20 години по-късно... А грамадата все расте…

Пиша не само защото имам гражданско право на това, но и защото тъкмо тогава бях главен редактор на общинския вестник. А вестникът, всеки вестник, е летописец на своето време, каквито и други функции да има или да претендира, че има.

Няма да скрия, че за мен, както и за повечето хора от онова време в първите дни и месеци след 10 ноември беше неясно какво точно става. Да сложим настрана  така наречената “провинциална журналистика”, макар че “провинцията” понякога е по-голяма в столицата. Ами вижте какво е говорил известният тогава журналист Георги Спасов по радио “Свободна Европа” като очевидец и не след, а по време на първия голям митинг на СДС на 18 ноември 1989 г. Той говори за “привиден и действителен хаос” и, разбира се, за “мощни изблици на надеждата”. В целия му репортаж има несигурност за потоците и посоките на тези надежди. Сега, от разстояние на времето, виждаме че това бе началото на Голямата промяна, на Голямата  измама, на Словесната демокрация и Практическата плутокрация, на Голямото крадене, на Голямата мизерия и Политическата истерия. И все пак, ако трябва с две думи, две точни думи да наречем началото на прехода, трябва да кажем, че това бе време на

ГОЛЕМИТЕ НАДЕЖДИ

Така е. Отначало, това се вижда и в печата не само на Трявна, надеждата беше за едно “човешко лице” на съществуващия ред.    

В първата си реч на площада в София Жельо Желев не говори за вземане на властта. Прав е г-н Людмил Иванов, че тук беше спокойно. В средата на декември 1989 г.., в Трявна, само няколко дена след основаването на “Подкрепа”, на среща между нейни членове и интелектуалци в Трявна, работникът от “Бедек” и председател на новия синдикат, нямаше нищо против съвместна работа с общинския комитет на БКП. “Помогнете ни и ние ще ви помогнем!”, заяви той, обръщайки се към първия секретар на ОбК на БКП. Само един месец по-късно, тези думи бяха немислими. Колецът беше забит в столицата и започна хвърлянето на камъни и проклятия. Отначало към една личност, после към всичко минало. Грамадата започна да расте…подобно на грамадата във Вазовата поема. Вестникът беше не само свидетел. Вестникът, който от края на декември 1989 г., в последния си брой вече не е с мотото за съединяването на пролетариите, а с думите на Бакунин “Свободата на словото е майка на всички свободи”, по съвет на големия журналист Стефан Продев, този вестник хващаше пулса на времето, разбираше и предупреждаваше още тогава. Дори само заглавията отбелязваха силните удари в объркания пулс на обществото: “Време на въпросите”, “Време на чувствата”, “Време да рушим, но и да градим”, Разумът – истина и работа”, “Спокойното започна да се движи”, “Започна ледоходът”… Едни надежди бяха заменени с други, бъдещето се привиждаше като миналото и на “червените” и на “сините”, само че различно минало: на първите – онова след Девети септември 1944 г., на вторите – миналото до Девети септември. Кой какъв е показваше

ЛАКМУСЪТ  НА НАЧАЛОТО

Интересен беше този опит в училище в урока по химия. Вземаш една хартийка, потапяш я в едно – става синя, потапяш я в друго – става червена. Това, което ставаше в края на 1989 г. приличаше тъкмо на тази химична реакция. Тя натопи хората и извади на показ истинските им цветове. Само че химията на обществения живот не престана да кипи и в освободения политически живот цветовете се меняха, разменяха, смесваха, понякога смешно и безразборно, но се оказа не безцелно. Докато нещата започнаха да се утаяват и на повърхността изплува сивия цвят на безличието, безкултурието и интереса. Та и досега.

