Човек извън света

Милата ми майчица! Щом намереше подходящ повод, непременно ще ми рече: „Ти си… извън света!“. То беше в детските ми години. Сега, когато се връщам в спомените си, намирам обяснението, което все ми убягваше тогава.

Бях „извън света“, защото, макар и момиче, не се застоявах в кухнята покрай огъня и тенджерите. Бях все при конете. Все нещо оправях по тях, по хамутите, разглеждах палдъмите, разресвах с ръка гривите… И най-важното – милвах и целувах кадифените им ноздри, говорех им. Не знам какво им говорех, но помня, че бяха много търпеливи с мене. Особено Волга, бялата кобила, с която влязохме в Текезесето.

„Извън света“ бях, защото сестра ми, две години по-голяма, съученичките ми, комшийските деца, всички имаха една голяма грижа и цел – чеиза. И от малки започнаха да притурят по нещичко от онова, което ще се товари на колата – плетени кувертюри, покривки – шити и плетени, мильота, тишлайфери… нищо от това не ме интересуваше. Нямах тая грижа. Бях започнала да чета преди да тръгна на училище и книгата беше постоянно в ръцете ми. „Хубаво да знаеш, казваше мама искрено ядосана, като се зажениш, ще ти натоваря колата с книги“. Не позна милата! „“Кола“ просто нямаше, нямаше сватба, нямаше и пари за нея. Като ни водеше по сватби, мама ни караше да гледаме натоварените и претоварени каруци с чеиза на булката. Тъй изкусно подредени, че да се вижда всичко – от чергите, до малките възглавнички с батистени волани. Аз ги поглеждах и тичах при циганите – музиканти. Те бяха богове за мене. „Кралето“, бандата и тъпанът бяха нещо вълшебно за мене. Как може да се забрави свирнята на Дуруто!

„Извън света“ бях и за някои мои състуденти, когато чуха да казвам, че не искам да свършва учението ми в Университета. След като толкова измъчено бяха повтаряли: „Веднъж да свърши!“.

„Извън света“ бях и когато отивах на изпити в Университета. Само две улици са ме виждали как правя това – ул. „Шишман“ и ул. „Раковски“. Дълги години не смеех да споделя с никого – няма да ми повярва! Докато доживях да си кажа: не ме интересува вярват ли ми, или не. А истината е, че отивах на изпит в някакъв унес, не, ето че пак не смея да го кажа. Отивах с въодушевление! Не, че не съм се страхувала. Преди изпита по антична литература ми потече кръв от здравите зъби! Но това е истината. Отивах на изпити въодушевена, вдъхновена от мисълта, че се уча в най-престижното висше учебно заведение на България. Като бях малка, баща ми казваше: Ще продам нива, ще продам палтото от гърба си, ще те изуча. Но докато дойде време за това, той вече нямаше нива и тръгна с едното си палто, милият, по строежи да може да ми прати и той някой лев заедно със съпруга ми. За мене беше чудо да влизам в тая сграда. Бях щастлива! И когато след 13 години в Българската академия на науките разтворих архива на проф. Пенчо Николов Райков и прочетох в писмата до майка му от училището в Русия, пълни с жалост, щастие и мъка, думите: … „дотолкоз ми е драго като си спомня де съм сега, щото таквази радост е невиразима“, стори ми се, че плача с неговите сълзи…

 

Вера Христова 

Лазаруване в село Лозен, 1942 г.
Вера е третата отляво-надясно

Като студентка в София, заедно със съпруга си