбаджии от общината, от училищното и църковното настоятелство. Новото ръководство на тревненската община е излъчено от представители на всеки еснаф. Тази победа нанася тежък удар върху авторитета на тревненските чорбаджии, които в следващите години не подбират средства, за да компрометират еснафите и да върнат своето господстващо положение в управлението на общината, църквата и училището.

От позициите на своето служебно положение тревненските чорбаджии полагат грижи за вероизповеданието на тревненци и на първо място за изграждането на църковни храмове, а след това – за тяхното поддържане. За възстановяване на изгорената от кърджалиите църква „Св. Архангел Михаил“ и за строителството на църквата „Св. Георги“, чорбаджиите полагат усилия пред Високата порта в Цариград, за да издействат необходимия ферман, без който е невъзможно строителството. След построяването на посочените църковни храмове чорбаджиите полагат усилия да се наберат необходимите приходи за тяхното поддържане и за заплатите на свещениците. Но, както и с училищните средства, така и с църковните, чорбаджиите разполагат свободно, злоупотребяват с тях и не винаги дават отчет за тяхното разходване, с което предизвикват недоволството на населението. Това недоволство нараства още повече, когато в Търновския район се поставя началото на националното църковно движение и всяка община и нейните ръководители трябва да определят своето отношение по основния въпрос на движението – „за“ или „против“ гръцкото духовенство, „за“ или „против“ независимостта на българската църква. Мнозинството от тревненските чорбаджии застават в подкрепа на гръцкия митрополит Неофит Византиос, като разчитат на неговото покровителство, без да вникнат в същността на националното движение и неговите задачи. За разлика от тях, тревненското население и еснафите започват решителна борба за прогонване на гръцкото духовенство и неговите крепители. В тази борба в лицето на Петко Славейков те намират своя водач, който умело поставя основните задачи за решаване. Наред с атаката на гръцкото духовенство, неговите стрели и остри нападки са насочени и към тревненските чорбаджии. Цялостната дейност на П. Р. Славейков позволява на Трявна да се превърне, особено след Кримската война, в арена на остри сблъсъци между двете партии в църковното национално движение – гръкоманската и националната.

След Кримската война националното църковно движение придобива нов, още по-целенасочен размах и става причина тревненските чорбаджии да направят една по-трезва оценка на своите позиции по българския църковен въпрос. Те добре разбират, че ако продължават да подкрепят гръцкото духовенство при новите условия, съществува опасност да изостанат от развитието на събитията, окончателно да бъдат отхвърлени от масите, да бъдат изхвърлени от общината. Клеветите на търновския гръцки митрополит срещу видни дейци на движението, от които са засегнати и някои от тревненските чорбаджии, турските анкети, между които и тези на Мидхат ефенди, довеждат до издаване на „Канунаме за чорбаджилъка в Търновско“, принуждават общинските ръководители на Трявна да ревизират своето отношение към гръцкото духовенство. През 1857 г. те подписват прошение до Високата порта, в което заявяват, че населението и общината на Трявна се отказват от върховенството на Цариградската патриаршия, че спират да й плащат църковен данък.

 

(Следва)

Доц. д-р Георги Плетньов

Ферман за църквата "Св. Георги" в Трявна - факсимиле на началото с туграта

Църквата "Св. Архангел Михаил" в Трявна, 1925 г.

Тревненската община – арена на социални борби и опора на националния дух. Част I

Със завладяването на България от османските турци в края на XIV в. завоевателите ликвидират българската държавна уредба и налагат своята административна система, която представлява синтез от източните деспотии с характерните форми на управление на покорените народи. Напълно преднамерено османските управници запазват съществуващите до този момент български общини, като най-малка клетка на наложената административна система, с което ги превръщат в посредник във взаимоотношенията между завоевателите и покорените народи.

Българските общини през дългите години на османското владичество са най-преките и непосредствени изпълнители на всички разпоредби и искания на централната и местната власт. Всички въпроси по изпълнението на ангариите, данъчното облагане, набирането на работна ръка са изпълнявани от ръководителите на българските общини. По този начин османската административна система и нейните ръководители се застраховат от недоволството, роптаенето на населението, което е насочено преди всичко към преките изпълнители на разпоредбите, идващи отгоре.

В първите векове на османското владичество българските общини и техните ръководители – чорбаджии, коджабашии, князе, мухтари, са имали твърде ограничени функции. На базата на запазеното обичайно право те разрешавали дребни спорове от имуществен, социален и обществен характер, възникващи между отделните българи, семейства и родове. Изпълнението на тези функции не предоставяло никакви привилегии за почти изравнената в социално положение българска народност. Общинските ръководители чувствали тежкото бреме на своето положение при изпълнение на непрестанните искания на османската власт, както и на исканията на отделните ленове, в чиято територия влизали българските села и градове. С разложението на османската военноленна система, с развитието на стоково-паричните отношения, се достига до известно отслабване на централната власт, до корумпиране на административния апарат, появява се стремеж у отделни управители и аяни да се отцепят от централната власт. Всички тези обстоятелства разкриват предпоставки за укрепване ролята на българските общини, за разширяване на техните функции. Историческата практика показва на управляващите среди в Цариград, че те могат да гласуват по-голямо доверие на българските общини, чийто ръководители са останали верни на централната власт и точно изпълняват всяка заповед и искане. Това дава основание през 18-ти и първата половина на 19-ти век османската власт да осъществи процес на постоянно разширяване на административните, съдебните, строителните и обществените функции на българските общини и техните ръководители.

С особена сила този процес се отнася до функциите на чорбаджиите по планинските селища, където мохамеданската колонизация е слаба и е запазен българският етнически елемент. В селища, като Трявна, Елена, Котел, Габрово и др. официалната османска власт е много слабо представена. В тях са изпратени по един субаша и няколко заптиета. В своята дейност тези представители на официалната власт винаги се съобразяват с мнението, с решението на местните общински ръководители.

Тревненските чорбаджии умело се възползват от разложението на военноленната система. Новите условия позволяват да се даде силен тласък в развитието на занаятите в Трявна, да се стигне до по-голяма диференциация и специализация в занаятчийското производство и до масово стоково производство. За развитието си това производство чувства остра нужда от пазар. При решаването на този проблем се намесват тревненските чорбаджии, независимо дали в момента са начело на общинското управление, или са в опозиция. Приземните помещения на техните домове се превръщат в магазини и складове. В тях те изкупуват произведената в Трявна занаятчийска и селскостопанска продукция, която по-късно изнасят в големите центрове на империята с помощта на местните кираджии. С тази стока те активно участват в големите панаири в Узенджово, Търговище, Сливен и др.

