За село Скорците и за името му

Открай време около българските царе имало хора, които отнасяли техните заповеди до най-далечните точки на царството. Наричали ги „скорци“. Те не били просто вестоносци, а довереници, готови през огън и вода да минат, но да изпълнят заръките на своя цар. Били решителни, смели и добри ездачи, яхнали бързи коне и имали остър ум. От стари времена в Тревненско се разказва преданието за последните скорци, верните вестоносци на последния български цар Иван Шишман…

Това се случило през страшното лято на 1393 година, царят водел битки в Софийското поле и поверил столицата на патриарх Евтимий. Предател отворил вратите на крепостта и турците като черна река залели Царевец. Малко преди да го заловят, патриархът успял да изпрати отряд скорци при Иван Шишман със страшната вест, че Царевият град е във властта на поробителя. Не жалели сили Шишмановите верни хора, бързали да известят своя цар за нещастието, надявали се, че той ще намери изход, че има спасение…

По пътя срещнали друг отряд скорци, които също бързали, и също носели страшна вест – за поражението на царските войски при Самоков, за седемте рани на царя, за неговата смърт… Спрели Шишмановите войни, разседлали уморените си коне, поседнали и се размислили. Трябвало да вземат важно решение – накъде да вървят и как да живеят по-нататък. Да се върнат вкупом в престолния град нямало смисъл – той вече бил във властта на турците, затова решили да намерят ново място за живеене, диво и недостъпно, не много отдалечено от Търново, за да са наблизо в случай, че могат да се отзоват на помощ на своите.

Така и направили. Избрали красива местност навътре в Балкана, покрита с гъсти дъбови гори, в които бликал извор с хубава вода. В следващите дни слезли по тайни пътеки до Търново, намерили оцелелите сред своите близки и ги довели в планината. Денем всички работели – изкоренявали дървета, разоравали освободените малки парчета земя. Нощем гледали от високото пожарищата над Царевия град и треперели от гняв и отчаяние. Но нали били скорци, което значи здрави, силни и умни – не се предали и мъката не ги сломила. Докато чакали лошите дни да минат и българското царство да се възроди, овладели планината наоколо, отглеждали добитък, търгували. Постепенно се замогнали, построили си къщи – каменни, с яки зидове, такива, каквито били някога болярските домове. Така минавали годините, а в Балкана всички знаели скорците, почитали и тях, и селото им…

 

 

Живка Радева

„Тревненски предания и легенди“, 2002 г.

 

* Прекрасните снимки от мистичното село Скорците са дело на Жоро Хаджиев

Църквата "Св. Димитър" в с. Скорците