Песен за майстор Слав Христовски и Стояновски

Слави дюлгери събира

Христовчани и Стояновчани

събира кого отбира

Събира Йовчо Томчова

и Цаньо брат му на Йовча

И още Петър Христовски

Медювен да ги заведе.

Бяла ги Гана изпраща

из голямото нивище.

Невеста Гана, не изживяла още радост за нов дом и стопанин, изпровожда майстор Слав, изпраща го до голямо нивище и мокри гривата на коня му със сълзи:

Остави Славе таз пушка,

не носи шишане с тебе,

не ти е тя другар,

а душманин.

Заради нея ще те

турци убият

и мене сама

с чакана рожба оставят.

А майстор Слав се привежда към нея, милува я нежно с тежка дюлгерска ръка и като на дете й хортува:

-      Дорде ме мене убият

двамина от тях ще сваля.

Ний ще се, Гане, разберем,

на лятос по драгоманите,

по драгоманите, по жътварите.

Обещал майстор Слав да се върне наесен с тежки дари в дисагите, бели аспри и жълти като смин жълтици да сложи в люлката на мъжката чакана рожба.

Слязла четата по сърта надолу, а невеста Гана гледала на червеното като разбутана жарава небе черния кон на майстор Слав и той на него кокалест, голям, юначен.

Чакала хабер невеста Гана по драгоманите и по жътварите. Ставала в белите есенни нощи и поскрижена от мъка, ходела и чувала да свирят гъдулки прощални песни.

А майстор Слав, подбрал четата си дюлгери за път през Балкана. Раздумвал ги кръчмарят във Везюви хан:

-      Не тръгвайте, чоджум, нощта е невярна.

Разбойници турци се крили зад големите бъчви и гледали как на паралията броили сребро и злато за тежките домове, градени от пролет до есен от четата.

Ах, юначен е майстор Слав и страх той не познавал. Шишането му потегнал в Медювен майстор Дагол, изцапан от сажди и здрав юначага. И тръгнала четата.

Най-напред вървели младите. После големият, едрият майстор Петър Христовски, дето кара два коня. Измори ли се единият, да язди на другия. Мълчали момчетата. Пробухала уловица. Не свирил с гъдулката си брата на Йовчо Томчов. А майстор Слав, замислен над тежката грива на коня, сънувал наяве мъжката чакана рожба и невестата мила – бялото Гане. Бдял той като орел над птици, над своите момчета, както ги е закрилял толкова пъти.

А отпред, срещу младите, някой задавено, с хрипкав глас извикал на турски: „Дур!“.

-      Защо да стоя – отговорил припряно младият момък и всички се вкупчили да чакат думата на майстора.

-      Ах, де ги тия хаймани! – сбутал коня си майстор Слав и сложил ръка на пушката.

Тогава куршумът отзад го ударил. Конят подскочил, повлякъл майстор Слав, голям, страховит и безстрашен, загинал без болка*. А Йовчо, най-обичан от майстора момък, се извърнал, същи лев. Като светкавица светнала пушката му и повалила оня, що отзад с куршум от незнайно място знай да убива. Охнал разбойникът турчин – постанал да види жертвата. Убил го най-свиден на майстора момък…

Обградили четата разбойници с окъсани дрехи и на дрипава черга, простряна, събрали всичкото злато и сребро, изкарано с мъка и пот.

Така разказали всички в село, така запял и народът…

Не го дочакала с мъжката рожба родена невестата Гана, не свалил майстор Слав армагана от големите тежки дисаги… Армаган й донесли дюлгерите шишането му, опръскано с кръв.

Останал гробът на майстор Слав на пътя за Медвен да посреща и изпровожда четите майстори в ранна пролет и есен, когато слизат, като се връщат.

А дюлгерите пак слизали да градят двукатни домове в Медвен, Жеравна и Градец.

Както ги учил майсторът Слав, дюлгерите пак кроели на земята пред стопанина собите, мерят с дървен аршин от пет педи и питали колко да е широка къщата.

Когато изкарат темелите, домакинът ще разломи пита на паралията, ще хвърли сребърна или златна пара да се заками с нея къщата.

А майсторите и дюлгерите, като стигнат такията, ще издигнат кръст с преметнат пешкир и надяната риза, с много още дарове, а най-гласовитият с китка в ръка ще реди и ще благославя.

-      Благодарете се, майсторе. Излезе едно цвете гюл-трендафил от стопанина и си накити къщата от правата страна. Тоя дар струва петдесет златни наполеона… Зарадува майстора, калфите и чираците развесели!

Колкото струва този дар, бог да му пренесе от едното хиляда. Да иде на божи гроб и да пише там за здраве баща и майка, роднини и да се върне наесен жив и здрав, да разправя на синове и внуци, какво е видял.

Да го посрещнат негови верни комшии със златни кочии и да има берекет в тоя дом, колкото е на полето тревата и на морето пясъка…

Ще благославят все така майсторите от четата на майстор Слав, а двукатните домове с широки сачаци ще хортуват с времето за майстора и дюлгерите Стояновски и Христовски…

 

Христина Милчева

„За майсторите, цветорезците и зографите“ /1967 г./

 

* По сведения на резбаря Цаньо Антонов, местността, в която бил убит майстор Слав /край Медвен/ се казва „Песи дол“

 

** Снимката е илюстративна, худ. Борис Ангелушев