„В началото на прехода хората получиха една свобода, но голяма част от тях, не знаеха какво да я правят“

Днес, 32 години след „Промяната“, реших да върна машината на времето и да Ви припомня едно интервю с Людмил Иванов, правено през 2009 г., по повод 20-та годишнина от все още не случилия се преход към демокрация.

10 май 1990 г. Само пет месеца от началото на прехода и по-малко от месец след първия свободен „Великден” на Трявна. Площадът пред Часовниковата кула гъмжи от народ, въпреки дъжда и напук на страха, който още владее сърцата и умовете на хората, за които „призракът на комунизма” е все още жив. Бъдещето е неясно, но вкусът на свободата е по-завладяващ от всичко…

20 години по-късно, онази площадна романтика отдавна е отстъпила място на апатията и безразличието. Вероятно, защото със свободата дойде и слободията, а пътят към демокрацията все още е застлан с добри намерения... И все пак, какво се случи тогава и защо четири петилетки по-късно още дъвчем същите теми и проблеми? Каква беше цената на промяната и накъде води мрачния тунел на прехода? Това са само част от въпросите, на които ще търсим отговор с Людмил Иванов - човекът, който преди 20 години се превърна в лицето на демокрацията в Трявна.

- Г-н Иванов, да се върнем назад във времето на промените. Как се озовахте в епицентъра на събитията?

- Тогава работех в ТЕЦ „Бедек”, бяхме около 40 души. Имаше и партийна организация със 7-8 члена, която тероризираше всички. Прокарваха се бездарни, глупави и безумни решения при управлението на топлофикацията. Видях, че единствения начин да им противостоя, бе да превзема синдикалната им организация. Тогава имаше Профсъюз, в който задължително членуваха всички. Не съм мислил, че мога да направя това чрез революция, а единствено с помощта на закона. А законът беше действащия Кодекс на труда, който беше много демократичен, съобразен с международните изисквания и човек трябваше просто да го приложи. Бях го научил почти наизуст. И имах готовност да предизвикам синдикално събрание, да им превзема организацията - да сваля тогавашния профпредседател, който беше протеже на партийната организация и да организирам едно ядро от разумни хора, с които да им противодействам… Така или иначе, 10 ноември се случи. Беше един петък през 1989 г. Съобщиха, че Тодор Живков е свален от власт. Една седмица по-късно се проведе първия демократичен митинг в София. Нещата станаха ясни. Естествено, хората се страхуваха. Беше нормално, при един тоталитарен режим, властвал толкова време. В тоя момент аз се оказах един от хората, който беше най-подготвен за промените, без това да ви звучи самохвално. Естествено, имах около себе си и приятели, с които бяхме единомишленици - Божидар Йовчев, Петко Ганчев и др.

Първият митинг в региона се проведе на 25 ноември във В. Търново, в присъствието на д-р Константин Тренчев, Желю Желев. Отидохме и ние, малка група от Трявна. Тогава попитах д-р Тренчев как да създадем организация на „Подкрепа” и той ме насочи към сем. Комитови от Търново, които бяха ядрото на организацията там. Разбрахме се да отидем на една сбирка в старата столица на 4 декември, на която да ни запознаят с детайлите и да се разберем по въпроса. Петко Ганчев взе колата на баща си и отидохме на срещата в Търново, на която присъстваха предимно интелектуалци. Те се оплакаха, че са синдикат, но нямат работническа организация. И тогава ние заявихме, че ако ни дадат програмните документи до 10 дена ще създадем първата работническа организация в региона. И на 13 декември, по абсолютно законен начин, предизвиках синдикално събрание в „Бедек”. С кодекса в ръка, пред партийните секретари на централата съборих тяхната синдикалната организация и основах независима. Бях избран за председател. Още на следващия ден, поканихме Зоя Комитова от Търново и у дома 12 души учредихме „Подкрепа”. В края на декември отидох с учредителния протокол на организацията при председателя на Изпълкома Стефан Пашев, представих му го и съгласно закона, поисках помещение за клуб. В началото на януари ни беше предоставена една малка зала до „Бедек”, където в момента се намира „Еврофутбол”. Събирахме се 1-2 пъти в седмицата. Тогава започна да излиза и в. „Демокрация”. Успяхме да се доберем до 2 броя, единият го лепяхме на витрината на клуба и хората минаваха и го четяха. Между 20 и 25 декември местната партийна организация направи опит да предизвика дискусия в „Дръзновение”. Присъствах на срещата, както и тогавашния Първи секретар на партията Тодор Шарланджиев. Тогава обявих за първи път в публичното пространство, че в общината е създадена организация на „Подкрепа”, че съм избран за нейн председател и, който иска може да членува в нея.

