С дарба и копнеж към хубостта, огрели сърцето… *

Буйните пролетни води прииждат от Балкана и се бият в кивгирлията мост до часовниковата кула. Мостът е потопил големите си каменни пети във водата. Нагоре от тях извиват три ракли, три мощни каменни кръжила. Горе перилата на моста са като прорасли каменни крила. Водите минават през прозорчетата, пробити на раклите – и за това е помислил майсторът. Да има отде да минат черешовите води напролет. Шумът на водата стига чак до горния кат на къщите от двете страни на реката. Там трептят червени мушката в малки, наредени саксийки.

Напролет, по черешови води, птиците пеят най-силно. Но майсторът на големия кивгирлия мост уста Димитър Сергюв не ги и чува. Чуват ги синовете му – Георги, най-големият, ловец и салтанатлия – човек на церемониала. Той готви най-хубавия си ален ат да слезе към Цариград. Както всякога, ще тръгне сам с всичките си такъми и оръжието, препасан с най-хубави пискюли, пищови с кокалени дръжки и седефлия пушка. Българин се варди да не го срещне турчин, когато е с пушка и такъми, а Георги е смел и ги предизвиква. Най-малкият син на майстора не е като брата си, а тих и смирен. Той има ясен глас и е избран за певец при църквата. Цаньо, средният син, светъл и рус, като баща си майстор Димитър Сергюв, стяга коне да иде до Русчук. Оттам ще ги натовари с големи пресни сомове – чак опашките им да се повлекат назад. И тримата сина на майстора са левенти и сладкогласни певци като него. Те изпълнят дома с радост. Нека вървят момчетата! В тези години архитектон Димитър Сергюв си стои повече в къщи. Отива до Бяла, дето Фичето строи големия мост, и пак се връща в Трявна.

Къщата на архитектон Димитър Сергюв е на два ката: горе с широко „къщи“, голяма соба и затворен чардак. Стъпалата към чардака са огънати от цепен бук като полкринче. Къщата откъм долната страна я пази кладенче с голяма права плоча за покрив – Сергювото кладенче, а нагоре тръгва корията – брястове, бук, дъб.

В двора до кладенчето расте голямо божигробско дърво. До него е менгемето. Там стоварят угарки от свещи от църкви и манастири или пък чиста вощина. Събират ги и ги топят в голяма бакърена тава. През пробитото й дъно мекият, топъл восък пада в наредените сахани. Те са връз кладенеца и синовете на майстора вадят восъка на големи жълти пити.

В долния кат на къщата е ливницата на свещи. Там синовете на майстора въртят с чираците бял памук, нанизан на клечки, поливат го с топъл восък и правят жълти вощеници, та да си светят людете. Преди празник изливат големи жълти свещи „асъл за пред Господя“.

В ливницата влиза набързо уста Димитър, взима вощеници и се връща в горния кат на къщата. Голямата соба е с боялии стени, като в църква. В нея работи майсторът, що се подписва вече по каменните плочи, вградени в църкви и домове: архитектон Димитър Сергюв. В тая соба не се влиза за щяло и не щяло и людете от дома минават на пръсти край нея. В едното й кьоше има голям долап с таблени врати от червено дърво. Там се пази една дебела книга, подвързана с кожа орехов цвят. Вечен календар. Под белите му листа с черни славянски букви е написано с ръката на майстора: „лято же… строи се… къща, внесъл гроша… остава да дължи… гроша“.

Това е четливо писмо с черно мастило в пожълтелите вече листове. На тях пише имената на домове, църкви и мостове, що е правил майсторът, а някъде при имената на ктитори и дарители за общо ползуване стои името на майстора.