Независимо от съществуващата конкуренция, тревненските чорбаджии проявяват един спрямо друг известна лоялност, що се отнася до пласирането на местната продукция на външния пазар. Типичен пример в това отношение е износът на коприна и бубено семе, които се произвеждат масово в Трявна и околните махали. Така чорбаджията Генко Даскалов насочва своя износ към Букурещ и Москва, докато другият чорбаджия Кънчо х. Христов се ориентира към Букурещ, но най-вече на юг от Балкана, към Цариград и Узунджово. Усиленото търсене на коприна и добрият пазар, принуждават тревненските чорбаджии да стимулират това производство, да подпомагат финансово производителите, което позволява на Трявна да се превърне във важен център на бубарството, на производството на бубено семе и коприна. Това производство и високото качество засилват интереса на представителите на Франция и Италия, които след Кримската война, изпращат свои закупчици в Търновско и конкретно в Трявна. В своята търговска дейност тревненските чорбаджии показват добър усет към пазарната конюнктура. Това им позволява бързо да реагират на промените на пазара и да се насочват към пласирането на такива стоки, които са търсени. От местното производство те се ориентират към износ на вътрешния и външния пазар на коприна, спиртни напитки и казаски стоки. В тяхното производство и пласиране те придобиват монополно положение в Трявна, което ги превръща в пълни господари на местния пазар. Те са тези, които определят изкупните цени и финансират местните занаятчии, а това им позволява да поставят голяма част от тях в икономическа зависимост. Изнасяйки продукцията, получена в Трявна, тревненските чорбаджии се превръщат в основен доставчик на суровини, колониални стоки, както и на стоките, внесени от западноевропейските страни за тревненското население. Цялата тази търговска дейност им позволява да натрупат значителен капитал и да се превърнат във важен фактор в по-нататъшното развитие на града.

Както и в другите български градове, така и в Трявна, местните чорбаджии търсят и други сфери на приложението на своите капитали, защото добре разбират, че не е възможно да се разчита изключително на търговията. В Османската империя за търговците е съществувал доста голям риск, поради несигурността по пътищата, невъзможността на турската власт да ликвидира постоянно нарастващото разбойничество. Всичко това предопределя насочването на натрупания от чорбаджиите капитал в сферата на лихварството. Предоставянето на заеми на местните занаятчии и стокопроизводители от другите стопански области, винаги им гарантира сигурна печалба, защото при отпускане на заеми, лихварите искат сигурни гаранции за тяхното връщане. Те обикновено се изразяват в недвижими имоти и покъщнина. При отпускането на заеми тревненските чорбаджии не се ръководят от някакви етични норми и принципи, и затова лихвата се движела от 12 до 18 %, което поставяло заемоискателите, предимно дребни стокопроизводители, при изключително трудни условия. Особено жесток в своята лихварска дейност бил чорбаджи Никола Чушков. От запазените документи, разписки и други, се вижда, че той принуждава своите клиенти да залагат като гаранция своите ниви, градини, бахчи, които при високия лихвен процент, твърде скоро преминават в негови ръце.

С охота тревненските чорбаджии се включват в търговете за откупуване на правото да се събират данъците, които са твърде много и разнообразни в Османската империя. Участието им във фискалната система на османската държава говори за техните нараснали финансови възможности. Така още през 1821 г. тревненският чорбаджия хаджи Христо Даскалов успява да откупи събирането на данъците в село Чадърлий (дн. Сенник, Севлиевско). В случаите, когато на търговете тревненските чорбаджии срещат остра конкуренция, или пък исканата сума е над финансовите възможности на техен представител, се стига до обединяване на капиталите им. През 1847-1848 г. тревненските чорбаджии успяват с общи усилия да откупят събирането на десятъка в Трявна. През 1850 г. чорбаджиите Никифор х. Даскалов и Кънчо Генков се налагат на търга и получават правото да събират данъка върху свинете (серчим) в Габрово, Килифарево, Дряново и Плаково. За целта те внасят в държавната хазна 24 000 гроша. Освен посочените тревненски чорбаджии, в откупуване на правото да се събират различни данъци се срещат имената и на чорбаджиите Генко Генков, Никола Чушков, Кою Кънчев.

От техните злоупотреби при събирането на данъците населението е било принудено постоянно да се оплаква и търси подкрепата на казавекила Георги п. Симеонов в Търново или на представителите на турската власт. Интересно явление се получава тогава, когато тревненските чорбаджии не успеят да откупят данъците в Трявна. В града пристигат агенти на получилите право да събират данъците откупвачи, които при преброяване на продукцията и добитъка, както и при облагане на населението, в своята дейност не се различават по стил и метод от тези на тревненските чорбаджии. В такива моменти местните чорбаджии и останалите първенци като общински ръководители, застават начело на народното недоволство. От името на общината и населението те търсят помощ и подкрепа от висшестоящите власти. Техните молби и прошения са насочени срещу събирачите на данъци, иска се ревизия и разкриване на големите злоупотреби. Тези молби се изпращат до Търново, а в отделни случаи там заминава тревненска делегация, която действа от името на населението, тъй като от грабежите на откупвачите то било изправено пред просешка тояга. На другата финансова година, когато местните първенци успеят да откупят събирането на данъците, забравят молбите в името на населението и вършат същите грабежи и злоупотреби, без да се съобразяват с икономическото състояние на данъкоплатците.

Особено стриктни са тревненските чорбаджии при изпълнението на постоянно нарастващите изисквания на властта по осигуряване на хора за извършване на различни ангарии. А през годините на Възраждането тревненската община е засипана с такива искания и това не е случайно. През тези десетилетия Трявна и околните махали представляват богат пазар на работна ръка. Нейното население в по-голямата си част се насочва към т.н. сезонни професии, като терзийство, абаджийство и др. Но не всички жители на Трявна и махалите около нея са намирали приложение на своя труд. Тези обстоятелства били известни на турската власт, която постоянно отправя искания към тревненската община за изпращане на зидари, които да работят по военните крепости или на държавни обекти в турската столица. В документите намираме искания за изпращането в Цариград на тревненски въглищари, косачи, а в летните месеци на жетвари, които да работят по чифлиците в Тракия, а по-късно в Добруджа.

В определени години исканите хора за ангариен труд нарастват до такава степен, че се създават обективни трудности пред чорбаджиите на Трявна, въпреки доброто им желание да бъдат верни в своите изпълнителски функции. Те се оказват в невъзможност да намерят работна сила и да я изпратят по настояване на турската власт. Тогава се обръщат към властите в Търново, за да се извинят, че не могат да изпълнят разпоредбите. При такива случаи тревненските първенци изпращали делегация с богати дарове, която да посети центъра на санджака и да спечели благоволението и доверието на казавекила и каймакамина. Но когато молбите и подкупите не помагат, тогава чорбаджиите се виждат принудени да разхвърлят исканите от властта хора на ръководствата на еснафските организации, с което се налага предимно калфи и чираци да бъдат отклонени от своето занятие, за да изпълнят искания ангариен труд. По този начин общинските ръководители запазват добрите си отношения с представителите на турската власт, независимо, че това дава отражение върху местното производство и приходите на занаятчийските семейства.