На 7 декември в България бе учредено СДС с участието на „Подкрепа”. Така постепенно, от синдикалната организация, започнахме да навлизаме в политиката. По това време в Трявна нямаше никакви публични прояви, беше абсолютно спокойно. Хората се събираха на групички, разговаряха. Дейността, която се вършеше, беше в групичката около мен. Част от тези хора вече не се интересуват от политика, а и аз никога не съм мислел, че ще се занимавам с това. Но, когато човек започне да навлиза в проблематиката, вижда че в един момент има залитания, посредственост у останалите хора, има неща, за които не са подготвени и, че те могат да бъдат объркани тотално… Тогава човек започва да се ангажира все повече, само и само да компенсира тези недостатъци.

На 15 март 1990 г. учредихме СДС в Трявна, заедно с БСДП, БЗНС „Никола Петков”, НФТ „Подкрепа” и НС „Екогласност”. Бях избран за Председател на Координационния съвет. Започнахме да популяризираме идеите на демокрацията. Всичко беше на чисто аматьорски начала. Започнахме и подготовката за изборите за Велико Народно събрание. По онова време имаше едно здраво ядро, което умееше да работи и да взема решения - Божидар Йовчев, Петко Ганчев, аз, по-късно привлякохме и Иван Трайков. Това са хората, които имаха политическо мислене, въпреки че никой от нас не беше минавал през някакво специално обучение. Много добре познавахме манталитета на тревненци и се съобразявахме с него. Това беше най-важното, за да не предизвикаш катаклизъм. А и ние не искахме да преминем от едно тоталитарно управление към друго, а да подчиним всичко на демократичните принципи. Това обаче си имаше своите предизвикателства, защото когато хората усетиха, че няма от какво да се страхуват, започна да изпълзява една посредственост, която търсеше да реализира себе си чрез идеите на СДС и на демокрацията. Това беше опасността. И, когато я усетихме – започнахме да се ангажираме все повече и повече, за да не се опорочи свършеното до момента, а и за в бъдеще.

След изборите за ВНС през 1991 г. дойдоха изборите за местно самоуправление и обикновено Народно събрание и тогава вече излязохме на политическата сцена като кандидати – аз за кмет, а останалите за общински съветници и създадохме един екип.

- Времето на първите митинги в Трявна… Какво си спомняте от тогава?

- Първият се проведе на 21.04.1990 г. и на него присъстваха Румен Воденичаров, който беше председател на Комитета за защита правата на човека и член на Координационния съвет на СДС, Марко Ганчев – поет, сатирик и гл. редактор на в. „Литературен фронт”, Зоя Комитова – говорител на СДС – В. Търново, аз и лидерите на местните опозиционни партии и движения. Площад „Капитан дядо Никола” се напълни, въпреки страха, който все още съществуваше у хората. Доста емоционално протече всичко. Произнасяха се речи, бях единия от ораторите, като председател на „Подкрепа”. Видя се, че хората няма от какво да се страхуват. Тогава за първи път по микрофона извиках: „Долу БКП!”.

Вторият митинг беше на 10 май, в навечерието на изборите. Той беше не по-малко емоционален от първия. Главният гост и оратор беше Димитър Луджев, който бе член на координационния съвет на СДС. След това дойдоха изборите, на които се представихме доста успешно, спечелихме 44 процента за СДС срещу 37 за БСП, за малко да вкараме и мажоритарен кандидат.

- Вие сте първия демократично избран кмет на Трявна в зората на прехода. Лесна ли беше тази битка на фона на натрупаната инерция за промяна?

- В никакъв случай не беше лесна, защото имаше огромно недоверие сред нашите хора, които не вярваха че можем да победим. Слава Богу, по времето на ВНС, от Републиканската партия на САЩ и от Консервативната партия в Англия бяха изпратили обучителни екипи и буквално за 2 дни ни обучиха как се води предизборна кампания, предоставиха ни и материали. Строго съм се придържал към техните инструкции, които много ни помогнаха и ни научиха на някои основни похвати. А хората, които не искаха да се вслушат в думите ни стояха в страни и коментираха: „Гледай ги тия, ще видиш как ще загубят, а пък ние после ще видиш какво ще направим…”. Спечелихме изборите още на първи тур. Бях избран за кмет с над 53 процента от гласовете на тревненци, а за Тодор Шарланджиев гласуваха 37 на сто от избирателите. СДС спечели над 59 процента от гласовете за Общински съвет. И чак тогава онези хора повярваха. Изпълзяха от дупките си и започнаха да създават проблеми. Заради тази посредственост СДС стигна до това ниво днес.

През 1995 г. вече бях отлъчен от Синята партия като неудобен човек, който мисли по различен начин. Тези хора не ми позволиха да се явя на събранието и да ми бъде издигна кандидатурата. Казах им, че не искам да бъда проблем и се явих на изборите като независим кандидат за кмет.

- 20 години преход не са ли твърде много?

