Музеят в мен

Невероятно! Минали са 50 години от оня октомврийски ден, когато за пръв път набрах телефонния номер на Българското национално радио, каза че съм кореспондента от Трявна и трябва да предам информация. Така се наричаха кратките кореспонденции с новини, които бяха всъщност основното задължение на нещатните /наричаха ни и „нещастните“/ кореспонденти. С голяма тревога първо изслушах един предварителен урок как да предавам „по градове“ по-трудно разбираемите думи и започнах: „Днес, в тихия двор на Даскаловата къща се събраха много граждани и гости на града за откриването на музея за резбарско и зографско изкуство…“. Изглежда гласът ми е прозвучал несигурно – страх и вълнение ме изпълваха и след като свърших, жената отсреща ме успокои: „Добре започвате? Още с първото изречение потапяте слушателя в атмосферата на Трявна!“. Тогава още не знаех, че след време ще се „потопя“ в атмосферата на тревненския музей за цели 10 години.

Десет години! Не съм се и опитвала да пресметна колко хора, групи ученици и екскурзианти, българи и чужденци съм посрещала, колко екскурзоводни беседи съм изнесла… И нима колега от онова време или от сегашните ми колеги е правил такъв опит? Макар, че някои имат в пъти по-дълъг стаж в музея от мене! Незабравими са ми обиколките по селата, намирането на редки и ценни тъкани, резби, икони за експозициите и фонда на музея. Незабравимо е и най-ценното за мене – срещите с хора, запазили драгоценните зърна памет за миналото. Разказвала съм и съм писала за някои височайши посетители на музеите в Трявна – учени, държавници, артисти… Помня какво стана, когато акад. Ангел Балевски доведе цяла група учени от БАН в Славейковата къща. Разказвам аз най-напред в документалната експозиция долу, Балевски се върти неспокойно през цялото време, и като излязохме на втория етаж, той махна с ръка: „Чакай сега… Разкажи един виц за Петко и Иринка, то нали си е всъщност истина…“. Опитвам се, Балевски ме прекъсва нетърпеливо: „Остави! Аз ще го разкажа!“. Един виц ли? Не помня колко вица бяха. Стоя без да помръдна, с усещането, че съм се провалила като екскурзовод, а учените колеги на Балевски се превиват от смях. После разбрах, че той никъде не ходел без претъпканата си с вицове чанта. Или, да речем, случаят с Иван Славков – Батето. Гледа той резбите и иконите, имаше и икони, експонирани на втория етаж в пристройката на Даскаловата къща, не помня колко хора го придружаваха, но по негово желание ли, как той се оказа сам срещу иконите и резбите. Гледа, отстъпва, пак приближава, и нещо си промърморва. Гледам да не говоря много, защото човекът явно иска повече да гледа, а не да слуша… Смутено се питах какво си промърморва Иван Славков, нещо недоволен ли е, от кого… Не чаках дълго, групата си тръгва, изпращам ги, вървим по пътеката между чемширите към портата, той ме хваща под ръка и казва: „Хмм, ще й кажа аз на мойта жена къде да търси истински икони. Тя много се интересува от тия работи. Тука ще й кажа да дойде!“. Така и не дочаках Людмила Живкова да дойде при иконите на Трявна. Ей такива неща са ми се случвали, ще речете, все от „онова време“. Ами в онова време бях в музея, няма как.