Още през септември 1989 г. писах, че тезата “прост, ама наш другар” не ни върши работа. По-късно, на среща с ръководството на СДС в редакцията, по моя покана, когато съвсем цивилизовано се разбрахме, че вестникът нито ще напада, нито ще защитава партийни пристрастия, изрекох една единствена молба към гостите си: Не повтаряйте грешката на БКП – “прост, прост, ама наш другар!”. Като че ли имаше значение какво мисля. И досега не зная защо в Трявна ми поиска оставката не СДС, както това стана на много места, “Жалко, казал един от ръководството на БЗНС “Никола Петков”, жалко, че трябва да я махнем, защото е добър журналист”. Е, благодаря за безпристрастието. Но все пак имах защита и то не от кого да е, а от един прекрасен журналист, колежка в Габрово.

В началото на февруари 1990 г. вестникът публично обяви своята независимост от партията и своята зависимост от народа на Трявна – единствената, прекрасната зависимост. Вестникът публикува шокиращата информация за освобождаването на повече от 10 души членове на партийното ръководство или на обществени организации, публикува точно според счетоводните документи заплатите на всички ръководители в общината, както и заплатите в редакцията, нещо, което живо интересуваше хората, защото партията се държеше наистина като масонска организация – който не е в нея не знае нищо, а който е в нея, не казва нищо. И това, разбира се, беше илюзорно. Неадекватни бяха жестовете и на двете страни. Понякога лидерите им заприличваха на момченца със свити юмручета едно срещу друго: ”Ще ти избия зъбките!” Е, избиха ги, но не своите. Няма да проследявам в тези бележки нито какво точно, в хронологичен ред се случваше, нито как е реагирал вестникът. Спомените и публикациите се тълпят в мене и ми е трудно да ги подреждам. Като си припомням събитията и чета някогашния вестник, виждам, че и моите преценки сега не са съвсем същите. Не е възможно човек да бъде безгрешен. Казвала съм го и друг път, страхувам се от безгрешните хора. Имала съм своите илюзии, но не съм захвърлила социалистическата идея, просто защото не мога да защитавам идея, която по принцип прави разделението на хората толкова жестоко. Не мога да не изпитвам дълбоко удовлетворение от публикацията в бр. 51 на 1989 г.

КРАЧКА СЛЕД ГРАМАДАТА

която, оказва се, е твърде предвидлива и разумно предупредителна. Защото грамадата от проклятия растеше, но камъни започнаха да се сипят и към онова добро и хубаво /хайде, не ми казвайте, че не е имало такова/, което бяхме постигнали. Не трябваше да засипваме цялата народна нива с камъни, защото камънакът нищо не ражда… Много пристрастно и обслужващо слово се изля през изминалите 20 години. Невероятно истински бе обаче репортажът на Стоян Георгиев по БТВ на 14 ноември. В нощта на тържествата в Берлин, по случай 20 години от падането на Берлинската стена, един литературен критик у нас каза нещо, което е вярно, но не достатъчно. “Някои хора, каза той, използват миналото като мехлем за раните си”.  Мисля, че го цитирам прилично точно. Но не можах да се сдържа и му казах, че за мен, както и за много други, тоя мехлем е вече с изтекъл срок на годност. Защото нищо не може да облекчи раните в душите на хората, които са създавали, строили в Трявна. Сега руините в нея приличат на оглозгани скелети, на зловещи декори от филми за катастрофи и ужаси.

Зная, не са малко хората, които са убедени, които ще кажат, сигурно справедливо, че онова промишлено минало на Трявна не само е невъзможно, но и неправилно. Но докъде ни доведе Промяната? Трявна е набъкана с хотели, хотелчета, къщи за гости, стаи за гости, кафенета, механи и ресторанти… Трявна ще се превърне в пиколо, в камериерка, ако не започне не само да показва, но и да печели повече от своите културни богатства.

Днес всичко е търговия. Големите надежди на българина също се продават на търг, както се продадоха на търг бюрото и стола на Чарлз Дикенс, на които той написа романа си “Големите надежди”.

 

Вера Христова

* Статията е публикувана във в. „Тревненска седмица“ през 2009 г. по повод 20-годишнина от промените

Вера Христова