На 6 декември бяха полковите празници на Орловския и Севския полк. По този случай полковете се събраха край града, където бе отслужен молебен и направена панихида за падналите на 22 ноември воини, а след богослужението княз Святополк-Мирски поздрави полковете за полковия празник, произнесе кратка, но прочувствена реч и връчи на Орловския полк икона от жителите на гр. Орел с образа на Александър Невски. Жителите на гр. Дряново бяха изпратили по случай полковите празници четиридесеткилограмови бъчви с вино за всеки полк.
На другия ден, 7 декември, полкът се отправи към гр.
Трявна. Този преход бе доста труден, особено за нашите обози; наваля сняг до
колене, а при това се вдигна и виелица; приближавайки се към Трявна, в
местности, покрити с гъсти вековни гори, пътищата бяха засипани със сняг,
толкова дълбок, че на много места трябваше да се прочиства пътят.
На 11 декември полкът пристигна в гр. Трявна, където се
настани отчасти в града, отчасти при обитателите на околните села. В Трявна
започнаха да се събират (съсредоточават) и други полкове на 9-та дивизия -
Елецкият и Севският, а също 4-та стр. бригада, Донският казашки полк № 23, две
пехотни батареи (от 4-та до 14-та и от 1-ва до 9-та арт. бригада) и рота
сапьори на 5-ти сап. батальон. Такъв сбор на войска в един пункт, предвещаваше
скорошен преход през Балкана, при това беше заповядано да се запасим със седла,
които купувахме от местните жители на извънредно висока цена. Както и да е, но
полкът до 24 декември, т.е. до деня на потеглянето, макар и с големи трудности,
се запаси с достатъчно количество самари, предназначени предимно за изнасяне на
патрони, по 100 на човек и шестдневен запас от сухари. Безполезното за
движението на полковия и офицерския обоз трябваше да бъде оставено в Трявна,
както и всички приготвени продукти като: сено, овес, поръчани животни и прочие.
До самото излизане от Трявна полкът беше разквартируван
просторно, удобно, подобно на това, както в Русия. Ден след ден преминаваха
спокойно; войниците си отпочиваха, както в миналото и вече се попривързаха към
своите „братушки“, при които квартируваха, скрепявайки дружбата и съгласието с
местно „винце“, винаги, разбира се, за сметка
на „братушките“. Офицерите също не по-малко благоденстваха, развличайки се с
писане на писма, лов на зайци, каквито по тези места имаше много, и с пътуване
на гости един на друг.
Тук, в Трявна, полкът получи от жителите на гр. Орел голямо
количество обувки за офицерите, за които особено силно се усещаше недостиг, а
също така бельо, пуловери, одеяла, чаршафи, цигари, пури и разни мезета. На
войниците, освен обувки и различни дрехи, бяха изпратени махорки, които ги
зарадваха особено много, напомняйки им родната далечна страна, а по-правилно е
да кажем, че нашите войници не особено много харесваха тютюна, приготвен от
местните, и с жажда се нахвърлиха на махорката, която бе в такова изобилие, че
половината бяхме принудени да оставим в Трявна, когато полкът тръгна през
Балкана.
Към 24 декември полкът бе съвършено готов за похода;
всичкото имущество, което бе невъзможно да вземем със себе си на самарите, бе
оставено в Трявна, а със себе си взехме, както вече бе казано, по 100 патрона
на човек и шестдневен запас от сухари. Орловският полк трябваше да се влее в
състава на колоните на княз Святополк-Мирски, в които бяха определени освен
Орловският, още два полка на 9-та пехотна дивизия – Елецкият и Севският, 4-та
стрелкова бригада на полк. Крок, 9-та българска дружина, заемаща вр. Кръстец,
Донският казашки полк №23, две пехотни батареи, планинска батарея №1 и рота
сапьори от 5-ти сапьорски батальон. Освен това, преди самото потегляне, беше
прибавена 30-та пехотна дивизия и то в такъв вид, че полковете на 9-та пехотна
дивизия, особено Орловският и Севският, не успявайки да се комплектоват след
неуспешните битки край Елена, се намираха едва в половината състав, заради
което отрядът не можеше да има достатъчна самостоятелност при изпълнение на
трудната задача. В навечерието на тръгването, т.е. на 23 декември, беше
определен следният порядък, а именно: авангард: 4-та стр. бригада, дружина, 2
сотни казаци и планинска батарея №1; главни сили: напред казашката сотня, след
нея Елецкият и Севският полк с 4-та батарея на 14-та арт. бригада и на опашката
на колоната Орловският полк с 1-ви бат. на 9-та арт. бригада и две сотни казаци
в ариергард. Единствено 30-та пехотна дивизия трябваше да пристигне в Трявна на
24-ти, така че за нея бе оставена заповед да потегли на 25-ти сутринта и в този
ден да направи преминаване към с. Селце
за присъединяване към останалите сили.
