България, която губим

Преди години гледах един филм, който няма никога да забравя. Документален филм. “Обикновен фашизъм”. Сигурна съм, че е останал незабравим и за всеки, който го е гледал. Филм-есе, филм-размишление, филм-емоция, създаден въз основа на 3.5 милиона метра кадри, документални кадри от всички страни, участващи във Втората световна война, за ужасите на нацизма. Разтърсващо въздействащи поради съпоставянето, сравнението и контраста  помежду им. Разбира се, както за всяко впечатляващо творение и за него има обвинения в манипулация и лицемерие, макар обвиняващите да признават, че филмът е “почти съвършен”. И се прожектира безпроблемно и в Германия. Обикновен фашизъм. Необикновен ужас, това е. Човек неволно се пита: а какъв тогава е бил необикновения фашизъм? Гледала съм няколко игрални филми на Михаил Ром, но именно този, документалният, остана най-трайно в паметта ми.

Наскоро след Голямата промяна у нас, бе прожектиран и друг руски филм: “Русия, която загубихме”. Това бе филм преди всичко за Русия преди революцията, революция, записана в някои исторически книги като “Великата Октомврийска социалистическа революция”. Този филм запомних не защото бе пропит от носталгия, не защото възпроизвеждаше, пак документално, Русия на мужиците и дворяните, Русия на блясъка и мизерията, Царска Русия и болшевишка Русия. Чрез документалистиката бяха противопоставени два свята, но не само противопоставени и контрастиращи. Запомних филма с това, че авторът му, Станислав Говорухин, не е оставил само на зрителя преценките и присъдите за видяното, както е направил Михаил Ром, а е “помогнал” на зрителя в избора му на позиция. Ако някой се опитва  да уязви Михаил Ром с това, че бил началник на филмопроизводството при Сталин, това няма да намали значението на филма “Обикновен фашизъм”.

За тези два филма се сетих, когато неотдавна започнах да гледам снимките от сайта “Изгубената България” (www.lostbulgaria.com). Това не е филм. Това са само снимки, подредени в различни теми. Можеш да избираш по предпочитание. Много се надявам, че един ден ще се намери талантлив български режисьор, който ще направи филма “България, която изгубихме”. Има и друг сайт с подобно заглавие. Може би веднага ще трябва да уточня, че пиша тези редове не с намерението да допринеса за създаването на литературна основа на такъв филм, не за да “реабилитирам” или да “дискредитирам” нещо или някого, или просто да се гневя  по това, което става днес. Не съм забравила думите на известен наш литературовед, който навреме разбра, че трябва да остави политиката и да се върне към това, за което наистина го бива. По повод  на текста за изворите и мотивите на Пенчо Славейковото творчество “Гневът е мерило за моята любов”, с който участвах в една научна конференция за Славейкови, той много великодушно сподели с мен: “Само, че ние днес не се гневим. Ние само мрънкаме”. И беше прав. Та, искам да кажа, ако в този текст се долавя гняв, значи, че просто не съм могла да го овладея.

Една млада лекарка, лъчезарно същество, което като върви по улицата, излъчва жизнелюбие и чар, и ме кара да сваля някакъв товар от себе си, сподели, че просто си върши работата – това, което всеки от нас трябва да прави. Но хора на моята възраст, натоварени с бремето на спомени за преврати и революции, преходи и кризи, за бедност и несправедливост, не могат да не усещат умората от надежди и покруси, от очаквания и разочарования. “България, която загубихме”...!

Но за коя България говорите?, може да попита някой. За България от Първо или Второ българско царство? За България от ПРЕДИ или СЛЕД  Девети септември или Десети ноември? Няма нужда да пишем годините, нали?. “Истинският живот се живее в настоящето, миналото е за поука”, твърдят някои млади коментатори. Та за тази “поука” трябва да поговорим. Не в географски, териториален или политически аспект, а повече от гледна точка на националната ни идентичност, доколкото нещо в живота може да бъде вън от политиката. Защото много събития отминават, много имена, нрави и обичаи се забравят. Днешните поколения чуват и може би приемат определението за историята - “учителка на народите”, но повече като готова фраза, известна, банална и… безполезна. Но всеки период от нашата история е оставял след себе си не само битки, поражения и победи, но и наранени сърца. Тези наранени сърца продължават да кървят във всяко следващо поколение. И ако това поколение осъзнава, че то е Бъдещето, то трябва да знае накъде върви, какво гради, какво руши, как да отстрани, премести или заобиколи препятствията пред себе си, като следва дирята на наранените сърца. И това знание се намира там, в историята, в този “учебник по Бъдеще”.