С особен интерес и внимание тревненските чорбаджии посрещат решението на Мидхат паша – валия на създадения през 1864 г. Дунавски вилает, да се изгради широка шосейна мрежа, която да свързва по-важните административни и стопански селища. Този интерес идвал от голямото желание на ръководителите на тревненската община да бъдат създадени по-добри пътни условия за търговията, по-добри транспортни връзки на Трявна с Габрово и Търново. По нареждане на вилаетските власти населението на Трявна е трябвало да вземе участие в строежа на шосетата Трявна-Габрово и Трявна-Дряново. При това положение се налагало общината и нейните ръководители да определят пътната повинност на всеки жител на града. Тежките условия на шосейното трасе, което трябвало да се строи от тревненските жители, изискват общината да задели много средства за изграждане на редица пътни съоръжения, преди всичко мостове и укрепителни стени. Това принуждава чорбаджиите, след изчерпване на общинските средства, да посегнат върху приходите на църковните и училищни настоятелства. Съществуват сведения, че при финансиране на пътното строителство, чорбаджиите са извършили злоупотреба с тези средства. От своя страна еснафските организации, разбирайки важността на строените пътни връзки, вземат решение да подпомогнат общината със сума от 30 000 гроша. От успехите на пътното строителство, свързващо Трявна с главния път Габрово-Търново-Русе, е била заинтересована и самата турска власт, защото се създават добри транспортни пътища за използването на откритите въглищни пластове в Тревненския балкан, което би позволило по-бързото им превозване до фабричните предприятия в Търново, както и до пристанищата в Свищов и Русе. По този начин корабите на турската дунавска компания, както и тези на австрийската „Лойд“, по-лесно биха били снабдявани с гориво.

За контролиране на пътното строителство и като представител на тревненската община пред вилаетските власти е определен чорбаджията Никола Чушков. В неговите задължения влизали изпълнението на пътната повинност, следене за правилно изразходване на общинските средства и защита на интересите на тревненци. Приели с ентусиазъм строителната програма на Мидхат паша за изграждане на шосетата Трявна-Габрово и Трявна-Дряново, много скоро тревненските чорбаджии се сблъскват с всички трудности и тежести на това задължение, което води до откъсване на населението за дълго време от неговата икономическа дейност. Това ги принуждава да се обърнат към вилаетските власти в Русе и да се оплачат, че е твърде голяма частта от пътя, която трябва да се построи от населението на Трявна.

Недоволството се поражда и от мудното строителство, което е резултат от нищожните инвестиции от държавната хазна. При това положение тревненските чорбаджии се виждат принудени през 1872 г. да се оплачат пред Високата порта в Цариград и да отпратят молби да се побърза с привършването на пътя, за да се прекрати недоволството на населението, което е принудено в продължение на осем години да дава ангариен труд за неговото сторителство.

 

(Следва)

Доц. д-р Георги Плетньов

Документ за откупуване събирането на поземления данък в Тревненско от Иван Никола и 

Цаню Генко, 8 авг. 1859 г.

Жалба от мухтарина (кмета) на нахия (община) Трявна - Никола Чушков и други първенци до мютесарифа в Търново и каймакамина в Габрово по повод допълнително наложена им
пътна повинност, 13 септ. 1867 г.

Писмо от Николай Ев. Сапуновски – Цариград до тревненските чорбаджии за решаване
на поземлени въпроси, 17 март 1852 г.

Трявна в средата на XIX век. Част II

СТРОИТЕЛСТВО – 127 души /27 %/, от които: дюлгер - 89; накашчи – 31; каменоделец – 5; дограмаджия - 2

На второ място, благодарение на дюлгерите, се нарежда строителството. Знае се, че тревненци са специализирани в дюлгерския занаят. Тревненските дюлгери работят на чети или задруги под ръководството на устабашия, който през зимата формира група, включваща зидари, каменари, дърводелци, изкопчии и общи работници. При съставянето й устабашията сключва договор с всеки един за условията на работа, правото да се вземат калфи и чираци и др. При строежа на обществени сгради, особено черкви и училища, в групата се включват резбари и зографи, „което е едно потвърждение за неделимостта на тези три художествени занаята”. Ето защо, наред с каменоделците (ташчии) и двамата дограмаджии, към тази група се включват и накашчиите. Османският термин „накш, накъш” означава буквално „да изпъстря, да нашаря” повърхност с рисунки или резба. Следователно производното за майстор, практикуващ този занаят – „накашчи”, обединява в себе си българските термини „зограф” и „резбар”. Затова тези два занаята на практика не са разделени, а са поставени в един еснаф и вероятно в повечето случаи майсторите практикуват и двата вида изкуство. Широко разпространена практика също така е един майстор да упражнява повече от един занаят, свързан със строителството.

МЕТАЛООБРАБОТВАНЕ – 32 души /7%/, от които: железар – 19; тюфенкчи – 7; златар – 4; бакърджи - 2

Металообработването е добре представено и характерно за този край. Най-разпространена е обработката на желязо, но някои „по-фини” занаяти, които изискват по-голяма специализация, внимание и прецизност, като златарството и изработката на огнестрелни оръжия, също присъстват в тревненското производство.

КОЖА – 29 души /6%/, от които: папусчи – 15; кожухар – 12; калпакчи - 2

В обработката на кожа липсват кожарите (табаци), които се срещат в Габрово и Търново и други градове. Вероятно поради невъзможността да се конкурират с близкото Габрово, тревненци предпочитат да заложат на други занаяти като кожухарство и калпакчийство. Обущарството е представено само с един вид обуща – папуците (меки обувки, пантофи).

ДЪРВООБРАБОТВАНЕ И ДЪРВОДЕЛСТВО – 21 души /4%/, от които: бъчвар – 20; тахтаджия - 1

Дървообработването, предвид географското разположение на селището, е добре представено. Интересно е да се отбележи, че почти всички занаятчии, с изключение на един тахтаджия, са регистрирали като своя професия бъчварството (фъчъджийство). Тоест, дефтерът демонстрира една висока специализация в рамките на бъчварския занаят. Възможно е обаче това да е единственият регистриран еснаф и включените в него занаятчии всъщност да изработват и други изделия от дърво. Свидетелствата на Феликс Каниц потвърждават, че и през следващите десетилетия този занаят се развива добре в Трявна. Според Каниц през 70-те години на XIX век в града има 30 бъчвари. Те изработват продукцията си в селището, а през есента слизат в лозарските села в равнините, за да поправят там бъчви и каци.

