За обсадената крепост

Не било радикален израз. Било много ясно послание. Парламентът е под блокада. Но тия, които го блокират са също под блокада. Собствената си блокада. Та така ми дойде наум за случая, който Монтен разказва в своите „ОПИТИ“ под заглавие – „Дали комендантът на обсадената крепост трябва да излиза извън нея, за да преговаря“. Историята в това есе накратко е такава. Воюват Рим с Македония. /171-168 г. пр.н.е./. Римляните, да спечелят време, за да се въоръжат по-добре, предложили на македонците преговори за мир. Македонците се съгласили. За няколко дни, докато траят преговорите, римляните се въоръжили. Победата им била разгромна. Старейшините от Сената обаче осъдили тази постъпка като недостойна. Според тях за победен може да се смята само оня, който е уверен, че са го надвили не с хитрост и не случайно, а с „храброст, гръд срещу гръд, в честна и справедлива схватка“. Разбира се, има и такива, които смятат, че по-достоен за слава е онзи, който е съумял да извлече повече полза от нея. Те не отхвърлят хитростта на неочакваното, внезапното нападение, т.е. както е казал Лизандър: там, където не достига лъвската кожа, трябва да се пришива лисичи кожух. Ние това го правим отдавна. Имаме опитни кърпачи, а такива лисици – дал бог. И сме покрили лъвската кожа кръпка до кръпка с лисичи кожух. Старите флорентинци, за да бъдат честни в боя, избягвали изненадата и нещо повече – известявали за нападението месец преди настъпването на войските им с биенето на камбана, наричана Мартинела. Но правилото на римляните останало такова: Комендантът на обсадената крепост никога да не излиза сам за водене на преговори. Има и такива военачалници, които поемали риска и излизали на призива на обсаждащите. И един заместник-председател на парламента пое този риск, излезе да разговаря, но протестиращите го използваха само като обект да си хвърлят гнева връз него. Нашите обсадени и обсаждащи, като че ли не могат да разберат, че стотици пъти повече от тях са тия, които не са нито на улицата, нито в парламента, защото са отчаяни и не вярват вече в нищо. Вече не само убийствата, а самоубийствата тормозят и дните и нощите ни. Не само на отделни личности. Десницата се самоуби, зрелищно, както се казва. Още преди изборите. Левицата? И тя се самоуби. Суперзрелищно – след изборите. И продължават да си нанасят рани. А загубата на кръв може да ги довърши. Една сутрин, още в началото на протестите, по телевизията една много възрастна жена се опита да обясни повече на себе си: „Продадохме си заводите, турихме всичко в джоба…“. Сигурното е, че в нейния джоб нищо не е влязло. И още „Най-ценното излезе навън…“, т.е. младите хора. Тя не вярва, че протестите ще променят нещо. И много хора не вярват. Защо? Защото там, в обсадената крепост, вътре в нея, не си вярват. Нали знаем, че в такива „невъзможни“ ситуации, по-умният е този, който пръв подаде ръка. Защо не се срещат тия ръце? Защо никой не иска да бъде по-умният? Недоверието и неверието владее и подкопава устоите и на държавата и на душите на хората. Когато орачът отиде на нивата, той има доверие във воловете си, че ще вървят в браздата, има доверие в ралото си, че ще издържи и ще се забива дълбоко, има доверие в земята, че ще поеме семената и ще ги топли и пои, има доверие в себе си… Ама, чакай, ще ми речете, ти за кои времена ни говориш!? За които и времена да говорим, не си ли вярваме, не можем да работим заедно, не работим ли, народната нива ще пустее още дълго…

Казвали са го неведнъж умни хора, повтаряла съм го неведнъж: България се е спасявала произвеждайки.

А за коменданта на крепостта и как да се водят преговорите, Мишел дьо Монтен, този мъж, наречен „най-големият хуманист от средата на 16 век“ ни е оставил още доста истории. Като тази например, как командващия обсадата на един замък в Шампания, настоял обсаденият там с войската си рицар да излезе за преговори, и му признал, че замъкът е подкопан до такава степен, че още при запалването на огън, под рухналите развалини ще загинат всичките му хора. Рицарят приел с благодарност възможността за спасение. Мисля си за нашите политици и държавници, които години наред, сменяйки се един друг, говорят за скритите скелети в гардероба и тайно или открито потриват ръце, ако могат да запалят огън в подкопаното им пространство. Една известна писателка говори за това, че живеем в морална разруха, че е срината ценностната система на българина, че е болезнен спомена за това, че 25 години избираме от злото по-малкото зло…

Спомням си 80-те години на миналия век, тогава не само журналистите, всички усещахме, виждахме приближаването на голямата ИНФОРМАЦИОННА ВЪЛНА. Днес ние сме потънали в нея и разбираме, че сме закъснели да посрещнем третата, ЦИВИЛИЗАЦИОННАТА ВЪЛНА като „радикално нова система за създаване на блага“. Алвин Тофлър, още в първата от 90-те години е предупредил, че което движение не е проумяло този факт, е осъдено да преживее отново всичките си провали. И, че „всяка държава, която оковава във вериги знанието, приковава гражданите си към кошмарното минало“. Не се чувствам горда, че България е добра илюстрация на тези провали, че недостатъчно познаваме и следваме нито традициите, нито големия капитал на Петко Славейков в насоките и заветите му за българското училище, че така и не осъзнаваме какво означават паметните ония слова, които се четат върху една скромна сграда – „Народно училище Помогни ми да тя возвися Котел 1869 юли 7“. А е казано пределно ясно преди 145 години. Знаем, че най-ефективното капиталовложение на всяка нация е капиталовложението в образование. И какво от това, че го знаем?

Уморена съм от провалени надежди, от излъгани обещания, от лъжедемокрация и все пак не мога да не остана вярна на моето виждане за един свят на социална справедливост, за мирен и сигурен живот. Момент, ще речете, ами това не е ли омразният социализъм, къде ни връщате? Както искате го наричайте, това е моят свят. Не мога да приема света, в който, като недостига лъвската кожа, се пришива лисичи кожух, свят, в който ученият рови не в архиви или в експерименти, а в кофите за боклук, свят от който младите бягат, а старите умират в него, протегнали ръка за помощ. Гледам протестните шествия и ми се иска да повярвам не в екстремистки призиви, които достигат до поругаване на национални светини, не в тази зрелищност, която отговаря на западният идеал, наречен забавление. Искам да повярвам, че тези млади хора, като искат политически и човешки морал, ще бъдат те самите морални, когато поемат властта.

Колко са прави тия, които казват, че липсата на себеупование, повече от всичко друго убива цивилизацията, че „можем да се самоунищожим също така успешно с цинизъм и безверие, както с бомби“. Някой беше нарекъл този нов свят, който всички днес искаме Героичен материализъм. Не знам как ще го наричаме, но знам, че ще бъде такъв, какъвто го направи народът. Стига да го поиска достатъчно силно.

 

Вера Христова

Из книгата „Изписване на бръшляна“, 2014 г.