Уроците в този учебник са писани не от кабинетни професори в жестока конкуренция между автори и издатели - нали и писането на учебници вече е бизнес!. Уроците са писани там, на нивата, след ралото и вола, на Шипка, на завоя на Черна… Всеки от тези уроци е свързан с конкретни спомени. Майка ми е родена през 1912 година, тъкмо по време на Балканските войни. И най-ранният й спомен е от гробището на родното й село. Защото там чула, 4-5 годишна тогава, как една самотна майка вече пет години оплаква синовете си: “Никола ми пише от Гърция, Димитър ми пише от Турция: мар мале, мар мила мале, мар що ма забрави, мар мале?!”. Синовете, които е изпратила по фронтовете на Балканската война и от които й е останало само по едно писмо от пленничеството им. Колкото пъти припомняше този плач, толкова пъти и майка ми се разплакваше. Кой може да понесе такава мъка? Мъката от безсилието на майката да спаси собствените си деца. Майка ми смесваше кръвта от нараненото сърце на оная жена с кръвта на своето сърце. И ми завеща тая следа и на мен. И това е минало. Това са неизлечимите и незаличими следи на миналото. Трябва само да ги пазим, поуката е очевидна. Ако добре разглеждаме снимките от сайтовете за изгубената България, ако гледаме трезво фантастичните руини пред очите ни днес, поуката ще ни посочи следите от горещата българска кръв.

Нашето минало, формирало националната ни идентичност, е акцентирало върху духовните ценности на българите. Неотдавна, една умна жена и талантлива писателка, заяви в интервю: “Жизнено и перспективно е онова общество, което поставя на преден план духовните ценности”. На Свобода Бъчварова може да й се вярва. Тя говори за обществото въобще, но колко точно това се отнася до българското общество! Някога. Винаги. И сега би трябвало. И днес. Както каза Цветана Манева по телевизията: “Добре е да има магистрали, но нали трябва някой да крачи по тях!”.

Разрухата стана символ на новия ни век. Преди години имаше една актуална тема – водородната и неутронната бомба. Втората беше много “привлекателна” – унищожава само хората. Създателят й бил убеден, че тя е “най-разумното и морално оръжие” защото, като свърши войната, “светът ще остане недокоснат”.

Е, ние не послушахме този “хуманен” гений и на наша територия  задействахме оная бомба, която унищожава всичко – и материално, и духовно. И сега пред очите ни са руините на опустелите фабрики и училища, бедстващите музеи, библиотеки, кина…

Както е известно, някои хора се мъчат да търсят далеч назад създателят на тази наша бомба и стигат до… първия президент на бившия Съветски съюз. А той само потърка лампата на Аладин, но духът, който изскочи от там му стана господар, а не слуга. Никой не можеше да озапти “перестройката”. Още на 1 януари 1990 г., когато у нас, от мътилката още не се виждаше нищо, Вацлав Хавел, героят на “нежната революция”, тържествено заяви: “Хора, Вашето управление отново е Ваше”. По друг начин казано, такова нещо слушаме и у нас от края на 1989 година до днес. /А сме го чували и преди това!/. Нашето управление става все по-“наше”, България заема все по-“достойно” място като сергия на световния пазар, като евтина стока. Някога Брежнев гледаше нашия “пръв партиен и държавен ръководител” добродушно-снизходително, както се гледа на малко хлапе, което трябва да слушка големите батковци. Сега “великите сили” ни гледат строго, размахват ни пръст, учат ни на европеизъм, че и ни “наставляват” на наша територия. Тези наши поклони пред чуждото! Тези наши комплекси за малоценност, които никога не са ни напускали! Тези наши перманентни очаквания, предварителни овации и последващи отчаяния от управляващите ни, вече влизат в националната ни идентификация. Искаме ли да ги забравим?