НАЕМНИ РАБОТНИЦИ – 43 души /9%/, от които: жетвар – 17; слуга /хизметкяр/ - 16; копач – 9; аргат – 1

Наемният труд и сезонната работа са много характерни за тревненци. Ако включим дюлгерите и накашчиите, които също не упражняват професията си в града, ще установим, че сезонните работници са значителна част от тревненското население. Трябва да се уточни, че много често дюлгерите и жетварите упражняват няколко занаята, като ги разпределят сезонно. Наемната работа е много характерна за региона като цяло. Жетварите, копачите и градинарите са многобройни също в Лясковец, Габрово и Арбанаси. П. Цончев обяснява, че селяните от балканските колиби и махали често ходят да работят в тракийските и добруджанските полета. Там реколтата узрява по-рано и те имат възможност да заработят допълнителни приходи, след което да се приберат и да се погрижат за собственото си стопанство. Логично е сред младите мъже процентът на нискоквалифицираната наемна работна ръка да е по-висок. Около 14% (20 души) сред синовете и братята са жетвари, копачи и слуги (хизметкяри), докато при данъкоплатците, глави на семейства процентът на наемните работници е 6,5% (22 души). Жените, и особено младите девойки, също упражняват сезонен труд, известен като „руманя”.

ТРАНСПОРТ – 32 души /7%/

ТЪРГОВИЯ – 19 души /4%/, от които: бакал – 10; аттар - 9

Търговията е по-слабо представена в дефтера. Пред властите са регистрирани само дребни търговци – бакали и аттари (амбулантни търговци). Далеч по-слабо от близкото Габрово, където има 39 бакали, 27 туджари и 3 аттари. Други източници обаче говорят, че тревненци, наред със занаятите, развиват и търговията още от края на XVIII век / Г. Плетньов цитира имената на търговци, които в края на XVIII век изнасят коприна до Букурещ и Москва, търгуват с Истанбул и Мала Азия/. В редица документи в Български исторически архив (БИА) се обсъждат търговски сделки и търговски отношения. Най-вероятно много от данъкоплатците, регистрирани като занаятчии, паралелно с това осигуряват пласмента на готовата продукция и на практика се изхранват и от търговия. В Трявна дори се провежда ежегоден панаир, който продължава две седмици и на него се събира населението от тревненските, дряновските и габровските колиби, така и търговци от различни региони.

Транспортът е много по-добре развит в Трявна – в дефтера са регистрирани 32 кираджии. Както твърдят и изследванията, тревненци се специализират в преминаване на старопланинските проходи и пренасяне на стока до различни региони на Балканите. Познавачи на проходите, те използват това местно знание. В много случаи това е допълнителен доход за регистрираните като земеделци. Най-вероятно двете съседни селища – Трявна и Габрово, се специализират в различни посоки, като търговията се развива по-добре в Габрово, а тревненските кираджии поемат обслужването на търговския път Габрово – Търново, свързващ южните и северните български земи, и пласирането на местните стоки. В теметтуат дефтера липсват занаяти, свързани с хранителната промишленост като фурнаджии, бозаджии и други. Не фигурират и хора, които се занимават с ханджийство и кафеджийство. Това вероятно се дължи на факта, че местните жители разчитат на домашно приготвяне на основните хранителни продукти и няма значителна група от преминаващи пътници – търговци и други, които да осигурят търсенето на такъв вид продукти и услуги.

Освен посочените по-горе, има отделни представители на други занаяти, които не влизат в големите групи и категории. Като овчар, мутаф, въжар, сапунджия, воденичар, касап, бръснар. Трябва специално да се отбележи наличието на регистриран учител (даскал) сред тревненските жители – Георги Кънчо(в). За разлика от останалите селища, където свещениците изпълняват функцията на учители, в Трявна има нает квалифициран учител. Само трима души са декларирали като свое основно занятие земеделието. Има 12 души / това не значи, че при всички тях липсват доходи от личното стопанство/, чиято професия не е отбелязана; също така двама просяци и двама бедни и болни, които нямат декларирани доходи.

Интересно е да се проследи какви са професиите сред младите мъже в Трявна, които не регистрират свои самостоятелни домакинства. Синовете и братята са най-често дюлгери (42), шивачи (17) и казаси (15). Дюлгерството е гурбетчийски занаят – много подходящ за млади, неженени мъже, които могат да се откъснат за по-дълго време от дома. Той също така се очертава като най-типичния и най-широко разпространения тревненски занаят. Освен горепосочените три занаята, се срещат също жетвари (13), хизметкяри (7), накашчии (6), бъчвари (5), кираджии (5), железари (5) и бояджии (4). Както може да се предположи, те много често наследяват професията на бащите си, особено при такива специфични занаяти като накашчилъка и казаслъка, както и при търговията.

СВЕЩЕНИЦИ

В Трявна в средата на XIX век са регистрирани девет свещеници / единият от тях е означен като „папаз” пред името си, но на мястото на занаята е отбелязано „терзи”/. Добрата обезпеченост на това старопланинско селище с духовни служители не буди изненада, а по-скоро е част от очертала се тенденция. Това обстоятелство е характерно не само за късния XIX век, но дори и за по-ранните векове от османското управление. В изследването си за старопланинските дервентджийски селища Кр. Йорданов заключава: „Общият стопански просперитет на дервентджийските селища спомага и за възможността още през ранните векове на османското владичество те да поддържат православната инфраструктура в своите околности. Това не се отнася само за издръжката на повече свещеници и построяването на православни храмове в селищата, както вече е многократно изтъквано в литературата. Не случайно тъкмо в близост до селища с дервентджийски статут, каквито били Лютиброд, Етрополе и Троян, като значими книжовни средища се обособили едни от най-значимите манастири в българските земи, каквито са Черепишкият, Етрополският „Варовитец“ и Троянският.”

Имената на действащите през 1845 г. свещеници в Трявна:

1. Поп Алекси син на поп Иван  /в дефтера е записан и братът на поп Алекси – Тодор, син на поп Иван/;

2. Поп Димо син на поп Алекси /в дефтера фигурират двамата синове на поп Димо, единият е дограмаджия и се казва Петре, а другият – Алекси, е накашчи/;

3. Поп Никола син на поп Койчо;

4. Поп Койчо син на поп Никола (терзия);

5. Поп Йовчо син на Никола /става дума за известния автор на летописа. Неговият баща е иконом поп Никола, въпреки че службата му е пропусната в дефтера, а гореспоменатият поп Койчо му е брат/;

6. Поп Белчо син на поп Стоян /в дефтера е записан и другият син на поп Стоян – Богдан (терзия)/;

7. Поп Кръсто син на Тодор;

8. Поп Кою син на Витан;

9. Поп … син на Стоян.

