Последният изограф

Всички в Трявна познаваха Иванчо Кънчев изографина * не само, че бе добър човек и хранеше девет души дом, но най-честно продаваше като епитроп свещите в черква и имаше глас като звънец. Последният изограф от рода на Захариевци ходеше с градско палто, хубаво и чисто облечен, и мустаците му не бяха бухнали нагоре, а се спускаха край устните.

Хубаво и прямо гледаха сините му очи, че съдружниците му не се свеняха да го лъжат, а той разбираше, но не издигаше глас да го каже.

Едно вежливо спокойствие лъхаше от Иванчо Кънчев до последните му години и правеше срещата с него приятна.

-      Ако обичаш, купи ми книжка за тютюна – наръчваше той.

После изографът хващаше моливчето и рисуваше по блокчето на внука цветя и ангелски главички, досущ като главичките на малките си внучета с люшнати тънки косици и големи отворени очи.

Все така неуморно и тихо всяка сутрин още по първи петли, Иванчо Кънчев захващаше да изографисва. Той сядаше кръстато на малко четвъртито дюшече и захващаше да полага бавно и съсредоточено тъмномалиновата боя по наметалото на Трифон Зарезан. Светията беше с косер /малък сърп за плевене/ в ръка, като балканджия, тръгнал да зарязва лозето си още по сняг. Иванчо Кънев с радост златосваше гънките по мантела и затискаше с бяло коланче варака за нимба на светията.

Когато Иванчо Кънчев се поприкърши надолу от годините, той захвана сутрин да закусва попара с тархана, полята с топла зелева чорба. Иначе целият свой живот той прекара – от ранина до обяд само с по една чашка чисто кафе. Скърцаше до обед малката стълба отгоре и баба Ирина, майка му, се вслушваше в стъпките на сина си… Чакаше да я повика снахата за кафе. Унесен в някакви размисли, Иванчо Кънчев пиеше бавно кафето и после се връщаше горе в катаймата – малката одаица, където работеше.

Старите изографи от по-първите колена бяха писали на изгладено чамово дърво, а Иванчо Кънчев рисуваше на платно, здраво слепено с дървото.

Старите бяха писали със злато по ръкавките на дрехите на светиите, кръгчета и звезди, като малките прости зарези на пастирската резба. Пак лъкатушни кръгчета и ружички пишеше последният изограф, но ги правеше само със светла охрена боя.

Той бе учил при дядо си, старият Иванчо Кънчев от пояса на Захариевци, защото бащата бе „мигнал“, преди да му предаде златния си занаят. И оттогава в дома край реката пак миришеше на восък и мед, чувстваше се острият мирис на сантал /разтвор от смола на санталово дърво/. С топъл разтопен сантал той минаваше върху изписаните икони. Да лъснат, да са свежи и здрави боите!

Дядо му бе предал, както името си, така и дарбата. Старите го помнеха с бяла хубава брада, разстлана на гърдите му като бяла кърпа, и бе живял, когато невестите още носеха сукая. И той, и внукът рисуваха светиите като стари, мъдри мъже с меки триъгълни бради, а лицата им – благообрази и строги.

В дома на Иванчо Кънчев, голям и широк, бе останала една малка икона Богородица от дядото. Тя бе спусната на верига между двата прозореца. Всяка нощ в чистия си сън Иванчо Кънчев изографа виждаше тая млада жена с бледо лимонено лице, с изтеглени големи очи, като на балканска кошута и малиновочервени устни. И на ранина, с лека ръка, чието сърце, той пишеше като нея светли и хубави Богородици.

Иванчо Кънчев държеше изводите /модели за образци на икони/ си в голяма зебляна кърпа. Някои бяха останали от дядото, а много сам си беше извадил. На младини той бе правил големи икони за малките иконостаси из Добруджа. Но сега пишеше икони само в Трявна. Изпише ги, пристъргва ги, после слага извода върху тях и чука с торбичка, пълна с прах от липови въглени, да мине праха по дупчиците на извода. Лицето и ръцете бележи с жълта боя, да знае къде да сложи златото и варака. С бяло кокалче – зъб от глиган, изглажда, оправя варака и под него ливне малко патоки – джибряна ракия, та за залепне и да се опие варакът. Ако златото е около главата на светията, той чука отгоре с тънки кокалчета и така стават замбички, точици и кръстовки, месечинки, като по овчарската резба. Такава везба имаше и по нимбата на Богородицата, дето дядото бе рисувал отколе. Около тази миловидна и чиста майка дядото бе писал облаци, вейки, изписани лица на ангелчета, големи колкото папурено зърно.

Колкото бе стара къщата, толкова бе стара и иконата, спусната на верига в стаята на последния изограф, с къщата от времето на дядо му, до самия дол, с маза на пезули. Отвсякъде обикаляше асма. Отсреща се виждаше големият мост, правен от Уста Димитър Сергьов. Вечер, когато Иванчо Кънчев спираше работа, месецът излизаеше и медникът светеше в двора до герана. Тогава над моста със запалени фенерчета тръгваха светулки, като да дирят невестите, що бяха минавали със сукай по Сергьовия мост и имаха малиновочервени устни, като иконата, що беше рисувал дядото…

Долу, под цъфналата ябълка, слагаха софра. Тогава Иванчо Кънчев оставяше четките и слизаше от катаймата за вечеря…

 

 

Христина Милчева

Из книгата „За майсторите, цветорезците и резбарите“, 1967 г.

 

* Зографът Иванчо Кънчев /1845-1920 г./ е четвърто поколение тревненски майстор от рода Захариеви. Той е единствен син на Кънчо Иванчов /р. 1818 -…/, който учил образопиство при баща си – Иван Захариев /1786 г. – /, вторият от синовете на Захария Кръстев.

Майката на Иванчо Кънчев е Ирина Буюклийска /1817-1912 г./, а съпругата му - Сава П. Стойкова /1852-1922 г./. Неговата сестра Бяла, е майка на учителя и общественика Никола Чушков.

Семейството на зографа Иванчо Кънчев. Вляво е майка му Иринка,
а вдясно съпругата му - Сава и децата им.
Снимката е фонда на Специализирания музей за резбарско и
зографско изкуство - Трявна

Иконостасът в църквата "Св. Троица" в село Конаре.
Снимка - Люба Цанева

Икона на Исус Христос от църквата "Св. Троица"
в с. Конаре, зографисана от Иванчо Кънчов и
Йонко Поп Димитров, 1878 г.
Снимка - Люба Цанева

Фрагмент от иконата на Исус Христос с подписа на двамата зографи.
Снимка - Люба Цанева