Навсякъде домовете, правени от уста Димитър Сергюв, се познават. Те са най-хубавите, най-стегнатите. С кръшно осечен гредоред, наредени като изваяни под надпуснатия, издадения горен кат. Майсторът пуща по два или три капака – кепенца за прозорците, леко полегнали над дюкяните. Тъмните капаци на прозорците са прилепнали, прави до стената, изглеждат като топли петна. На всеки дом майсторът прави нов модел „вежди“. Ту извити, ту остри като триъгълничета, или кръшни с една или две извивки на кобиличката. Така както са веждите по лицата на хората.

Сега, в топлото лято на годините си, архитектон Димитър Сергюв прави все повече домове с всичката драгост на усталъка си, с дарбата и копнежа си към хубостта, огрели сърцето.

Тази пролет към тунджилъка заминават чети майстори от Балкана, а уста Димитър Сергюв, най-майсторът седи в голямата соба и тихо си попява. Той е спретнат, чистофайник, облечен в най-хубави колчаклии гащи, с пачи от гайтани на крачолите, хубаво пристегнат пояс, сарабозево елече с гайтани. Майсторът е едър, червендалест левент, с гъсти вежди, дебели мустаци. Той е отворил стария изписан сандък и изважда оттам малки, нежни далтички. Сред собата е разпален голям мангал. Топли, живи въглени блещукат в него. Други път, ако е сам, майсторът ще мисли за работата си, за Фичето или за школото на девойките. Той е довел от Котел учителката Неделя да учи момичетата в църковните килии на четмо и писмо. Там, дето щяха да учат девойчетата от село Трявна и околните колиби, Димитър Сергюв доизкара собата за училище. Но тази пролет архитектон Димитър Сергюв не мисли за нищо друго, освен за образа на къщата, що щеше да извае за юрнек – модел на сайбията – стопанина й: съвършения, отгледан в сърцето си образ на български дом. На един от башлъците на тази нова къща майсторът щеше да изреже напролет надписа, който стои и до днес. С несръчно дълбани, разхвърлени с един замах букви: „Зафащами на фивруария 1846 лето“.

Райковата къща щеше да се вижда от мегдана, от църковния двор и срещу нея да стои каменна чешма. Чардакът й, обърнат към хладината на реката, а лицето от тази страна, дето е улицата – да се вижда от повече хора, пък и от школото. На долния кат ще е дюкянът с полегати кепенци. Под гредореда ще се сгушат две стаички с ъглов прозорец. Стопанинът да седи на миндера до тях и да гледа кой минава по чаршията. Собите в горния кат ще са големи, а в долния – топли за през зимата, снишени и с кивгирлия камини.

Тежката двойно наддадена стряха ще е с много дърво. Украсени мертеци да носят и да издържат каменните плочи. Плочите са наредени една върху друга, за да скачат капките по тях като дете по стъпъла. Те притягат къщата така, че бури да не могат да я раздрусат. Не прихлупена, а нагиздена с тях е къщата, а в светлото й рампосано лице от тъмно дърво има толкова хубост, че човек не може да я отмине.

Архитектон Димитър Сергюв се навежда на колене, тежко и бавно като за молитва. Натопля вощениците над засиялите въглени и захваща бързо да ги лепи една в друга, да ги гъне в големите си хубави пръсти. Той изправя няколко свещици, кръстосва други надлъж, наддава ги и става гредоредът. Слага свещи наместо ъгловите диреци на горния кат, хвърля гредоред, определя мястото на поповете. Пръстите му лепят свещите и определят колко ще е надсочена стряхата. Позамисля се, потърсва в себе си мярката, слага култуци под широката стряха, пообръща модела, оглежда го и радостно въздъхва.

През двата решетлии прозорци с марангозлии външни капаци влизаше мека светлина и огряваше ръцете му…

 

Христина Милчева

* Оригиналното заглавие на очерка е „Архитектон Димитър Сергьов“

Из книгата „За майсторите, цветорезците и зографите“, 2011 г.

Райковата къща-музей в Трявна
Снимка - Станимир Недялков

Райковата къща в Трявна - един от шедьоврите на 
Архитектон Димитър Сергюв