На 24-ти сутринта полкът потегли от Трявна. Без оглед на
ранното тръгване, в този ден бяха преминати едва няколко версти, вследствие на
необикновено трудния път за движение на артилерията, спираща едва ли не на
всяка крачка, затъваща в дълбокия сняг, въпреки че пред нас имаше до 2000
българи, разчистващи пътя от снега. Слънцето вече клонеше към запад и
последните му лъчи осветяваха с разнообразни цветове белналите се върхове на
Балкана, когато бе заповядано да спрем за нощуване. Студът ставаше все по-силен
и по-силен, приближаваше нощта, а с нея и очакваният отдих. Но горчиво се
лъжехме – не ни се удаде дори да подремнем. Студът и силният мразовит вятър ни
пронизваха до кости; да се накладат огньове, нямаше от какво, тъй като полкът
бе спрян на съвършено гола местност, просто на пътя, на раздробения пръхкав
сняг, в който краката потъваха до коленете. Встрани от пътя бе още по-лошо –
снегът бе по-висок от кръста. Нито чудната зимна нощ, нито милиардите звезди,
мяркащи се на тъмната синева, нито луната, величествено плуваща по небето и
най-накрая нито несравнимата картина на планинската природа, осветена от
фантастичната светлина - нищо не привличаше вниманието; единствено грижата на
всекиго бе да се постарае как да се скрие от пукащия студ, а средства за това
нямаше никакви. Набавените няколко сиви съчки не се поддаваха на никакви усилия
и не горяха, а между това трябваше да се погрижим да няма измръзнали. Някои
находчиви офицери въведоха в своите роти такъв ред: за да не посмее някой да
лежи в снега повече от четвърт час, при изминаване на това време, ги караше да
бягат и да се сгряват в движение. Благодарение на тази благоприятна мярка,
предприета веднага от всеки полк, на другия ден нямаше никакви измръзнали. Тази
дълга зимна нощ ни се стори цяла вечност, но най-накрая започна да просветлява,
показа се слънцето и полкът се задвижи по-нататък.
Пътят ставаше все по-лош и по-лош; тесен, отстрани грамадна
маса сняг; постоянните спускания и изкачвания особено затрудняваха
придвижването. На някои изкачвания 9-фунтовите оръдия едва бе възможно да се
изтласкат нагоре с помощта на осем чифта биволи и неимоверните усилия на
хората; но как да е добрахме се до вр. Кръстец
и тук бе заповядано да оставим артилерията, тъй като беше ясно, че е напълно
невъзможно да я прехвърлим през планината, а полкът в този ден се присъедини
към отряда в село Селце.
От вр. Кръстец започна най-трудният път. След неголямо
спускане, следваше едно тежко изкачване, след него друго, още по-стръмно, и
накрая, след вълнообразен и доста дълъг от няколко версти участък от пътя,
започна стръмно и твърде дълго изкачване на главния проход; пътят следваше
полегато спускане от няколко версти, а след това премина изведнъж в необичайно
отвесен и дълъг за спускане наклон, след което навлезе в клисура, в която е
разположено село Селце. Последното, най-стръмно спускане, задълго ще остане в
паметта на всеки Орловец, на когото се наложи да се спуска тогава, когато вече
се стъмни, следователно при несравнимо големи неудобства и трудности, в
сравнение с вървящите пред нас полкове,
спокойно вече отдъхващи си в това време и палещи ярки огньове. Спускахме се
предимно седнали; да се върви положително не бе възможно, за да не рискуваш да
си счупиш врата. Сапьорите и дружинниците се трудеха да поправят пътя по това
спускане, обсипвайки заледените скали с пръст, без което натовареният ни обоз
не би имал възможността да се спусне.
От разбитите стобори и плетища, в разрушеното от турците
българско село Селце, след спускането от прохода, Орловците също запалиха
огньове, а около тях, при такава благодат, и умората като че ли изчезна.
Докараха слама, разстлаха я по снега около огньовете, и хапвайки сухари,
размекнати в снежна вода, заспахме здрав сън.
От село Селце проходът се разклоняваше: единият отиваше
към с. Мъглиж – източно, а
другият към Гюсово (днес с. Изворово) – на запад. Към Мъглиж трябваше да бъде
насочена 30-та дивизия, а останалият отряд – към Гюсово. В това време при
отряда нямаше друга артилерия, освен планинската батарея; 4-ри и 9-фунтовите
оръдия бяха оставени по пътя, предвид невъзможността, а и за да не се забавя
движението на отряда, ги пренасочиха в долината на Тунджа.
Изкачвайки се по отвесния склон, пътят ставаше сравнително
по-добър; не се срещаха повече стръмни изкачвания и спускания, подобно на тези,
по които ни се наложи да се катерим вчера, присядайки и придържайки се
един-друг. Тук пътят е прокаран по вълнисто плоско възвишение на разстояние 10 версти,
до самото му спускане в долината на Тунджа.
Около 10 часа сутринта на 26 декември Орловският полк
пристигна до стръмното спускане в долината; тук вече се намираше авангардът и
вървящите напред полкове с планинската батарея...
Кап. Владимир Антонович Скварковский, 36-ти
Орловски полк
Превод: Виолета Зидарова, която ни предостави дневника на кап. Скварковский
Подготви
Галина Иванова
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.