Но какво всъщност разбираме под “национална идентичност”? Къде тя е по-силно атакувана, къде е по-силно застрашена – в чужбина или у нас? Българи в Чикаго или Лос Анжелис казват, че там не си губят националната идентичност и се чувстват добре в ”страната на неограничените възможности”, която има един идеал – да сбъдне  “американската мечта”. От друга страна, спомням си думите на един млад американец по телевизията - блестящ със здраве, красота и интелигентност, който твърди, че е сбъднал американската си мечта в… България. Една млада жена, която има преуспяващ бизнес в Габрово – фирма за легализиране на документи -  всекидневно има срещи с хора, които заминават или се връщат от чужбина. Тези многобройни срещи с най-различни хора, по различен начин изживяващи напускането или завръщането в родината, са я убедили в едно, че вече не може да се говори за “чужбина”. Вече няма чужбина, според нея, няма значение къде си, по-важно е добре ли се чувстваш, имаш ли перспективи за развитие. Попитах я, при това положение има ли тенденция да заглъхне, да се губи или да се изгуби усещането за Родина, за принадлежност към една страна и народ. Наблюденията й са категорични: усещането за Родина не трябва да спира хората да пътуват, да сменят работните си места, интересите си, обстановката, кръга от хора…. И извън границите ни. С една дума, в нашия мобилен свят човекът трябва да бъде мобилен, иначе се амортизира. Безрезервно ли трябва да приемаме това? И има ли значение дали го приемаме или не? Потресаваща е картата на обезлюдена България. Но има ли стратегия днес за развитието на българското село и на българското земеделие? И за развитието изобщо на стопанския и на културния живот? Има ли, както се казва, “визия за бъдещето”? Едва ли е утешително това, че такава визия не съществува за много страни, за голяма част от човечеството. Дори тези народи, които гледаме всяка вечер да протестират срещу управниците си, казват само една дума :”Махни се”!. Не се говори за програми, за това, какво ще се прави нататък. Може би това е световна болест, но ние вече твърде дълго боледуваме.

В края на 2008 година в София, в Нов български университет, млади и утвърдени специалисти, както ни информира печатът, обсъждат на научна конференция темата: “В търсене на българското: конструиране на национална идентичност”. Според публикациите тогава “за пръв път националната идеология се пречупва толкова подробно през нещата от всекидневието, без да забравя, но и без да се ограничава до големия исторически разказ за държавата”. Представените изследвания са посветени на отделни теми: къщата, езика, облеклото, храната, песните, музиката, сексуалността.

Разбира се, който и да е край на България може да предложи богат изворов материал за изследвания, за проучвания и обобщения. Такъв е и тревненския край. Няма да повтарям, че Трявна има определен влог, дял, принос към създаване на българската национална идентичност именно с културата си. Писано е, казвано и доказвано от много хора – учени и любители, познавачи и ценители. Става дума не само за това, че Трявна е умножила и преумножила българската култура особено по време на Възраждането, а и за това, че българският, националният облик на тая култура е формиран до голяма степен от ръцете на художниците от школата на Трявна – школа в живописта, в дървопластиката и архитектурата. Ако вникнем в начина на живот, на общуване и на отдаденост у тези хора, ще осъзнаем, че са ни оставили и друга школа – на висока нравственост.  

Някак спонтанно у мен възниква въпросът: А каква е националната идентичност на българина днес? В това число и на тревненеца. Научната конференция, за която споменах, е стигнала до обобщението, че не е достатъчно да възприемаме националната си идентичност като някаква даденост, като вродена и ние трябва само да я пазим. И ако миналото е за поука, то не трябва да се отъждествява с националната идентичност. Тя се създава и днес. Но как?

