За майсторите-марангози и пътя на красотата, виделината и просвещението

Отечеството ни, земя на прастари култури и път на древни цивилизации, даде през Възраждането едно топло, омайно изкуство, което може да се нарече и единствено. Дърворезбата. Вътрешният пламък, необходимостта да пресъздадат красотата в живото, топло дърво станали потреба най-напред на планинци, колибари. Това ново, жарко изкуство било свързано с топлия цвят на ореховото дърво, с неговата вярна сърцевина, със светлата уханна липа, дивата круша с цвят на жълт смин, с явора и елшата. Запалили майсторите дърворезбени слънца по таваните ведно със знамената на бунта в Балкана. Огрели го те с ново, пречистено от дълголетно страдание съзнание. Изписали с длетото ружи и слънчогледи, цветя на знанието. И дъхали оттам розови пъпки и нарциси. Дъга съединила небето и земята със силата на невероятни дарования сред прости, ала будни люде.

Те сътворяваха това изкуство, достояние първом на пастирите, мечтание върху дървото на гегата или яворовата чашчица. След това влезе в ръцете на най-дарените майстори, дюлгерите. А най-избраните станаха резбари, нарекли себе си от преди повече от два и три века цветорезци. Това са резбарите от Тревненския край, от Балкана. После се родиха и другите школи, и всички те си приличаха. По възвисеното изкуство и по пътя към него се стигна до майсторите, марангозите. Зовяха го и марангоз, а себе си и марангози и цели родове добиха това име.

Народът ни имаше потребност от красота и просвещение и те възсияха с двоен пламък. В България нямаше дворци, останали в руини по върховете или над течащи реки, нито благороднически родове. Но имаше майстори с име и ръце, които създадоха шедьоври. Тях съхрани времето и ни дари неговата сияйна красота от марангоз и злато. Грижливи ръце я предадоха на следващите поколения. Защото народът участваше в това изкуство с любов и грижи към майсторите. Делеше от залъка си, за да стане темплото, та там да се приюти не само силата на жажданата обич към красотата, но и възрасналото народностно съзнание. Това време, един малко закъснял Ренесанс, защото още свободата не бе изгряла, дари в замяна невероятен разцвет на още две изкуства – живописта на икони и възрожденската народна архитектура. Те заедно сътвориха чудо! То стои сега пред нас, възсияло с творбите си и имената на незнайни по фамилия майстори – резбари. Написали с прави кирилски букви върху патината на дървото името си и думите: „да се знай, майстор уста Миту Донков и годината и винаги месеца – февруари на 1847“.

Тревненските майстори писали имената си в Жеравна и още по-преди. Но историята не захваща там. В повечето случаи те не казват своето име, защото знаят едно, българи са, и като пишат с резеца на длетото лале или роза, слънчоглед или ружа, все едно пишат името си. В стари черковни кондики, черковни настоятели със съзнание за отговорност пред поколенията са записали имената им и времето „На майстор Андония броихме  4139 гроша за темплото. И годината: 1793…“. Това е в Самоков. Другата голяма българска школа. А на един разгънат от дърво свитък, все едно пергамент, над трима майстори, хванали длетата, незнайна ръка е записала имената: 1. Първомайстор Петър от Гари, Макрия от Галичник и Марко от Гари, 1825 година“. Това са тримата от резбата на църквата „Свети Спас“ в Скопие, родове далечни и известни, от Дебърския край.

На три места по българско възсияли три пламъка, три главни школи. Всяка една от тях със свой език и дърворезбата, всяка с достойнствата и разцвета си. Намножили се с майстори, спуснала се една благодатна река от усталък преголям и от планината слязла тя да напои долините. Не останал кът по българската земя додето не достигнала тази радост! С усърдие и жертви хората чакали майсторите като някакви избраници, хранели ги и докарвали с коли, впрегнати в тежки волове или бързи коне, избрания материал от майстора. А което дърво той посочи, дар ще го дадат и ще благословят. За рода български е! Така народът сам откърмил и поддържал това изкуство, и в ревност строял черкви с темпла от дърворезба, като първа обществена изява. Там сякаш било вече свободна земя и там се говорело за народните работи. На Възкресение с разлюлени свещи майсторите тръгвали по далечните пътища към колибите, запленени от красотата на дървоваянето върху дървото и запалвали нова трепетна надежда: свободата!

А в домовете на Балкана – там вече цъфтяла ружичката над дървения извит горен праг на „къщито“, по челцето на дървената люлка на първата рожба. Целият дом захващал да расте и хубавее с това народно изкуство. С малки зарези майсторът оградил дървото, за да го направи вечно с този дар: марангоза. /…/

Така се раждали родовете цветорезци от колибите с по-малко къщи и с повече майстори. Марангозите бдели за честта на името, а своя си дял, сякаш не дирели. Те гледали да довършат темплото, а ако нямат да им доплатят, свършвали го така – от любов към красотата, от повелята на своя си плам в гърдите.

Събрали и свой еснаф. Изрязали си печат. Такъв е „Рездюлгерското братско дружество в Трявна“. Единствен като документ, с изящен графичен образ. Малка къща, обрамчена с тесла, сякаш рисунка на дете. Но тази наивна на пръв поглед графика има дълбоко значение. Тя говори за съзнанието на българския майстор от рездюлгерския еснаф, за неговото достойнство и самоопределение, за неговото българско съзнание. Братско, не е ли това една общност, която живее в любов и съгласие, с общи идеали и обща борба? Добродетелите, които възпитавали в народа не само възрожденците и просветителите, но и майсторите на темплата и престолите. Те тръгнали да дирят с изкуството си пътя на красотата, виделината, просвещението на своя народ. Като изгубено съкровище… На тях и на техните следовници е посветена тази книга *.

 

Христина Милчева

Из предговора към ръкописа „Имена от българската дърворезба“, посветен на светлата памет на резбаря Цаньо Антонов