- За промяна в мисленето на хората - не. А и ще продължавате да срещате хора, които мислят ретроградно или такива, които изпитват носталгия по миналото. Винаги съм казвал, че за политиката трябва огромно търпение. Не може нещата да се случат за една нощ. Факт е обаче, че икономическите проблеми са в основата на почти всички проблеми, които днес излизат на преден план, защото без силна икономика, няма силна политика. А и в началото на прехода хората получиха една свобода, но голяма част от тях, не знаеха какво да я правят. И до днес има такива хора. А промяна има. Но, ако искате нещо да се промени, трябва да започнете да променяте себе си…

- Днес, обаче много хора изпитват носталгия по миналото и осезаемо недоволство от криворазбраната ни демокрация, пустеещите села, рухналата икономика…

- Българското село беше унищожено още по времето на комунизма. В момента, в който комунистите взеха земята на хората и я национализираха, селото беше унищожено. А и в 21 век с развитието на съвременните технологии, не можеш да искаш селата ни да са в стил преди 9 септември 1944 г. Индустрията също беше развита като един супер балон. И не случайно социализма рухна икономически, а не политически. Онази сигурност беше фалшива. Тя беше регламентирана от една тоталитарна партия: може да е грешен човек, но е наш човек и за него не важат законите или - ходиш, не ходиш на работа, отиваш на определеното число и си получиш аванса, заплатата, която стигаше колкото да покрие екзистенц-минимума. Повече от това не можеше да постигнеш. А, ако искаш да постигнеш - трябва да направиш компромис със собствената си съвест. Съжалявам, но аз съм от хората, които никога няма да се съгласят с това и да кажат: „Хайде да върнем старото”! Искрено се надявам децата ни да са готови за предизвикателствата на демокрацията.

-  Защо през годините повечето от лицата й предпочетоха да се оттеглят от активната политика?

- Защото у хората настъпи едно разочарование. В началото имаше романтичен период в политиката. Така например, когато станах кмет смятах, че в Трявна живеят прекрасни хора. За мен беше огромен шамар, когато тези хора започнаха да идват при мен и да искат неща, които и на сън не съм си помислял. Именно тогава видях, че има хора без всякаква ценностна система. При тях всичко се измерваше със собственото им его. И с желанието да получат нещо повече от другите или да отмъстят на някого за нещо. В един момент се оказа, че трябва да пазя социалния мир в града, да не позволя да се случват подобни неща. И аз не позволих. Платих цената, която беше за моя собствена сметка. Просто загубих позиции в определена политическа формация, но не направих трагедия от това, защото видях че там нещата не се случиха по правилния начин. Опитах се да помогна, не можах и се оттеглих. След време създадохме „Коалиция за Трявна”. По-важното е, че не съжалявам за нито едно свое действие. Мога да съжалявам за някой детайл, защото със сигурност съм сбъркал някъде. Обикновено, грешките ми бяха от субективен характер, като например - да помогна на някого, да го назнача на длъжност и после той да започне да ми създава проблеми, възприемайки се за Господ и, смятайки че може да разполага със съдбите на другите. Ето това са грешките ми, които си имат и имена… И не случайно казах, че в един момент ценностната система се оказа тотално деформирана и не готова да отговори на предизвикателствата на демокрацията.

- А не трябваше ли още в зората на демокрацията да се реши и въпроса с досиетата, който се превърна в поредния „препъни камък” на демокрацията?

- Аз съм привърженик на решението на подобен проблем. Колкото до това, какво е трябвало да бъде, не бих посмял да се произнеса, защото биха ме упрекнали в пристрастност. Ако кажа, че е трябвало да бъдат унищожени - ще кажат, че съм искал да се скрия. Напротив, не съм го искал. Малцина си спомнят, че още през 1999 г. правителството на СДС провери всички кандидати за общински съветници и кметове, и тогава моето име не излезе на яве, а няколко години по-късно – излезе… Как си обяснявате това? За мен, несъвършенството на закона, се състои в това, че под понятието „сътрудник на ДС” вкараха и доносниците и всички, които по някакъв начин са били използвани от бившата Държавна сигурност. А „сътрудник” и „доносник” са две различни неща. И, ако искаме този проблем наистина да бъде решен, трябва да се разграничат нещата.

Според мен, това забавяне във времето беше умишлено… Колкото до моя случай - той е ясен. Никога не съм обичал да се правя на жертва, но в случая - бях, защото бях принуден да им сътруднича в посока външно разузнаване. Нито съм бил обучаван, нито са ми плащали, нито съм ползвал някакви привилегии затова. От 1974 до 1989 г. работех като огняр в „Бедек” и след кметуването, отново се върнах в топлоцентралата. Никой не се е опитвал да ме манипулира с този факт след промените. Нямам угризения на съвестта, защото не съм разрушил ничия съдба. Мога спокойно да гледам близките и приятелите си в очите, останалото – нека тежи на съвестта на този, който го е правил…

 

 

Интервю

Галина Иванова

в. „Тревненска седмица“, 2009 г.

Людмил Иванов