Съдбата на немите свидетели

Вече над 200 години къщата на Лазар Нотев е впила дървената си снага в канарата над Стайновската спирка, пише дългогодишният уредник в Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство Катя Николова в една своя статия от преди повече от 30 години. Строена в размирни времена, тя е приютявала много поколения на жилав род балканджии. И сега, запълнено с натурии, стои скривалището й – ням свидетел на драматични събития и обикновени човешки съдби.

Било по Петровден. Минали няколко турски разбойници. Сварили вкъщи само старата, почти стогодишна баба Неда. Креснали й да дава жълтиците, взели да ровят и тършуват навсякъде, но нищо. Тогава един от разбойниците грабнал почти примрялата от страх малка суха бабичка, сложил я да седне на нажежената до червено пиростия. Жълтици така и така не получил, защото от голо риза не можеш взе.

Старата къща запомнила и братушките по време на Освобождението. Те се били разположили долу, край реката, до воденицата. Някогашните обитатели слушали от майките и бащите си как посрещнали руснаците в къщи. Гостили ги, доколкото им позволила сиромашката трапеза, дали им топла вода да се изперат. Зимата била тежка, мразовита.

И след Освобождението продължили да живеят в старата къща хора обикновени – земеделци, дюлгери, миньори. Немотията подгонила някои от тях в полето. Отишли там, задомили се за богати моми, замогнали се. Останал в Стайновци само дядо Марко с голямата си женска челяд – човек строг и трудолюбив. Изкарвал хляба си като работник по жп линията, обичал да си посръбва. Казват, че заболял тежко от туберкулоза, съвсем го отписали, но решен на всичко – преселил се в кошарата при овцете. Живял и спал там, пил мляко… и като по чудо оздравял. Дъщерите му се пръснали слугини по градищата. Останала само малката, гърбавичка и болнава близначка. Като дете, както и да е, по не се забелязвало, но когато връстниците й се замомили – не смеела нито да се нагизди, нито на хоро да отиде с момите и ергените. Креяла, креяла, докато един ден, вече шестнадесетгодишна, се простила с живота. Никой не може да каже дали се е надявала на някакво изцеление и чудо, или пък е чакала смъртта като избавление от тежката орис.

В старата къща като стожер се задържала баба Славка, завърнала се от слугинство и довела зет от Кръстецките мини. Уредна и грижовна стопанка, гостоприемна домакиня, у нея винаги се намираше всичко. Ще дойде гост – и на масата за миг ще се появи и баница, и пилешка чорбица, и блага приказка ще чуеш. Пословично е трудолюбието, и нейното, и на мъжа й дядо Дако. Приютили в приземието на къщата си стопанските волове, те ги хранеха и гледаха като свои. Трудеха се тихо и скромно по блоковете и градините. Дребничкият, невзрачен човечец с безкрайна упоритост укрепваше с дуварчета на тераски лъките край реката, мъчеше се да отнеме от пустошта някое късче земя. Той се ръководеше от простата житейска философия – „Работи, за да имаш!“. Баба Славка – оправна, делова – командваше и въртеше къщата, но никога не прекършваше хатъра на мъжа си. Винаги подчертаваше: „Така каза Дако, така ще е!“.

Само една мъка имаха тези хора – нямаха си рожби. Учудва ме това, че за разлика от повечето бездетни семейства, те бяха щедри към хората.

И сега, когато отида в тази къща, за някогашните й стопани ми напомнят някои градски дреболии, подарени на баба Славка от господарите й, когато им е слугувала – фина фаянсова чашка, стъклени корупчета, купички за сладко и чинийки. Страниците на стария домашен стан висят самотно на стената под стряхата. Край кучешката колиба се търкаля оръфана от работа и ръжда миньорска лопата. Няма я само вкопаната в земята стара войнишка каска, в която кокошките пиеха вода.

Къщата на баба Славка и дядо Дако, като една от най-старите в Тревненско, е обект на внимание от страна на архитекти и други специалисти. Много от тях идваха, гледаха я, описваха, мериха и заснемаха планове. Нейната снимка се намира в монографиите за възрожденска архитектура. Наследниците я поддържат добре. Все още има живинка в нея – кучето на двора, зайците, овцете. Има и чешма на двора. Мушкатата под стряхата цъфтят като някога. Харманът, заграден с телена мрежа, е превърнат в градина. Тук-там се мярка по някой пластмасов съд. Старите пезули над камината са закрити с ненужни басмени завески. Черни панаирджийски възглавници на ярки макове са се натрапили на старите миндери. Насечени са раклите и хамбарите, съхранявали няколко века зърното за изхранване на редица поколения.

Такава е съдбата на стотици стари къщи от тревненските села, причислени към т.н. „селища със затихващи функции“. Изоставени или временно обитавани през лятото, те са се сгушили унило сред обраслите с повет и коприва дворове или сред добре поддържани градинки, запазили все още следите на някогашните си обитатели.

 

Катя Николова

 

*Снимката и плана на къщата на Лазар Нотев /а не Матев/ от тогавашните колиби Стайновци, Тревненско, строена по сведения на собствениците в началото на 18 век, са публикувани в изданието „Българската къща през епохата на Възраждането“ от проф. арх. Тодор Златев, 1955 г.