А сегашното време… Като че ли емоциите пред музейните ценности намаляха. Сега в културното наследство се търси повече неговият рекламен и паричен еквивалент. Гледам върволиците от екскурзианти в Трявна и си мисля, така ли ми се струва, но някак уморени ми изглеждат музеите изобщо, музеите в България. Уморени като културен и социален феномен. И тази умора идва от факта, че демократичната държава не създава условия тази нейна демократична институция – музеите да изпълняват своята не лека функция. Очевидно е, че грижата и за духовното здраве на нацията е оставена в чакалнята на властовия кабинет. В тази връзка, не е нещо ново, но животът с нова сила предявява своите потребности: да се създават условия зрителят в музеите не само да се възхищава от това, което вижда, не само да оценява майсторството, съвършенството /“Ей, виж как го е направил!“/, но и да разчита и възприема посланието на творбата. Не случайно специалистите говорят за това, че „всяка музейна експозиция трябва да показва контекста – видов, исторически, национален и наднационален“. В такъв смисъл трябва сериозно да се погледне на предложението на художника Орфей Миндов – директор на НГПИ „Тревненска школа“: Трявна, след като е била и си остава център на Възрожденската дърворезба, да стане център и на съвременната дърворезба. Имаше опит с пленера по дървопластика, но нещата, според мен, бяха сбъркани още в статута на пленера. Минавам покрай Музея на тревненската иконописна школа, там в двора още стои полуразрушената пластика „цвете“, първа награда от първото издание на пленера, една безрадостна гледка. Какво послание отправя тя към днешните хора, за какво бъдеще говори тя? Музеите днес, май не греша, днес са не само неоценени, но и унизени.

Политиците – теоретици ни убеждават, че приоритет на Европейския Проект е стабилизирането на националната държава. На практика обаче това не става. Не може да има стабилизиране на една национална държава, ако нейният духовен живот, ако нейните духовни институции търсят тояжка, за да кретат някак по каменливия път, пазейки се от хищници.

Няма да сгреша, ако кажа, че музейните работници в Трявна добре разбират, че познанието, което дават експозициите, не е, не може да бъде крайна цел на музеите. Музейната експозиция трябва да раздвижва мисълта на зрителя. И не трябва да се спира до тук. Мисълта може да бъде раздвижвана много по-ефективно, ако има предизвикателства, т.е. налице трябва да са не само условия за наблюдение, но и за творчество, ако зрителят може да опита да резбова, да рисува, да тъче, да създава творби по оригинална технология… Музеят в Трявна прави такива опити и това е едно добро начало.

Не си спомням къде прочетох за една интересна идея, която струва ми се, би могла да намери приложение и в Трявна. Всеизвестно е, че в „Изворът на Белоногата“ Петко Славейковата героиня Гергана е споменала 20 имена на цветя, от които само в градинката си – 13. В това описание ясно се разпознава уредът и скопосът на тревненката. Би могло, ако не всички, поне по-голямата част от тези цветя да бъдат засадени и отглеждани в градината на Славейковата къща. Така ще имаме една атракция – „Градинката на Гергана“, което ще подсилва интересът към тази къща. Ако се притури и още нещо – семенцата от тези цветя да се събират и по желание да се продават, макар на символични цени /както струва ми се, имаше нещо подобно в случая, за който прочетох някъде/, ще бъде още по-добре.

Известно е, че художникът Кандински /в интервюто, което правих с Димитър Казаков – Нерон, през зимата на 1982 г., той каза: „След Кандински – нищо ново“/, та този руски художник е казал: „Във всяка картина е заключен цял един живот с неговите мъки, съмнения, истини…“. А какво можем да кажем, ако става дума не да една картина, а за цял музей, за цял град – съкровище на един свят – чист, свят на добродетели, свят на чувствителност към красотата и човещината… И ако някой каже, ама мен какво ме интересува отминалия свят, значи него го няма и в този свят.

Ето от тук идва голямата отговорност и на държавата и на управлението на Община Трявна. Не е вярно, че няма как да се развиват такива музеи като музеите в Трявна. Защото, според специалистите, изложените в музея експонати – артефакти не трябва да бъдат само модел за подражание или обект на преклонение. Те трябва да въздействат с респект, да въздействат с посланието, което носят. А тук има още много възможности.

 

Вера Христова

Трявна, 2013 г.

На снимката отдясно-наляво: Вера Христова, като уредник в
Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство в Трявна,
тогавашния директор на музея Иванка Бонева и Елена Георгиева
на конференция в Рилския манастир