Мрачна легенда за прокълнато злато витае около началото и името на тревненското село Късовци

Родовата хроника на фамилия Нейкови /Ковачеви/ от Късовци пази зловеща легенда за създаването на селото и неговото име. Преданието достига до нас, благодарение на големия поет Николай Марангозов /Николай Цанев Нейков/ - 1900-1967 г./, който го пресъздава в рима в своята поема „Легенда за село Късовци“ /1936 г./. Тя разказва за ония далечни времена, преди „минаването на московците“, когато в балкана живеели овчари, дървари, хайдути. Били те честити и се трудели братски, „и нямало свое и чуждо: богати били с свободата, доволни – да имат насущния“… Но плъзнала мълвата за заровено златно имане. Един виждал „огньове във прязнощ сугарна да никнат, като минзухари – пониквали и се изгубвали“. На друг му се присънило само да го вика имането. Но златото било прокълнато, белязано с „кървава клетва“ и, ако някой дръзнел да го разкопава, то тозчас се измествало. Минали години, колко – никой не знае. И в една „незапомнено“ светла и хубава юлска нощ, по Петровден /по стар стил/ трима овчари сладко разговаряли помежду си, когато „зачули“ към „римското друмище“ конски тропот и хорска глъчка. Зачудили се кой и с каква цел броди из тези пущинаци посред нощите – дали е турска потеря, погнала някой хайдутин или пък „бродници и юди препускат в прязнощ неверна“. И тръгнали да видят какво става. Като че ли, предчувствайки злото, „лавнали“ кучета, стадата в кошарите „настръхнали“, „замучали жално говеда“, та чак небето се „намръщило“, а звездите и месеца „тъжно се гледали с кървави зеници“. Цяла нощ овчарите гонили „невидимите конници“ по друмища и баири, но не могли да ги настигнат и се прибрали уморени на разсъмване. Сънували „зли сънища“ и се събудили чак по пладне от блеенето на гладните животни. Подкарали стадата на паша и заразказвали кой що е сънувал. На първия му се била присънила „змеица хубава“, която го „горещо и лудо облюбвала“, но изведнъж се престорила на мечка стръвница и „върло“ го душила и борила. Вторият сънувал самодивско хоро край „Горелия дънер в Хайдушка кория“. Сам той водел хорото, но изведнъж самодивите се превърнали в черни, подплашени биволи, които „по него се сривали и с остри рога го разпорили“. На третия, най-младия, му се присънила собствената му сватба с „хубава бяла кадъна“. На дълга и „тлъста“ трапеза сватбарите „яли и пили“, но не било това сватба, а ваклото му стадо, що глутница вълци гощавало…

Докато така си „хортували“, стадата им пасели лакомо, или кротко пладнували. Изведнъж овцете „гузно стаили“ във високата трева и се въртели, като „метиляви“. Завили кучетата, залаяли, както когато подушели диря. Спогледали се плахо овчарите, лудо забили сърцата им, нещо грозно, вяло и „шуто“ стегнало душите им. Като че ли дочули глас на кобила и вик на пътник загубен, и се втурнали лудо надолу и стигнали чак „в Суходола на Нейковата воденица“…

„И там са най-сетне, наистина,

невиждано чудо видели,

във писък назад се стъписали

и паднали като примрели“.

Като, че ли „лоша светкавица из ясно небе ги ударила“, та едвам се съвзели и „възправили“. До стубела, в Дъга поляна, под старата Йовкова ябълка, намерили „хора заклани и прясно изровено трапище“.

„И лъснали медни съсъди,

и тук-там в тревата жълтици –

и мигар най-сетне наистина

се техните сънища сбъднали?

 

Три трупа – три снопа кръстосани,

лежали край извора буен,

и текла на алени струи

кръвта им по сините образи“.

Тримата овчари не разпознали странниците, но по носиите разбрали, че са „поленци другоселци“. По-късно предание разказва, че това били трима братя, които се борили до смърт за прокълнатото имане и къс по къс „се насекли“.

„На същото место край стубела,

де братска кръв се е стекла,

тоз извор и бистър и хубав

Вонеща вода го нарекли“.

Сякаш „пакостна буря“ преминала над мястото и изринала трапищата, прекатурила ябълката, прокопитила ливадата. На следващата сутрин, дървари, които секли в гората „край Гейново“, видели „коне подскрежени да бягат и хвърлят самари“.

„Затуй и до днеска по билото

във тиха безветрена доба

се чува коне да прицвилват

и по калдъръма да тропат…“.

След три дни заровили тримата братя и посадили на гроба им от същата Йовкова ябълка. На всеки Петровден колели курбан на поляната за „спомен, че нявга имането било е със жертви изровено“…

Едва по-късно разбрали, че „имал бил някой разковник имането да укротява“, така и било изровено и, че другарите на тримата братя, забягнали с имането „нейде към Тракия“. А тримата овчари, останали „живи и читави“, доволни „с трохите, що са на трапезата сварили“. И с тези „трошици“ /жълтици/ от прокълнатото злато, с много труд съградили „къщи паянтови“ и „тъй са се тук заселили“.

„И дълго останал пословичен

тоз спомен за братските късове,

дордето туй място са кръстили

със днешното име Късовци…“.

 

Подготви

Галина Иванова

* Снимките са илюстративни

"Овчари", худ. Борис Иванов