Проф. Кънчо Цанев за новия път на тревненската дърворезба

Периодът на 60-те и 70-те години на XX век е свързан със съживяване на резбарското изкуство в Трявна и ново преосмисляне на възрожденските традиции. Аз съм участник в този процес и иска да разкажа за хората, свързани с него, за да остане поне частица от спомена за тях.

Завръщането ми в Трявна, като учител през 60-те години ме свърза отново с моите учители – резбари – Цаньо Антонов, Ботьо Ботев и Станчо Станчев, които бяха ненадминати майстори, съхранили възрожденския резбарски дух. По тона време резбарят Кънчо Пенчев неуморно събираше образци на резбарското изкуство, които бяха в основата на създадения по-късно музей. Тогава живеех в една от най-красивите тревненски къщи – Райковата, в която се събираха музейните експонати. С Кънчо Пенчев имахме безкрайни разговори, дори и спорове по създаването на музея, но това ми помогна да опозная по-добре редица характерни резбарски експонати, които обогатиха моя пластичен език. През този период резбарският занаят в Трявна западаше. Резбата се изразяваше в направата на тоалетни кутии и резбовани корици за албуми, които се купуваха за подаръци. Орнаментиката бе сведена до житни класове, розички и петолъчки. Занаятът беше западнал, нямаше поръчки и пазар. Резбарите се преквалифицираха в други професии. На мен ми беше ясно, че моята дейност, като учител по резба в училището, не можеше да повлияе върху западането на резбата. Трябваше да се търсят други пътища, за да оцелее това хубаво резбарско изкуство – гордост за Трявна. В града по това време имаше две дърводелски предприятия – „Изкуство“ и кооперация „Балкан“. Аз се свързах с председателя на „Балкан“ Маню Дончев, който с голямо разбиране прие моето предложение за създаване на резбарско ателие към кооперацията. Прехвърлянето ми от училището стана безпроблемно и ателието започна да функционира с мен и един много добър резбар – Пенчо Куцаров. Отначало правехме сувенирни предмети по мои модели, които получаваха добри овации, но поръчките бяха малко. В същото време аз вече бях член на СБХ и участвах в национални изложби на приложните изкуства. В Габрово вече бе създадена групата на габровските художници и моите контакти се бяха увеличили. Кметът на Габрово – арх. Карл Кандулков – ме извика и ми възложи централната ложа в театралната зала на Дома на културата в Габрово, което бе и първата монументална поръчка на новосъздаденото ателие. Спомням си с какъв ентусиазъм „просто копаехме“ дървото с надежда, че ще се хареса и ще тръгнат поръчки, а то така и стана. Последва поръчка за малък таван за новострояща се сграда „Седянка“ в село Гергините, а след това и друга – за таван за „Старата механа“ в Габрово, където наложително трябваше да се поеме едно по-ново композиционно и пластично решение на базата на геометрична резба, характерна за възрожденските къщи от Трявна и Жеравна. Този таван изискваше създаване на екип от няколко майстори, много добри мебелисти, които да осъществят мебелната и монтажната работа. Ръководството на кооперацията съдействаше най-акуратно в лицето на Маню Дончев и беше приет още един майстор-резбар – Иван от Божковци, и така резбарското ателие започна да живее своя пълноценен живот. Моят ентусиазъм също растеше, разрастваха се и поръчките, растеше и отговорността на всички майстори. Явно това, което постигахме, като художествено-пластични решения, се харесваше на обществеността и специалистите. След ритуалната зала в село Стоките, последваха обекти в Боженци, ателието се увеличаваше с нови майстори, а това създаваше един добър климат за Трявна, като люлка на нашето резбарско изкуство. Не мога да не отдам заслуженото място на разкошния майстор и конструктор Кънчо Тахов, който превръщаше всички мои проекти и чертежи в точни конструкции, които позволяваха безпроблемен монтаж на отделните обекти на място. Трябва да се има предвид, че тази резба, като цяло се включваше в системата на архитектурните пространства и това диктуваше нейното формоизграждане. Но с проектирането на голямата зала в резиденция „Бояна“, която е 800 кв.м., проблемът стана съвсем друг. Овладяването на това голямо пространство и възприемането на новата архитектура по един съвършено нов начин на художествено-пластично изграждане, което и да отговаря на усещането за държавност. Считам, че няма да е твърде силно, ако кажа, че на дърворезбата й предстоеше да преживее един качествено нов скок в своето развитие. Ателието прие нови майстори-резбари, между които си спомням Тодор Иванов, възрастен с възрожденски дух резбар, между тях имаше и млади на които, за жалост съм забравил имената. Бях във възторг, че се събраха толкова тревненски майстори и си мислех, че ако можеше да станат Димитър Ошанеца и Иван Бочуковеца, щяха да ми завидят.

