Мисията ми е да водя с мисълта си платно…

В годините на образование трябваше да ме учат на онова, що не бива изобщо да зная. Като ми пречеха и не се учеха от мен, професорите оставаха като запустяла нива в буренище. Та по-късно, като се разви животът, останаха за смях пред хората, а някои побързаха и си заминаха.

Срамът на обществото е изграден от нашите лични унижения -старанието да се унижаваме. Така възрастният никога не пожела да се учи от младия. А младият, ако не отрицава стария, спира своето развитие.

Нацията ни е млада, казват, но е с най-стара държава. Тогава е и с най-богата традиция в културата. Млада!... Та пренесохме всички лошотии отвън, натъпкахме се с чуждото и се неутрализирахме като народ. Оставихме едно независимо наследство, пример за подражание на чуждото и отричане на своето. Забравили следата на своите деди, ще ни споходи безпътица. И не е вината у младите. В нас, презрелите е, защото сме недостойни и за бунището на моята страна. За боклуците на Париж може, там може! Чуждопоклонничество за интернационализъм, за планетарно богатство, за разнообразие. Живецът на живота като движение и обнова е вечно неостаряващата промяна в природата.

А в изкуството на провинциалните народи днес и вчера как е? Модна рокля от Париж, модна картина пак от там. А Париж сам по себе си търси източници да се обновява, износил вече находките на своето наследство от древността. И коя е най-завидната страна с древно наследство? Моята. Но в нея се влачат влечуги, на които все чуждото им е в окото. Та не да дават на света от себе си, а да вземат предъвканата храна, като изплюти поради остарялост „изми“ на времето минало. И кой да спаси нацията ни? Владимир Майстора, който мълчеше в недоумение пред даровитостта на колегите си? А те като че носеха на раменете си магарешки глави, а не славата и съдържанието на своите деди, като генетичен плод от кръстосаното от драми и култура клонесто дърво, разлистено от народния гений като творчество и бит.

И докога да чакам да излезе книгата ми с мои мисли? Мисли за подадена ръка към другите, мисли, предизвикващи, мисли и действия, а не в плетеници неясни и смътни отвлечени информации за света. Докога да чакам? До пагубното залитване на младите. Младите, които трябва да имат смирението да разсъждават върху мисълта и таланта на младия учен, мъдреца в изкуството. Защото мъдрецът е, който ни отваря очите, а след него като глутница средният талант ръга лакти да се добере до ръководството, откъдето ще сполучи.

За мъдреца няма възраст. За посредствеността тя е наяве. Колкото по-застарява посредствеността, толкова е по-капризна, спъва развитието, дезинформира и пречи на съревнованието в международното състезание – за хубаво, съдържателно, качествено, устояващо на всичко водещо. Казаков бе надарен да е водещ. Но празни глави умуват – и тоз е талантлив, и онзи е талантлив, и другият е талантлив, посредственият, и Казаков е!... Е! Но нива ми е нужно това „Е“. Работата, която съм призван, трябва да си свърша свястно. Да презаписвам всяка година, за мен това значеше нагла инквизиция. Къде е респектът днес, питам? Респектът на другите към мен. Нима не заслужих респекта над респектите. Скромност, скромност за мен, за нацията, за състезанието, което налага светът по всички сектори на живота.

Разрешете ми да ви обичам, както майка обича своето дете, бих казал на своя народ, едно национално ядро в баланса между народите. Аз съм доволен, ако трябва да заспя върху постелите на моите известни вече успехи. Но мисията ми е да водя с мисълта платно, а не са спя. Време в задгробието ще има достатъчно за спане. Ако усетите краткостта на живота, ще усетите и мисълта ми като градивна. Вместо съд над тези ала домиета, ала сезанчета, ала реноарчета, ала вангог, питербрьогелчета и т.н., до последните „изми“, вместо съд дадохме им ордени за потъпкване на родното наследство.

Чуждопоклонничеството трябва да бъде осъждано. И то непрекъснато от изкуство-водещите специалисти, на които им е ясно, но си мълчат предпазливо, без чувство за родолюбие. Родолюбие, което обновява света, влизайки в общата хармония сред народите. Светът няма да се върне към натуралакадемизма. В своето развитие той следва реални закономерности. Натуралакадемизмът е скорошно явление и то си замина безвъзвратно.  Обновлението на принципите ни не противоречи на съсредоточаване, на победа в изкуството. Защото победата в икономиката остарява, но в изкуството една победа – никога!

И това е предимство в духовното поле. Затова и подражателността е толкова недостойна за съществуване.

И ние сме сила на Париж.

Не! Не! Не! Ние сме народ с минало и бъдеще.

 

Димитър Казаков – Нерон

* Есето е писано през 1986 г. и е част от архива на изкуствоведа Христо Ковачевски