Днес България изживява криза на културната си идентичност. И няма как да избегнем тая криза, която е криза на цялото ни общество. И все пак, мисля, че тоталното маргинализиране на културата на държавно ниво, няма да бъде тотално пагубно, ако в тая ситуация разберем, че особено значимо е как гледаме на самите себе си, търсим ли ценното, силното, красивото у себе си, за да се противопоставим на опитите да потънем в обща европейска сивота. В тая връзка много ме впечатли спонтанното избухване на един интелектуалец в Трявна, който по време на отчета на една институция за култура, нарече тревненци “абсолютни цървули”. Тогава в. “Тревненска седмица” реагира веднага и много адекватно. Затова ще кажа само това, което ме засегна болезнено: за да обиди тревненци, този човек можеше да използва поне десетина епитети от рода на невежи, тъпи, ограничени, безкултурни и т.н., но той използва само една дума и тя беше именно “цървули”, което според него явно означава всичко това и много още. Може би защото съм родена и израсла на село, може би защото ще си остана до края селски човек, заболя ме от тези думи. Защото цървулът е синоним, емблема, знаков образ на селото въобще. /Не случайно в “битовия кът” на много богаташки къщи цървулът, наред с хурката и саханите, заема отличително място като символ на българското/. И тук ми идват на ум снимките, които гледах в сайта “Изгубената България”. Хора от началото на 19 век – какви лица, какви очи, какво сдържано достойнство, каква интелигентност… И много от тях обути с… цървули. Ето снимка на селяни, които предават брашно за продоволствие на армията. Коля, натоварен с чували, селяните с кожуси, калпаци и цървули, а добичетата старателно заметнати с чулове, та малко му се е видяло някому и притурил отгоре и връхната си дреха. Ето, деца от Родопите през 1919 година -  измъчени малки старци… А ето и една забележителна снимка: инвалид от Балканската война проси по улиците на София - всичката мъка на света е в този сведен поглед… Свири на гъдулка, защото не може да протегне ръка за няма нищо, нали? И той - с цървули.

И ми се ще да запитам всеки, който е готов да обиди някого с думата “цървул” не е ли виждал някогашните наши “вехти войводи” – как, с какво са обути? А чувал ли е той името Борис Дрангов? Педагог и с военнно образование у нас и военно-академично в Санкт Петербург. Участвал в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. На снимката, ето го и той и другите трима, млади, но вече калени в битките, са обути в цървули. Паметникът му в Пловдив е само един меч – бляскав и решителен като него.

А що се отнася до тревненци, не е лъжа, че първите заселници на това селище, са дошли от селата “цървули”. Те са му дали живот и слава. И не заслужават подигравки. Прочее, “цървулена” България можеше да ни изтегли от днешната яма, ако тя самата не беше в кома. Макар че когато получи зашеметяващия удар, българското село започваше да се разделя с цървулите, защото имаше доста техника. И постижения, и авторитет сред земеделските страни по света. САМОУНИЖЕНИЕТО ни пред чуждите и чуждото и пред нас самите, е стара и нова черта в националната ни идентичност.

В ужасната мелница от истини и лъжа, след толкова мачкане и смилане, народът вече започва да не ги различава. Но положително няма да възприеме да празнува 20 февруари като Ден на социалната справедливост. Има много “дни” празници, между тях и на глупости, но сега, в България, Ден-празник на “социалната справедливост” звучи просто цинично. Много са нещата, които опровергават такова твърдение. И това също формира, или деформира усещането ни за национална идентичност. Преди години, преди около 25 години, когато ставаше дума за влиянието на социалната среда върху човека, писах, за изумление на много колеги, че в един завод например, главният педагог е начинът на организация на производството. И досега съм убедена в това, само че къде са заводите? Сега главният педагог на младите, наричани понякога “безпризорна днешност”, е всичко, което виждат. И в това “всичко” влизат всекидневните примери на обири, на нагло поведение, на изнудване, на алчно трупане на пари, на безцеремонно използване на власт от депутати, министри и пр. Днешният еквивалент на успеха са парите. Някъде прочетох, че основателят на сп. “Таймс” казал: “Когато открия някой по-умен от мен, веднага го назначавам на работа”. У нас имаме “провал на умността”. У нас човекът с власт не се нуждае от някой по-умен от него. САМОДОСТАТЪЧНОСТ е една от характеристиките на нашите управления от дълго време. “Акъл не ща, пари ми дай!”, познато е, нали? Не е само сеир да дадеш на простия власт. Това не е представление, спектакъл, на който можеш просто да му хлопнеш вратата, щом не ти харесва, колкото и скъп билет да си платил. Защото поразиите са често непоправими. Но нали сами, демократично сме ги избирали тия неграмотни актьори? Ще трябва да търпим нахалството и презрението им към нас.

Ще трябва да приемаме висшо-съдебни оправдания за корупция, подкупи, шушукания и подслушвания и по върховете на държавата, ще трябва да понасяме цинизма на монополите да повишават цените на хляба и олиото и благоволението да не ни намаляват пенсиите, като висша проява на “грижа за народа”. Ето, в такива условия трябва да отстояваме националната си идентичност. Някои я търсят и може би я намират далеч от родното си място, но какво става с децата им, родени там, които най-често няма да имат знание, памет, пък и интерес към всичко, което техните родители са оставили зад себе си?!