Конструктивните чертежи се водеха от много добрия конструктор Кънчо Тахов, а изпълнението на столарската част от моя съученик и много добър майстор Ненко Дончев. Всичко се изпълняваше от дъбов дървен материал. Детайлите и централната част на „Слънцето“ бяха огромни, решени конструктивно, поддържащи „Небосвода“ на греещото слънце, от където по-късно произлезе и названието на голямата зала „Слънчевата“. От двете страни на слънцето са двата касетирани тавана, които са затихващия преход от мощното слънце.

За моята 40-годишна възраст това беше нещо неописуемо, свързано с много безсънни нощи и напрежение, защото аз носех цялата отговорност. Успокоението идваше от моя съименник Кънчо Тахов, той изчисляваше непрекъснато и ми казваше, че сградата може да падне, но таванът ще остане там. Майсторите резбари работеха от сутрин до вечер, ударите на дървените им чукове се чуваха и отекваха далеч от сградата. Те бяха много сърдечни с мен и искаха да си издълбаят на гърба имената, аз на драго сърце им разрешавах, и сега, ако може да се обърне някой детайл, ще прочетем: „Аз, майстор резбар… изпълних тази резба“. Едновременно с изпълнението на моя таван, се изпълняваше и таванът на зала „Договори“, на която е автор другият тревненец -проф. Антон Дончев. Двата тавана бяха изпълнени и монтирани безупречно на самия обект, благодарение на много добрата организация, която проведе тогавашното ръководство на „Балкан“, и защото майсторите бяха тревненци, хора, наследили всичко хубаво и човешко от своите предци.

След това станах преподавател по резба в Художествената академия в София, но връзката ми с резбарското ателие в Трявна не се прекъсна, а дори се подсили. Започнахме нови обекти, като – туристическия комплекс „Леденика“ край Велико Търново, Ритуалната зала във Велико Търново, таван в Руското посолство в София – все големи по мащаб обекти, които се изпълняваха с голям опит от майсторите от тревненското ателие. Естествено, тук вече от моите проекти изчезна полуметричния стил на орнамента. Това от своя страна доведе до по-сложно пластично изразяване на растителния мотив, който няма общо с възрожденския, а само създава асоциация с резбарското ни минало. Старото резбарско изкуство е предназначено за хора с много малка информираност и донякъде познавателност, по сложните резбарски символи и изображения, хората е трябвало да проумяват и извличат истините за света с езика на емоциите. Тук, в съвременните решения, орнаментът, бил той и геометричен, растителен или смесен, трябваше да бъде в съзвучие с цялостното решение и да представлява единен декоративен ансамбъл, от който да лъха красота и естетическа наслада.

Това резбарско ателие с голям майсторлък изпълни таваните на нашето посолство в Москва. Този голям резбарски обект извън страната беше изпълнен на най-високо ниво.
Именно за този период исках да Ви разкажа, за да си спомним за тези майстори, много от които не са сред нас, за това – как те, като своите предци изпълниха своя дълг на тревненски майстори.

Искам да отбележа, че в книгата на Димитър Друмев, един обожател на Трявна, когото аз добре познавах, се казва, че Тревненската резбарска школа през Възраждането е изработила толкова много резбарски обекти, колкото всички други школи, взети заедно. Може би е така, но аз със сигурност твърдя, че това, което тревненци направиха през 60-те и 70-те години на миналия век, достойно защитава още един голям скок в развитието на Трявна, като един от най-големите центрове на резбарското изкуство.

Тревненското резбарско ателие смени представата ни за майсторлък, за отговорност на изпълнението, на различните по пластичност проекти, и най-важното – промени пластичния изказ на резбата не само в Трявна, но и в цяла България. Трявна създаде нови пътища за нови поколения, които вече не се задоволяват със старите орнаменти, а гледат света с други очи. В резбарските произведения, както казва Друмев, няма вече терковите на поп Кою, колкото и да са ни мили те, а се създават нови истини, нов живот и нова художествена действителност.

 

проф. Кънчо Цанев

Из доклада „Дърворезбата в Трявна през 60-те и 70-те години на XX век“, публикуван в том. 1 на сборника „Известия на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна“, 2008 г.

Проф. Кънчо Цанев

Малък таван за приемните зали на Посолството на България в
Москва, Русия, 1976 г.

Резбован таван в Градския народен съвет, Велико Търново, 1977 г.

Резбован таван в Посолството на СССР, София, 1979 г.

Резбован таван в Слънчевата зала, НИМ, София, 1974 г.

Резбовани тавани в туристически комплекс "Кулата",
с. Леденика, 1977 г.