През горнилото на страданията. Част II

Преди да се озова в Белене минах през три затвора – Централния в София, Пазарджишкия и Ломския. На мъките, дето изживях там няма да се спирам, само ще разкажа един случай. Беше в Пазарджишкия затвор и само за това, че един мошеник от с. Пожарево, Софийско ме чул и донесъл на управата, че съм си шепнел нещо, последваха обиски, разпити и два карцера по 14 дни. А това нещо, дето си шепнех беше: „Роди ме, майко, с радост, знам аз това, ама днес мойта младост гине като угасваща звезда“.

Пък карцерът беше три метра висок, с желязна решетка отдолу и ти седиш прав, бос и гол, само по едни гащи. Сутрин плиснат в краката ти кофа вода и ти се струва, че тя замръзва и, че желязото е по-топло от нея. Но имаше един пазач, изглежда съм му домилял, вечер ми хвърляше едно вестниче да стъпвам на него и сутрин го вземаше, за да не остава следа. И понеже не могат да те накажат повече от четиринайсет дена, след като изтекат, те пращат два дена в лазарета и после още 14 дни – обратно в карцера.

През 1952 г., може би беше април, ме прехвърлиха в Белене. На обект номер едно. Там бяхме около 500 души от Пиринския край и николапетковисти. Най-големите жестокости се вършеха при нас. Наричаха ни американски гангстери. А сред николапетковистите имаше момчета гимназистчета, студентчета първи-втори курс. И много уважаваха Петър Сърбелийски, техен водач, също лагерист.

Командири в Белене ми бяха лагеристите Денчо Знеполски и Любен Гумнаров, бивш командир на 3-та ВОЗ „Г. Бенковски“. И в затворите, и в лагера в Белене, срещнах комунисти, бивши партизани, които преди Девети са лежали по 10-15 години, а след него бяха осъдени пак на по 15 години затвор. Помня един бай Лазар от Пловдив. Преди Девети лежал в Пловдивския затвор, идва Девети, става директор на затвора и само след две години отново го затварят в същия затвор. Такива куриозни случки имаше и аз, младеж на 20 години, съвсем не можех да ги проумея. Лагерът в Белене се наричаше „Трудово-възпитателно общежитие“ и една от сградите му беше украсена с лозунга – „Човек, това звучи гордо!“. А животът там нямаше нищо общо с човешкия…

Храната, боже! То ти отпускат 300 грама хляб, но додето стигне до теб, тоз взел, оня взел, получаваш ей такова мъничко парченце. В чорбата ако има едно бобче или 4-5 парченца доматче… И сол. Много сол. А вода няма. Устните се пукат и тече кръв. От жаждица! И знаете ли каква вода пиехме? И как не сме измрели! Разровиш с две ръце пясъка – водица. Мръсна като помия. Ама пиеш. Да спасиш душата, защото ти изгаря отвътре.

Копаехме царевица, дини, пипер, слънчоглед. Копаеш, но тежко ти ако те видят, че си лапнал едно доматче! Дините да видите какви едри бяха, ами праза!... Когато свършеше полската работа – на дигата. Нормата беше да изкопаеш 6 кубика пръст и да я изкачиш с количка ли с тарга ли, в ризата, ако щеш, на 6 метра височина. Ако не успееш, следващия ден нормата става 8 кубика. И понеже не можеш да я изпълниш, ликвидират те. Защото няма нужда да ядеш триста грама хляб.

Когато ни изкарваха на работа, вървяхме като овце. Всеки се бута вътре в колоната. Да не е накрая, защото отстрани надзирателите кръжат на коне и те сгазват. Посегна веднъж един лагерист да откъсне листенце лапад и му теглиха куршума. За едно листенце! После, при аутопсията, която му направи хирурга Кольо Грозев, намери в стомахчето му само едно листенце лапад! Кольо Грозев е жив. Сега е хирург в Бургас. Голям талант, факир. С бръснарско ножче в наказателното направи операция на апендицит на умиращ лагерник и го спаси. Да, такива способни хора имаше при нас. И професор Хашнов беше лагерист. Не знаех за какво. Ние нямахме право да говорим помежду си. А като се сетя за момченцето на генерал Златков, сърцето ме боли. То младо, нежно и като хвана да копае, като наизлязоха ония прищове по дланите, станаха на рани. И като взеха да го бият, как плачеше горкото…

Не, те не са родени от майки! Те не са закърмени с майчино мляко! Майор Петър Гогов! Дано господ почака с мен, както мрем от инфаркти, за да го видя. Само да го видя и да му кажа, че съм още жив. Той, Петър Гогов, ми издейства шест месеца в наказателното! А знаете ли какво е това? Сто и двайсет човека на в земята. За въздух само един улей, една тръба изведена нагоре. Умирахме без въздух. За нас от наказателното имаше специална норма. Десет кубика пръст за дигата. Не ни пращаха на царевицата – да не ни гледат другите. Бяхме нещо като прокажени.

Но ако щете вервайте в този ад съм срещал и хора. Хора имаше и сред криминалните, които бяха отделно от нас, но ни прехвърляха с прашки мънички кутийчици, в които слагаха хлебец. Надписваха кутийката за кого от нас е предназначена и като я получехме, я предавахме.

Имаше едно милиционерче, което ме спаси от смърт. Атанас се казваше. Пратиха ме за вода през върбалака, а при нас когото пратеха за вода, това означаваше, че жив няма да се върне. Та този Атанас, като разбра скришом ми даде наметалото си и благодарение на него не ме застреляха. Взеха ме за човек от охраната. Но къде да го намеря сега тоз милиционер… Да го знам къде е, ще взема един пуяк, ще накупя подаръци и ще ида да го видя и да му благодаря!

Ама а де!

 

(Следва)

 

Втората част от разговора на журналистката Славка Бояджиева с лагериста Васил Маджаров, озаглавена „В този ад срещнах и хора…“, е публикувана в бр. 19/9 май 1990 г.

Васил Маджаров