Е, то няма как да не се влачат подир името му върволица анекдоти и смешки. Само като кажеш: „професор Балабанов“ и се отприщват едни… бивали и небивали, чути и недочути, затова как си събувал галошите преди да влезе в трамвая, как казвал като го питат защо е с различни обувки, че не знае, но и в къщи има едни различни… А на мен ми се случи, че между разказаното за някогашната самарджийска работилница срещу Даскаловата къща, за Стопанското училище между гимназията и черквата „Св. Архангел Михаил“, дето децата се учели да готвят, да шият и да бродират, за майстора колар Панайот Тотев, за отдавна изчезналата къща на Иван Йончев… там някъде спрях разказа на Димитър Ганев Димиев, защото ми се мярна името на професор Балабанов. И ето какво съм записала от тоя човек на 12 януари 1980 г., тогава 74-годишен:
„Спомням си го, добре си го спомням в Трявна… Ходеше да
пазарува винаги с една голяма чанта и всичко слагаше в нея. И дъщеря му помня,
беше лекарка в Санаториума. „Кожата му съм одрала“, казваше самата тя. И
наистина, много приличаше на него, особено в носа. След Девети септември 1944 г.
бях началник на милицията. Имаше нареждане всеки гражданин да предаде в
милицията личното си оръжие. А бяха почнали да го предават и преди това
нареждане. И ето, идва професорът и носи пистолет калибър 6/35 мм. Без
пълнител. Казвам: Господин Балабанов, защо без пълнител, донесете пълнителя! А
той дига рамене: „Не го знам къде е. Не съм си служил с него“. Виждал съм го,
много често сам. И на пазара съм го виждал, пак сам. Пълничък, среден на ръст,
леко наведен. И говореше бавно и спокойно“.
Сигурно доста тревненци са имали спомени от срещи с
професора. Иван Христов Момчев ни е оставил спомен, /който му е разказван/, че
по време на войната някои видни хора на културата са били евакуирани в Трявна.
Между тях и професор Александър Балабанов и музикалния педагог Тодор Хаджиев,
баща на композитора Парашкев Хаджиев. И двамата ходели в кафенето до
Часовниковата кула да пият кафе и да изядат по едно бяло сладко, с което Трявна
била добре известна. Пък и да разменят по някоя приказка. „Може би поради
голямата си натовареност, или прословутата си разсеяност, пише Момчев,
Балабанов винаги носел една голяма кожена чанта и в нея… будилник. Звънът на
будилника предупреждавал, че времето за почивка е изтекло и трябва да се връща
към заниманията си“.
Явно, за професора самодисциплината е била сериозно нещо.
Че как иначе едно 13-годишно момче, дошло на гърба на едно магаре от Щип до
София, дошло да се учи и образова, е станало виден филолог, литературовед,
преводач, поет, литературен критик, професор, преподавател в университета и още
дузина научни и обществени обязаности и ангажименти… По времето, когато е в
Трявна, той е на около 66 години и е в кипежа на живота – своя и на България.
Не е можел да си позволи загуба на време и затова се е грижил и верният му
часовник в неизменната кожена чанта.
Вера Христова
На снимките: Проф. Александър Балабанов в
кабинета си в Софийския университет, София, 1934 г. и Проф. Балабанов /крайният
вдясно/ в Белоградчик, с неизменната си кожена чанта, 1950 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.