Слънцето на Иван Бучуковеца

Около 1785 г. в колиби Бочуковци се ражда дългоочакваното дете на Гита и Димо Раеви – Иван Димов Бочуковеца. Заредили се преди това на младото семейство все момичета, а жадувала булка Гита за мъжка рожба. Често се заканяла тя пред комшийката си баба Мяна:

-      Ако и четвъртото ми се роди момиче, бульо Мяно, ще го покитя хей там, в дълбокия вир!

Буйна и решителна била булка Гита. Не се спирала пред нищо. Всичко й идвало отръки. Тънко предене да ти изпреде, писана черга да ти изтъче, акъла да ти вземе… Жетва ли отидат да женат, Гита ще да е чакъмджийката. А захлади ли се над Пепеляна, от голямата им нива ще чуеш песента й: „Змей ми либи бяла Рада…“. Юначна била Гита – ятачка станала на Дели Раю и хайдут Иван от Пепеляна.

Като й се родило момченцето, булка Гита все весела и с песен на уста ходела. А съпругът й Димо, макар и син на хайдутина Раю стари – бил твърде „забуренясал“ човек: наивен, незлоблив. Присмивали му се акраните, че е женски мъж, заради това, че все момичета му се раждали. Трудно изхранвал Димо многочелядното си семейство. Оплаквала се жена му, че хамбарът им притъмнявал, все без брашно оставал, та тя често прибягвала до комшиите. По-големите деца пращали да пасат говедата на чорбаджи Иван Гергев, други да вършеят на Пенчо Владиката. Срамежлив бил Димо. Вместо той да иска „услуги“ от чорбаджиите – Гита пращал. Те искали от нея двойно и тройно да им се отплаща с жетва и копан. Където и да отидела на чужда работа Гита, все водела за ръка малкия Иван. Отрано станал той свидетел на тежкия труд на неволите и оскърбленията, на които била подлагана майка му. Ден след ден растял Иван, хубав станал – строен, къдрокос, с очи на сив сокол. На седенки ли отиде, или на селско хоро се хване – все ще чуеш: хорото скъсал Гитиният, с чужди ергени за мома се сбил… А надуел ли свирката си – гласът й се чувал от Шумата чак до Куманските завои. Когато поотраснал, драго му било да хване теслата на дядо си Раю и да поправи колата му. Често изравял Иван и пищовите му барабанлии; много му харесвали пустите. По лов и стрелба пръв бил в селото. Мераците наследил от майка си. И ненапразно се задявал с най-хубавите моми от селото. Пък и те лудеели по него. Хубав занаят – марангоз – изучил Иван от дядо си Колю Делибееца, който правел вити хурки и кавали. Меракът тръгнал от кобилицата, която дядо му Колю подарил на майка му. Тази пусна кобилица и марангозлиите иконостаси оживели на сърцето му. На седянка ли отидел н Куманите у Иван Давдата – все ще се вгледа в камината с резбованите долапи. А Давдата бил майстор. Калфа му бил и Колю Фичето навремето. Като тях искал да стане Иван Гитиният и още млад-зелен, 14-15-годишен, почнал да чиракува при Димитър Ошанеца и други тревненски марангози.

Било лятото на 1804 година. Димитър Златев Ошанеца се наел да построи къщата на чорбаджи Христо Кънчев от Трявна. Пазарил майстори и млади калфи – сред тях и Иван Бочуковеца. Много и всякакви хора шетали из чорбаджийския двор. Баба хаджийка, жена напета, рано събуждала щерка си Манка, оплитала й на прага косичник – прилична да бъде при майсторите. Юли месец било – жега голяма.

-      Няма ли кой водица да ни подаде, гърлата да си разхладим?... – подвиквали дяволито и поглеждали към двора запретнатите майстори и зажаднелите калфи.

Чевръстата мома мигом се затичвала към герана, изваждала вода в белите менци и срамежливо подавала кепчето. Най-напред пиел майсторът, подир него калфата – Бочуковеца. Иван я изпивал с поглед. Жервали го в сърцето пламъчетата в черните очи на Манка. Като подплашена сърна извивала тя тънката си снага, побягвала и се притурвала зад голямото дърво до къщата. Иван често започнал да припява: „Бели се менци на геран наливат, преливат, тъй преливат мойте сълзи по тебе, Марийо…“.