Шестима от тях са синове на свещеници. Следователно приемствеността и наследствеността в това специфично занятие са доста силни. В три от случаите бащите и синовете са едновременно действащи свещеници, вписани в дефтера (поп Алекси и сина му поп Димо; поп Никола и синовете му поп Койчо и поп Йовчо). Всъщност линията на приемствеността е още по-силна, тъй като се оказва, че не две, а три поредни поколения заемат свещенически пост: бащата на поп Алекси е бил свещеник (поп Иван), той самият е свещенослужител, а неговият син – поп Димо, също вече е действащ свещеник. Другата наследствена верига е поп Йовчо (вече починал), поп Никола и синовете му поп Койчо и поп Йовчо, които присъстват в дефтера. Както се вижда – има и случай, в който двама братя (поп Йовчо и поп Койчо) са действащи свещеници, а едновременно с това са синове и внуци на свещеници.

Интересно е, че един от духовниците, вероятно все още не е женен и без свое домакинство, поради което е регистриран в това на своя баща. Бащата е овчар с годишен доход от 50 гр. За това, че свещеникът е начинаещ, говори вероятно и фактът, че той притежава един от най-ниските свещенически доходи в селището – 300 гроша.

Тревненските попове се отличават с много добро материално положение и с високи годишни доходи. Техният среден годишен доход е 872 гр., по-висок от средния доход на техните съселяни (491 гр.), както и от този на техните „колеги” в близките селища като Габрово (601 гр.) и Арбанаси (562 гр.). Само в Лясковец, където като цяло доходите са значително по-високи от средните в региона, свещениците имат по-високи годишни доходи (1 533 гр.). Те обаче се дължат основно на приходите от земеделските им стопанства, а не на приходите от свещеничеството.

От службата си тревненските духовници получават суми, които се различават от сумите, получавани в Арбанаси (средно 267 гр.) и в Лясковец (244 гр.):

-      Поп Кою /лично име/ Витан /бащино име/ - доход от свещеничество - 550; общ годишен доход – 910;

-      Поп Алекси /лично име/ поп Иван /бащино име/ - доход от свещеничество – 550; общ годишен доход – 979;

-      Поп Белчо /лично име/ поп Стоян /бащино име/ - доход от свещеничество – 400; общ годишен доход – 502;

-      Поп Йовчо /лично име/ Никола /бащино име/ - доход от свещеничество – 300; общ годишен доход – 1069;

-      Поп Димо /лично име/ поп Алекси /бащино име/ - доход от свещеничество – 600; общ годишен доход – 1970;

-      Поп Никола /лично име/ поп Койчо /бащино име/ - доход от свещеничество – 530; общ годишен доход – 530;

-      Поп Кръсто /лично име/ Тодор /бащино име/ - доход от свещеничество – 600; общ годишен доход – 947;

-      Лично име /…/ Стоян /бащино име/ - доход от свещеничество - 300; общ годишен доход – 300;

-      Поп Койчо /лично име/ поп Никола /бащино име/ - доход от свещеничество – 0; общ годишен доход – 641.

Двама от свещениците – поп Кою, син на Витан и поп Димо, син на поп Алекси, освен с духовно служене, се занимават и със земеделско стопанство, поради което са регистрирани в групата на земеделците (ербаб-и зираат). Те плащат десятък върху зърнени храни, което показва, че имат значителни по размери земеделски земи и произвеждат доволно големи количества зърнени храни. Личните земеделски стопанства и на останалите свещеници са добре развити. Те включват ниви, ливади, черници, малки плодни и зеленчукови градини. Почти всички имат коне и свине, само един притежава овце и волове. Така тревненските свещеници си осигуряват значителни допълнителни доходи. Интересно е да се отбележи, че в тази група се появяват две имена, които са известни и важни за българската възрожденска история. На първо място, това е авторът на един местен летопис – поп Йовчо, който присъства като самостоятелен данъкоплатец. Поп Йовчо произхожда от стар род, преселил се в Трявна от Одринско. Още прадядо му – Стоян Кроснев, е учител и свещеник в края на XVII – началото на XVIII век. По-голямата част от родствениците му – дядовци, чичовци, баща и брат са свещеници, учители и книжовници. Самият поп Йовчо учи при своя баща, иконом Никола Попйовчев в местното килийно училище, а след това продължава обучението си в елитното гръцко училище в Букурещ. Знае няколко езика. Учи терзийство, а по-късно се занимава с търговия. Ръкоположен е за свещеник през 1824 г., бързо се издига в чин сакеларий, а по-късно и като иконом. Той е сред богатите тревненци в теметтуат дефтера с годишен доход от 1069 гр. На второ място, един от свещениците – поп Кою, е син на Витан. Явно той е представител на известната зографска фамилия Витанови. В дефтера се регистрират няколко души, които са свързани с името Витан и вероятно принадлежат към тази фамилия: Поп Кою син на Витан; Витан син на Кою (накашчи); Кънчо син на Витан (казас); Йонко син на поп Витан (накашчи). Много ясно се очертава профилът на цялото семейство. На първо място, то поддържа приемствеността в упражняването и развитието на зографството. На второ място, свещеничеството се очертава като друго разпространено занимание. Макар да не може да се твърди със сигурност, можем да предположим, че горепосочените данъкоплатци са обвързани посредством пряка родствена връзка. Най-вероятно Витан, син на Кою, е баща на поп Кою и на Кънчо. Наблюдава се също така силна именна традиция във фамилията. Имената Витан и Кою се повтарят почти във всяко поколение и, важно е да се отбележи, те се срещат в Трявна още през XVII век.

Към групата на свещениците, регистрирани в теметтуат дефтера, може да се прибави и колоритната фигура на поп Димитър Кънчов. Той е роден в семейство на тревненски златар през 1808 г. Поради пререкания с гръцкия владика в Търново напуска професията си, бива разпопен и за да избяга от преследванията на висшия духовник, започва да упражнява зографство, като повечето време пътува далеч от родния си град. Изписва икони и стенописи във Влашко, Македония, Тракия и Атон. Негови произведения са запазени в Русе и Варна. Най-известната му икона е тази на св. Георги, изработена за църквата „Св. Архангели Михаил и Гавраил” в Арбанаси, а понастоящем съхранявана в криптата на храм-паметника „Св. Александър Невски”. През 1845 г. той е на 37 години и в дефтера вече фигурира като зограф, а не като свещеник.