Може би трябва в прав текст да заявя, че не считам  времето на така наречения социализъм за най-праведното, че тогава е нямало престъпления и несправедливости. Зная, че ги е имало и не ги оправдавам, както не оправдавам и днешните безнаказани изнудвания и унижения на народа.

Общочовешка или българска е тая черта, но тя е удивителна – със смяната на “режима” някои хора смениха не само погледа си. Става дума не просто за хора, които са прогледнали за новото. Може би сте чували за музея, в който има два черепа на император Нерон – единият на Нерон преди пожара в Рим, другият – след пожара в Рим. Може би не трябва да виждаме в това само вица, като имаме предвид, че Нерон е сменил три пъти името си в зависимост от социалното си положение. Някой е казал, че и ПРЕДИ и СЛЕД, черепите ни са празни. Е та у нас, някой хора не вицово смениха черепите си. Веднъж попитах близък човек: Кажи ми моля те, кога нашият народ е бил истински: когато в малките си църквички и в тесните си одаи се е кълнал пред пищова, сабята и евангелието да мре за свободата си; когато е позволил на съседите си от север, запад и юг да ръфат и да откъсват живо месо от тялото му; когато е викал: “Вечна дружба със СССР” и на същия площад е викал: “Ю Ес Ей”; когато някога е предал Апостола на българската свобода, или когато днес предава интересите си?! Отговорът беше: винаги. Винаги си е бил истински. И все пак трябва да се запитаме какво става с нашата национална идентичност щом продължаваме прословутата фраза: “Прост, прост, ама наш другар!”, щом и сега е възможен такъв разговор: “Способно момче е, ама баща му, че и дядо му е бил член на… ”еди-коя си партия, или: “Мой човек е, ще го вземеш на работа!” А наскоро случайно попаднах на едно телевизионно предаване. Младо момиче, според акцента рускиня, говореше за някакъв курс за млади момичета. В какво и за какво ги обучават там, не разбрах, но чух следното наставление: “влизаш в дискотеката или в кафенето и се оглеждаш за мъж, годен за употреба…” Следваха указания как трябва да изглежда жената, за да се “продава”. Сигурно е ставало дума за продажба на труда й все пак... Правилното освобождаване от контрол взема вече чудовищни размери.   

С голям интерес гледах по телевизията разговор с автора на сайта “Изгубената България”. Няма нищо лошо в това, че Пейо Колев, започнал всичко “от шега и нужда”. Още повече, че след появата на сайта вече са се обадили и от страната и от чужбина потомци на видни фамилии на политици, държавници и аристократи, с готовност да изпратят снимки. Кой знае! Може “Изгубената България” да му помогне да намери себе си. Този богат снимков материал мисля, че трябва наистина да бъде използван за документален филм на тази тема. Единственото, което ме подразни в разговора с Пейо Колев, е предпоставеността на някои негови тези: руснаците не ни обичат и, това, разбира се, е взаимно.

Няма да говоря за това как Трявна се идентифицира с националното и обратно - как националната идентичност може да намери своя образ в Трявна. Сигурна съм в едно: за България е чест да има такова градче като Трявна. Какви хора са били тревненци, как са живели, с какви въжделения са били изпълнени дните им, какво представлява този град, е описано доста подробно и в книги, и в архиви, и в научни изследвания… Жалко, че все още няма написана история, за което има  и достатъчно извори, и сборници, и проучвания и много способни музейни работници.

А как живеят днес тревненци? Трудно им е, разбира се, както на всички. И все пак искам да им кажа: Хубав е нашият град. Прекрасен! Любувайте му се! Обичайте го! Гордейте се с това, че по тая хубост въздишат мнозина, но привилегията да дишат в прегръдките му, е наша.

 

Вера Христова

Воеводите Борис Дрангов (седнал, ляво) и
Владислав Ковачев (прав, ляво), в дясно седнал
- Стоян Вълев Митовски, родом от гр. Троян,
махала Попишка, воевода на Кочанската чета
по време на Илинденско-Преображенското

Деца от Родопите, 1919 г.

Инвалиди от Балканските войни просят по улиците на София, 1913 г.

Селяни предават брашно за продоволствие на армията в Софийския военен
базисен склад, 1912 г.

Селянин на връщане от пазара в София, 20-те години на ХХ век

Селянин с впрегатно рало (орало) по време на оран, 20-те години на ХХ век