Като го зачул чорбаджи Христо, тозчас се досетил за кого става дума и не пратил повече дъщеря си за вода. Все тази песен запявал тъжно Иван от време на време, дорде изкарат къщата. Две години минали, дошло лято, майстори такия викали и събирали… Взели си сбогом с чорбаджията. На другата година, пак по Гергьовден, хаджи Христо приготвил да освещава новата си къща. Най-напред поканил кумеца си Димитър Ошанеца, калфите Станю Марангозина и Иван Бочуковеца и други еснафи от Трявна.

Яли и се веселили. Хаджийката се отсрамила и богато дарила гостите. Всичко било наред като че ли, само хаджи Христо не бил дотам доволен.

-      Хем не ми забелязвайте – одумал се. – Нещо искам да река. Много съм ходил, по чужбина съм скитал, по Влашко и Цариграда. Къщи от мермер съм видял, със завеси и тавани, с богата украса. Нещо не е дотам изкусурено в моята къща, джанъм…

Слушал, слушал майстор Димитър, па рекъл на кръстника си чорбаджи Христо:

-      Мермери няма по нази, чорбаджи! Тук растат букови гори, стежерови. Аз и моите момчета сме марангози, остави ни нас да решим с какво и как собите ти да украсим. Виждам, ти, кръстник, разбираш хубавото…

Понадигнал се и калфата Иван Бочуковеца, изправил се наред с майстора, направил темане на чорбаджията, целунал му ръка и казал:

-      Облог да се обзаложим, чорбаджи, кой от двама ни с уста Димитър по-хубав таван за двете ти соби ще измайстори!

Спогледали се еснафите на трапезата, позачудили се как има кураж калфата с майстора си мегдан да дели?...

Уста Димитър не се изненадал, позасмял се, знаел какво може Иван Бочуковеца. Ударили палци по български. Облогът гласял: в двете стаи майсторите да работят поотделно, под ключ! Еснафът в Трявна щял да прецени кой какво е направил. Започнали работа. Както било уговорено, щерката на чорбаджи Христо щяла да им принася храна и вода. Само тя имала право да влиза при тях и никой друг.

На Иван му пада сърце на място; тъкмо това жадувал той – по-често да вижда изгората си. Насън и наяве тя му била на сърце… тя му била сърцето.

Заредили се радостни и тъжни дни за Иван. Радвали го тъмните очи на Манка, гризяло го съмнението дали ще спечели облога. Все умислен и посърнал ходел. Седмица, две – ни яде Иван, ни пие. Изкачил се на високата Чернева поляна, отправил поглед към родното си село. Мъка и ярост го заглождили. Спомнил си как, невръстен още, се сгушвал под престилката на майка си, когато чорбаджи Владишки с похотлив поглед посягал към нея. Мразел ги Иван чорбаджиите, и чорбаджи Христо мразел, макар че му задирял щерката. Това да му е грехът. Огнените пламъчета в очите на Манка ще трябва да изреже на тавана. Огнени… Като насън му се явил пожарът на Пепеляна, виковете на даалите, които връзвали дядо му Дели Раю. Как ги ненавиждал тези поганци… Да имало как да грабне дядовите си пищови и да забие в усоите. Манка го възпирала, не можел да не вижда очите й, които като слънце греели. Ето… слънце ще изреже Иван, слънчев свят, жадувана свобода. С това ще спечели облога!

Затворил се Бочуковеца в отредената му стая – слънцето изпълнило душата му. Ден след ден режел унесен – любов, страдание, възторг се смесвали в слънчевия диск. Бликали и огнените пламъчета на Манкините черни очи…

Когато отворили вратите – било таван за чудо и приказ. Макар и дързък, младият, двадесет и три годишен момък знаел откъде да почне, какво да направи и къде да спре. И днес това слънце грее и разнася славата на крилатия дух на марангозина българин.

Взел ли е Бочуковеца щерката на чорбаджи Христо – не се знае. Но комай не ще е… Защото никой нищо не е чул сетне за него. Ни вест, ни кост. Дядовите му пищови и омразата към поганеца ще да са го помамили из гората. И е издъхнал сигурно със слънцето в очите.

 

Станчо Станчев

Резбар

Жаркото юлско слънце на уста Иван Бучуковеца и днес грее на тавана на 
Даскаловата къща в Трявна