През горнилото на страданията. Част III

Срeд нас, лагерниците в Белене, имаше и провокатори. Те бяха най-страшните хора там, защото посочваха кои от нас да бъдат ликвидирани. И аз не зная дали вие, по-младите, познавате един Георги Рибаров. Беше магазинер на Бижевци. Но аз го познах! Отиваме веднъж с жената да берем коприва. Ожаднях и викам да влезем в магазина да пием по една лимонада. И знаете ли какво? Той ме позна по гласа! Остави лимонадата на тезгяха, обърна се, влезе вътре в складчето и повече не се показа. А знаете ли какво значи да видиш жив един твой инквизитор!

Този човек умря скоро. Имаше апартамент срещу магазина „1001 стоки“. И сега ми е пред очите следната картина от Белене. Земята се пука от студ. Там, знаете, е голо и няма нищо, което да спре ледения вятър от Румъния. Праза го беше наводнила водата и ледът – сковал. Чупиш леда и влизаш бос, до кръста. Цял посиняваш. И Георги Рибаров тук! Провокатор. Разпореждаше се с живота ни.

В Белене управата много се страхуваше да не скроим някакъв заговор. Съберат ли се трима на едно място, вечерта един изчезваше. Не знаехме къде, но чувахме, че намирали трупове чак по Свищов. И аз добре помня осемте трупа, вкопчени ръка в ръка, които извадиха граничарите. Тези осем души ги бяха пратили да секат дърва на отсрещния бряг. Когато слезли от лодката, милиционерът извадил дъска от дъното й и на връщане осемте души се издавили.

Ако не подпишеш декларация, че ставаш доносник, казваха: „Пратете го на шести обект!“. И ти е ясно – вечерта ще бъдеш ликвидиран. И мен веднъж майор Китов ме извика и ми нареди: „Подпиши декларацията!“. Само някой да ти каже една приказка и веднага ни докладваш!“. Отговарям му: „Гражданино майор, ако видя враг да подпалва един завод, сам ще го удуша. Защото този завод дава хляб на хиляда или петстотин човека. Но, че някому дотежало и напсувал властта, и аз да го изкажа, това никога!“. „Бързо го пратете на шести обект!“ – казва Китов и псува. Такива вулгарни, жестоки псувни никъде другаде не съм чувал. И таман пристигам на шести обект, той вика от другия край на моста да ме върнат. „Абе, гад!... – казва ми. – След месец ще те ликвидирам!“. И аз си знаех, че нищо не е в състояние да го спре, защото когато една нощ се пукна дигата и три метра вода заля острова, ние, качени по върбите, видяхме чудна картина. На една купа сено се сгушили лисици, зайци, вълци, всякакви животни. Такова съжителство можете ли да си представите! И доде умра, тоз мръсник, майор Китов, ще го виждам как хваща за ушите жив заек, как го перва с ножа и пълни лодката. Лисицата и нея, и вълка, всичко… И благодарение, че умря Сталин! Ако не беше умрял Сталин, един жив нямаше да излезе от обекта. Такава трябва да е била директивата, всичко в Белене да се ликвидира!

Стовариха ни в София. В дрипи. Всичко те гледа и съжалява. Умираш от срам! И случайно мой съвипускник от военното училище ме вижда: „Върви след мен, Маджар!“. След него, защото го е страх – агентите следят. Заведе ме, изкъпа, обръсна ме, даде ми свой панталон и едни бели гуменки. Каза ми по коя задна улица да мина, а той отиде да се обади по телефона на майка ми, че са ме пуснали.

Като пристигнах в Гоце Делчев, то беше панаир. Че кога е умрял човек и идват да го видят. Сетне без работа, заплахи, че ще ликвидират цялото ми семейство, пак натиск да подпиша декларация, че ставам техен агент, обиски… Дойде веднъж един и с крака натроши грамофонните ми плочи с македонски песни. Оцеляха само двечки. Тях още си ги пазя и сега кога се затъжа ги пускам – нервичките си да поуспокоя.

В Трявна дойдох в 1954 г. Голям зор да си намеря работа. С пелката съм рязъл кубик дърва за един ден. После карах с каруца боклука на Трявна. Гледах само работа да е, да изкарам някак си прехраната. После се хванах бъчварин в „Балкан“. В талаша на един бордей с жената гледахме на смени децата. После 27 години изкарах в стария „Иван Йонков“. Ако ви кажа всичко, което преживя моето семейство, ще ви побелеят косите. Но се страхувам. Не за себе си, за децата. Защото съм треперил над тях.

Последваха събития – унгарски, чешки… Кого ще повикат в милицията – мен, разбира се, неблагонадеждният. Доскоро държах на един гвоздей на вратата у дома торбичка с хляб и консерва риба – да я грабна, ако ме дигнат. Нали съм опасен контрареволюционер, винаги бях следен.

Ще се жени дъщерята, иде от София и плаче: „Татенце, кажи защо не мога да се оженя за милиционер?“. А знаете ли калко е тежко да те питат и ти да не можеш да отговориш! Ами после да ти каже, че сватовете не те искат на сватбата, а? Четири месеца до тази сватба, у дома само плач и сълзи! Що опити съм правил да разбера с какво заслужих тия мъки, какво толкова съм сторил, че цял живот съм в немилост.

Правих опити да ида при Тодор Живков или при Станко Тодоров – нямали приемни часове. Три дена в София причаквах Пеко Таков и накрая викам на дъщерята: „Майката му е да му се хвърля в краката. Може и да ме набият от охраната му, но той ще ме приеме и ще ме изслуша“. И успях, влязох. Заеха се с мен неговите хора, проверяваха нещо и пак накрая ми отговориха да спра  да се жалвам. „Ако си само ти, да те оправим. Ама камари жалби има и ще си останат без последствие“. Туй беше.

Преди това мои познати успяха да измъкнат досието ми от контраразузнаването и да го покажат на Роза Коритарова. Като го прочела жената казала: „Тоз човек или е убит, или е невинен. Друг начин няма!“. После ме прие в дома си. Целунах й ръка, а тя рече на бъдещия ми сват така: „Твоят син трябва да се ожени за момичето, защото този човек е невинен!“. Ожениха се младите, но преди това му смъкнаха пагоните на момчето.

Пенсионирах се март тази година /* 1990 г./. Дадоха ми напускателен лист, но не ме пускат да вляза в новия завод да събера подписите. Трябваше да обещая на един две бири, че да ми направи тая услуга – той да мине и да ми ги събере. А 27 години стаж имах в тоя завод! И най ми беше отвратително, когато правеха събрания. Нямах право да вляза в залата там, откъдето влизаха всички останали работници. Моят пропуск беше белязан. Отваряха ми да мина през една дупка откъм стола. Това ме убиваше! Не можете да си представите – цялата зала пълна с народ и аз, като престъпник, излизам от дупката. Затуй и престанах да им ходя на събранията.

Та при пенсионирането ми, служителката от „Кадри“ ми вика: „Васка, можеш да останеш на работа в новия завод“. „А, не! – отговарям. -Когато хората работеха там, аз – при циганите в стария завод. Сега не“!

 

Третата, последна, част от разговора на журналистката Славка Бояджиева с лагериста Васил Маджаров, озаглавена „Цял живот белязан!“, е публикувана в бр. 20/16 май 1990 г.

 

* Васил Маджаров си отива от този свят през май 2012 г. Поклон пред светлата му памет!

Васил Маджаров