Минах живот любороден

Стоя на чардака на Славейковата къща в Трявна. Отзвучали са последните акорди на обичана Славейкова песен. В собата, на сандъка до огнището, като че ли е все още Петко Славейков, навел буйна глава над вечния тефтер, за да се заредят стих след стих, а вечер да укроти немирната си челяд с приказки и предания.

И си спомням думите на Иван Вазов за дядо Славейков, че цял народ е „внимателно вслушан в неговото сладко и гръмко слово“. Той изпива до дъно горчилката на един скитнически живот, покрусен е неведнъж от неразбиране и зложелателство, но е спечелил приживе обичта на българина, който иска да е на висотата на своето време, да даде своя скромен дял в духовното пробуждане, в порастването на народното самочувствие.

Неоспорим е приносът на Петко Славейков за Освобождението на България, доказан в множество документи и спомени. След битката при Шейново, генерал Радецки е категоричен: „И ако на това място някога трябва да се издигне паметник на някой българин, то това трябва да бъде българинът Петко Славейков“. А писателят Василий Немирович – Данченко ще напише за героя от Шейновската епопея: „Всичкият блясък на Славейковата деятелност се показа при преминаването на Балкана през декември 1877 г. Тук Славейков работеше един за стотина“. Славейков участва в авангарда на генерал Скобелев по време на зимния преход през Химитлийския проход. Неведнъж в живота и той залага цялата си воля, способности, енергия в осъществяването на жизненоважни за нашия народ идеи – борбата за църковна независимост, справедливата война за освобождението.

Когато две години по-късно Немирович – Данченко среща Петко Славейков, той е поразен от промяната на народния водач. Редовете, написани по този повод не за първи път потвърждават, че нашето Възраждане създава не аристократи по произход, а по дух.

„Пред нас стоеше един истински джентълмен. Същата глава, но други маниери, друг начин на изразяване, друг глас. Това беше вече не началник на чета, не беше български войник, аз видях един политически деец, народен трибун, чийто портрет, ако някоя от западните илюстрации би го поместила между своите депутати, не би предизвикал никакъв дисонанс. Със същото силно чело, упорита глава, същите горящи от ентусиазъм и увереност очи“. Това вече е строителят на съвременна България, изпълнен със замисли, насочени към гражданското развитие на страната, към една благородна цел, готов с житейска мъдрост да даде живот на демократичните идеи. По-късно той е председателят на Народното събрание, човекът с много планове за политическото и културно развитие на страната, с мечти за обединяване на разкъсаните части на Отечеството. Неговото верую, в духа на което възпитава децата си, е: „Блазе на онзи, който може да покаже раните си за Отечеството“.

Струва си днес да си зададем въпроса – какво сме взели от него, какво сме наследили от тази богата ренесансова личност с душевна щедрост и благородство. Колцина от нас имат силата на неговия характер, неговата воля в осъществяването на високи цели и намерения, отказвайки се от материални несгоди и удобства. И дано да е риторичен във времето въпросът – дали сме негови следовници, защото „Ний трябва да работим. Всяка изгубена минута, всяка празна препирня, всяка лична вражда, ще паднат като тежък камък на нашата съвест“.

 

Пенка Пейкова

Петко Р. Славейков