Трявна се очертава като занаятчийско селище, чиито основни поминъци са свързани с обработката на вълна, коприна, дърво, камък и метали. За разлика от Габрово и Арбанаси например Трявна не осъществява целия производствен цикъл, свързан с обработката на животински продукти. Докато първите две селища се заемат със събирането и угояването на големи стада, с клането на животни, обработката на месо и мазнина (сапунджийство и свещарство), то Трявна работи с кожите (кюркчийство) и с вълната, като вероятно разчита на доставки на суровина отвън, а сапуна предпочита да купува от пътуващите търговци арбанасчани /това се наблюдава и в други отрасли на стопанството, например в лозарството. Явно поради неподходящия климат тревненци не отглеждат лозя и предпочитат да купуват от арбанасчани и лясковчани, които продават вино и ракия в целия Балкан/. В Трявна липсва отглеждането на големи стада и вероятно липсват капиталите на едрите джелепчии. Не се развиват занаятите, свързани с обработката на животински продукти, като касапство, сапунджийство, свещарство, кожарство. Много вероятно е, макар структурата на стопанството на тези балканджийски селища през XIX век да изглежда близка, със задължителния акцент върху производството на текстил и обработката на кожи да съществува и ясно изразена вътрешна специализация и диференциация помежду им. Изглежда, че близките селища се специализират в различни производства, без да се дублират. Така могат да се обяснят изключително големият брой сапунджии в Арбанаси, ножарите в Габрово, дюлгерите в Трявна, градинарите в Лясковец.

Другата характерна черта за Трявна е, че селището разчита до голяма степен на гурбетчийството и сезонната работа в осигуряването на приходи, тъй като местните ресурси не достигат за прехраната на неговото население. Гурбетчийството обаче не е основано само на неквалифицираните и нископлатени занимания като жетварство и копачество, но и на висококвалифицираните и добре платени дюлгерство и зографство/резбарство. Отсъствието на мъжкото население за голям период от време е много характерно не само за Трявна, но и за региона като цяло. Тоест, балканджийското ежедневие е доста по-различно от спокойното патриархално битие, описвано често в литературни и исторически съчинения. По-точно и по-близко се оказва описанието, направено от Георги Кърджиев, жител на Арбанаси. Според него арбанасчани, които се занимавали с дребна търговия, не се застоявали много в селото. Връщали се от време на време като престоявали по неделя-две и това било като малък празник – селото се оживявало и развеселявало.

 

доц. д-р Гергана Георгиева

 

*Теметтуат дефтер, снимката е илюстративна

Трявна в средата на XIX век. Част I

В настоящата статия бих искала да представя нови данни за стопанския облик на Трявна на базата на един новооткрит османотурски данъчен регистър. Той е от групата, известна като „теметтуат дефтери”, и се съхранява в Османския архив в Истанбул. Съдържа 232 страници, които представят данъкоплатците с техните занятия, имоти, приходи и данъци към 1845 г. в Трявна и прилежащите й села. Тук ще представя първи данни за данъкоплатците в град Трявна /В случая, назовавайки го „град”, имам предвид днешния статут на селището, тъй като към 1845 г. Трявна е определяна като село (карийе) в административната система на Османската империя/. Макар и определяна като село (карийе) в османската териториално-административна номенклатура, нейните икономически и културни характеристики през XIX век по-скоро отговарят на едно градско развитие. Подобно на Лясковец, Арбанаси, Горна Оряховица, Дряново, Елена, Беброво и Габрово, Трявна е едно от селищата в Средния Балкан, които се отличават с интензивно стопанско развитие и стават двигатели на Българското възраждане със стопанската си структура, основана на занаятите и търговията.

Вероятно Трявна се появява през втората половина на XVI век като част от мрежата дервентджийски селища, които осигуряват безопасността на проходите в Стара планина. За разлика от останалите обаче, тя не получава статута си впоследствие, а от самото начало е регистрирана като дервентджийско селище. В данъчните регистри през XVII век Трявна вече фигурира като многолюдно, добре оформено и проспериращо селище /В края на XVII век Трявна има около 450 пълнолетни мъже, което я доближава по размери до Дряново (443 д.) и Арбанаси (529 д.), и общото й население за периода може да се изчисли на около 1 500 души/. За нейното развитие допринася и превръщането й във вакъф през втората половина на XVI век. Дервентджийският, но още повече вакъфският статут предоставят някои привилегии на населението, най-важната от които е опрощаването на извънредни данъци (аваризи) към държавата. Посочените дотук обстоятелства се оказват сериозно предимство. Може би именно те способстват за бързите темпове на демографски и стопански просперитет на Трявна. Разположена в проход, който не е чак толкова

интензивно използван и е защитен от честото преминаване на османски войски, с дадености за скотовъдство и свързаните с него занаяти, Трявна разполага с много добри условия за стопанско развитие. Именно те привличат хора отвън. През XVII век в Трявна се заселват пришълци от Одринско, Тетевенско, Самоковско и от другаде. Едно предание, записано от местния учител Христо Даскалов, разказва, че по време на османското нашествие много боляри потърсили убежище в Балкана, като много селища в района свързват своето възникване и имена именно с тези преломни моменти в българската история.

Липсата на плодородни земи предопределя стопанското развитие на селището. То залага на поминъци като кираджийство, търговия и занаяти, свързани с обработката на вълна, кожа, дърво и метал. От края на XVII век навлизат копринарството и розопроизводството, но последното не успява да се задържи за дълго. Успешно се развиват, предвид географските дадености, овощарството и овцевъдството. В края на XVII – началото на XVIII век се заражда Тревненската художествена школа, която включва няколко направления – иконопис, дърворезба и строителство. Високото майсторство, овладяно от тревненските занаятчии, се отразява върху архитектурния облик на селището. Църквите, мостовете, училището и къщите са изработени по един особено изкусен начин. Така още през XV – XVII век Трявна се нарежда сред най-активните в икономическо и политическо отношение български селища, а през XVIII и XIX век тя се превръща в един от емблематичните възрожденски културни и стопански центрове в българските земи.

Според теметтуат дефтера през 1845 г. Трявна се състои от 339 домакинства (ханета). Тоест, ако използваме общоприетия индекс 5 за брой членове на едно семейство през периода, можем да твърдим, че в Трявна през 1845 г. живеят около 1695 души. Дефтерът включва 339 броя данъкоплатци – мъже в работоспособна възраст, които са глави на домакинства. В тази бройка не влизат мъжете в трудоспособна възраст, които нямат свои домакинства и са регистрирани като членове на горепосочените 339 домакинства. Те са общо 141 души, от които: 1 зет, 13 братя, 127 синове. Тоест, общо в Трявна има 480 мъже в работоспособна възраст.

Според Славейков през 1854 г. „с колибите заедно Трявна счита 5000 жители”. В теметтуат дефтера, освен Трявна са включени още 31 селища с 1134 домакинства, или общо около 5670 души /Селищата, посочени като заглавки в тревненския дефтер, са по-скоро махали и колиби. Много често под една рубрика са включени повече от една махала. Какво е основанието на регистратора да ги групира така, не можем точно да установим в момента/. Така, според данните от дефтера, Трявна с прилежащите й села и колиби наброява около 7370 души, което е малко повече от данните, които посочва Славейков. Както и в останалата част на Търновска каза, регионът е гъсто населен. Основно преобладават малките селища с под 50 семейства, по-рядко се срещат селища с над 60 семейства.

Според теметтуат дефтера средният доход в Трявна е 491 гроша, като по този показател тя се доближава много до Арбанаси – 499 гр. и до Габрово – 520 гр., но значително се отличава от Лясковец, който до момента държи първенството в региона с 1136 гроша. Както пише Славейков, тревненци са умерени хора – работливи и пестеливи. Трябва да отбележим, че въпреки липсата на впечатляващо големи доходи, не се наблюдава и крайна бедност сред тях. Има девет данъкоплатци (3%), глави на семейства, които притежават доход под 100 гр. От тях двама са просяци (единият от тях е определен като луд – „диване”), двама без професия, един чобан с 50 гр. годишен доход и един казас без доходи. Ето какво казва Славейков в Цариградски вестник по този въпрос: „Мога да докажа, че в цяла Болгария няма такава економия за добър живот като в Трявна – разумява се, че аз говоря не за няколко фамилии, но по редом. И най сетный сиромах в Трявна живее един живот спистовен и редовен, какъв-то много богатцы по други места не живеят. Той си знае прихода и умее да го располага, като да не бъде лишен от нужди-те, а при това да може и да има средство да не остава много надиря от външната лъскавост на по-богатите фамилии от селото си”. Следователно можем да твърдим, че макар тревненци да не са впечатляващо богати, в селището няма бедност. Повечето мъже имат работа, свой поминък и поради това Трявна се отличава с едно стабилно икономическо състояние, основано на организираност, енергичност и предприемчивост.

За богати в Трявна приемаме хората, които имат годишен доход над

1000 гроша. В тази категория попадат 13 души, които представляват около 4% от тревненските данъкоплатци. Доходът им се движи между 1031 и 2212 гр. Профилът на „богатите” тревненци е разнообразен – освен бакалите, в групата влизат попове, казаси, накашчии, дюлгери, кираджии, земеделци, папусчии. Най-много са бакалите (3 души), следвани от земеделци (2 д. /ако прибавим и земеделеца, който е регистрирал доходи от кираджийство, всъщност стават трима), свещеници (2 д.), накашчии (2 д.), по един дюлгер, казас и папусчия. От тях само някои обаче са регистрирали значителни доходи от основното си занятие /Крайният годишен доход се формира от различни пера: доходи от основното занятие (занаят и др.), доходи от стопанството, от приходоносни имоти (ниви, дюкяни, черници, млечни крави, овце и др.), доходи на други мъже в семейството, които са в работоспособна възраст/. Ангел Тахо – от бакалък 1300 гр.; Кънчо Цане от папусчилък 900 гр.; поп Димо поп Алекси от свещеничество 600 гр.; Петре от накашчилък 600 гр. При останалите важна роля за формиране на годишния доход играят допълнителните приходи – от стопанството и от техните мъжки роднини, включени в домакинството. Почти всички (с изключение на Ангел Тахо и Кънчо Цане) имат един или повече синове в семейството, които внасят в семейния бюджет годишно между 129 и 600 гр. Редките възможности да сравним дефтера с други документи обаче ни води до извода, че не трябва да вярваме безрезервно на декларираните доходи. Подобно на един случай от Арбанаси, и в Трявна се наблюдават смущаващи разлики. Например Марко син на Михо, е представен в дефтера като средно заможен кюркчия с годишен доход от 475 гроша. Той притежава само кон, свиня и половин ливада. От Цариградски вестник става ясно обаче, че през 50-те години на XIX век той завещава на общината, за развитието на учебното дело 17 000 гроша. Георги Плетньов привежда различни доказателства, които подкрепят тезата, че всъщност тревненските занаятчии са доста заможни хора. Пак според П. Р. Славейков, който в една от дописките си говори за спестовността на тревненци, на друго място изтъква факта, че къщите на тревненските занаятчии са на два и три ката. Което несъмнено е свидетелство за тяхната заможност. Х. Даскалов пък описва рода Шишковци, които се занимават с казаслък, като много богати – буквално мерели парите си с крини

Що се отнася до стопанствата на данъкоплатците, те все още не са

изследвани подробно, но могат да се приведат примери от имотите на двамата свещеници в групата. Поп Йовчо – получава от свещеничеството си 300 гр., синът му (кюркчия) внася годишен приход от 400 гр. в семейния бюджет, следователно от земеделските земи и други имоти той получава 369 гр. (което е равностойно на годишен приход на по-дребен занаятчия). Стопанството на поп Йовчо включва 20 дьонюма ниви, 4 дьонюма ливади и 4 черници. Няма зеленчукови и плодни градини, нито други животни, освен един кон и една свиня. Интересно е, че плаща десятък върху зърнени храни, но няма волове, с които да обработва земята. Много вероятно е по-голямата част от нивите да дава под аренда. Със сигурност получава доходи от производство на коприна, тъй като има регистрирани четири черници. Поп Димо, син на Алекси – получава от свещеничество 600 гр., синът му (дюлгер) внася годишен приход от 600 гр. в семейния бюджет, следователно от земеделските земи и други имоти той получава 770 гр. Стопанството на поп Димо включва 42 дьонюма ниви, 9 дьонюма ливади, 2, 5 дьонюма зеленчукови градини (бостани) и 5 черници. Наред с почти задължителния в този регион кон, както и свинята, отглеждана за Коледа, при този свещеник има регистриран чифт волове. Той също плаща десятък върху зърнени храни, което означава, че произвежда в доволно голямо количество. Интересно е да се отбележи, че поп Димо има и друг син – Алекси, син на поп Димо, който е зограф и също е регистриран сред тревненците с доход над 1000 гроша. Някои от записаните в дефтера данъкоплатци се нареждат в листата на местния тревненски елит. За това свидетелства появата им като податели в писмата молби, изпратени до търновския каза векил Георги Попсимеонов от името на тревненската община. Това са Никифор Христов (зограф), Никола Тодоров (бояджия), Никола Иванов (дюлгер), Кънчо Генков (терзия) и Цаню Рачов (терзия). Много вероятно е това да са представителите на отделните еснафи, които влизат в управлението на тревненскта община и често се появяват и под събирателното „първенци”.

Предвид особеностите на географската среда, тревненци до голяма степен разчитат на занаятите, които развиват. Около 24% не са регистрирали никакви имоти, освен (в някои от случаите) черници, един кон и/или една свиня.

Това означава, че тези данъкоплатци и техните семейства се издържат само от занаят, без да получават допълнителни приходи от стопанството си. В допълнение трябва да кажем, че дори хората, които са вписани в групата на земеделците (ербаб-и зираат) в Трявна, са декларирали, че техните доходи идват от друго занятие, което упражняват. Най-често те са кираджии – превозвачи на стоки на близки или далечни разстояния. Ето как точно изглежда групата на земеделците: Кираджии - 11; Дюлгери – 4; Бакали – 3; Поп – 2; Бъчвари – 2; Дограмаджия – 1; Казас – 1; Накашчи – 1; Шивач – 1; Овчар – 1; Копач – 1; Без друго занятие – 5.

Както се вижда, подобно и на други селища, земеделците, които притежават каруци и впряг волове, много често придобиват доходи чрез превозване на стоки срещу заплащане (кираджийство). Някои от тях стават бакали, т.е. упражняват търговия на локално ниво. Двама от свещениците също са регистрирани в групата на земеделците, което ще рече, че те придобиват част от доходите си от земеделие.

По-надолу категоризацията на упражняваните занятия включва не само основните данъкоплатци, но и техните неженени синове и братя (тоест, всичките 480 души мъжко трудоспособно население в Трявна). Така картината на тревненската икономика придобива по-плътни и по-цялостни размери. Листата на упражняваните занаяти и други поминъци в Трявна е доволно разнообразна – тя включва 35 различни занимания / През този период все още е рано да се говори за професии, но от друга страна, занаятите не могат да се използват като събирателно, характеризиращо всички упражнявани занятия в селището. Те включват също така неквалифицираната работа на ратаи, слуги, жетвари, копачи, както и търговията, свещеничеството, даскалъка и други специфични занимания/. За сравнение, в Арбанаси те са 25, в Лясковец 19, а в Габрово – 56. Безспорно първенство държат строителите (дюлгери), които са вероятно най-типичният занаят в икономиката на Трявна. На второ място стои казаслъкът – занаят, който е много специфичен, рядко срещан и също така много типичен за Трявна. По-надолу се редуват занаяти, свързани с обработката на вълна, дърво, метал и кожа. Цялостната структура на поминъците в Трявна изглежда по следния начин: 89 дюлгери, 55 казаси, 49 шивачи (терзии), 32 кираджии, 31 зографи (накашчии), 20 бъчвари (фъчъджии), 19 железари (демирджии), 17 жетвари (оракчии), 16 слуги (хизметкяри), 16 халачи, 15 обущари (папусчии), 12 кожухари (кюркчии), 10 бакали, 9 копачи (чападжии), 9 амбулантни търговци (аттари), 8 попове (папаз), 7 тюфенкчии, 7 бояджии, 6 мутафи, 5 каменоделци (ташчии), 4 златари (куюмджии), 3 овчари (чобани), 3 земеделци, 2 калпакчии, 2 дограмаджии, 2 бръснари (бербери), 2 бакърджии, 2 абаджии, 1 тахтаджия, 1 сапунджия, 1 муйтаб, 1 касап, 1 мелничар/воденичар (деирменджи), 1 даскал, 1 аргат, 12 без професия, 5 неразчетени, 2 просяци, 2 бедни и болни.

Най-ясна представа се добива, ако споменатите по-горе занаяти и поминъци се групират по отрасли:

ТЕКСТИЛ – 129 души /27 %/, от които – казас – 55; шивач – 49; халач – 16; бояджия – 7; абаджия – 2

Макар строителите да са най-многобройни като отделен занаят, те леко изостават от производителите на платове и дрехи при групирането по отрасли. Голям процент от занаятчиите в този отрасъл се занимават с казаслък, който е много характерен за селището. Наименованието на занаята произлиза от турската дума „казаз”, което означава „производител на коприна” или „търговец на коприна”. По-късно терминът се изменя на „казас” и получава ново значение. Казасите изработват различни видове украси за конете, пискюли за фесове и носии, женски колани, екселбанти и колани за офицери и др. Изделията на казасите се изнасят в Истанбул, Бурса и Смирна, а така също във Влашко и Русия, като стигат дори до Виена. Продават се на панаирите в Одрин, Узунджово и Търговище. Според Г. Плетньов през 1860 г. има 60 тезгяха в Трявна, които се занимават с казаслък. Наличието на вълна и коприна е едно от главните условия за развитието на занаята. Затова развитието на казаслъка и копринарството в Трявна са тясно свързани. Факт е, че отглеждането на копринени буби е широко разпространено в селището. Известно е, че този поминък има своя разцвет в края на XVIII век и след едно прекъсване в началото на XIX се възражда отново в края на втората четвърт на XIX век. Търговски дефтери показват, че тревненските търговци изпращат коприна в Москва и в Букурещ. А през 60-те години на XIX век 470 домакинства се занимават с отглеждането на копринени буби. Данните от теметтуат дефтера напълно се вписват в гореописаната тенденция. Един повърхностен и все още неизчерпателен поглед върху теметтуат дефтера показва, че голяма част от тревненските домакинства притежават по една или повече черници. Също така тревненци са известни в региона с уменията си да точат коприна. Интересно е твърдението, което изказва Г. Плетньов, че тревненци се специализират в свилоточенето, докато тъкането на копринени платове не се развива в самостоятелен занаят. Запазени са свидетелства, че в Лясковец коприната се точи от тревненски майстори, които идват със специални тави и с долапите си. Не е случаен фактът, че търновският индустриалец Стефан Карагьозов набира работнички за копринената фабрика от тревненските колиби. Шивачите също са голяма група в този отрасъл. Подобно на Габрово и те доминират за сметка на абаджиите. Ако вярваме на П. Цончев, това съотношение абаджии – терзии демонстрира развитието на текстилното производство. Според него в началото се появява абаджийският занаят, който работи с по-грубите шаечни платове. Когато се преминава към една по-висока степен на производство, в която се работи, и с по-фини памучни платове, специализацията в изработването на дрехите превръща вчерашните абаджии в терзии. Това негово твърдение не може да се приеме безрезервно, тъй като Елена Грозданова в статия за развитието на Трявна през османския период цитира данъчни дефтери, според които още през XVII–XVIII век в Трявна има регистрирани шивачи (терзии). Групата се допълва от халачите, които изчистват вълната, и бояджиите, които я боядисват. Най-вероятно Трявна, подобно на Габрово, разчита на вълна, която идва отвън, от околните села и от по-далечни селища, които се специализират в скотовъдството. П. Цончев твърди, че вълната, произвеждана в Габровско, е покривала 1/3 от нуждите на населението на града и околията. Затова се налагало да се внася. Г. Плетньов пък обяснява, че тревненските кираджии, обикаляйки Добруджа, закупуват големи количества вълна, която продават в Трявна и Габрово. На място тя се изчиства и обработва до получаване на готови дрехи.

 

(Следва)

доц. д-р Гергана Георгиева

 

*Снимката е илюстративна