Майсторът с гривите очи

Той дойде от Балкана – помами го мерата на селото. Имаше сто декара ниви, кории, два чифта волове и двама чираци да работят с тях. Къщата му широка, с хладни и големи соби, с джемали във всяка и шатра към двора – сенник от широка стряха.

Четиридесет църкви и тридесет и пет училища построи майстор Георги Колев* през живота си. Уста го думат турците и селяните из цялото Дунавско поле, Котел, Сливен и Оряховица. Той твори в междата между две епохи – слънчевата на свободата и преди изгрева й. Затова постройките му са големи, отворени за слънцето, отвън като изписани, а вътре – просторни – в тях гласът звънти.
Тогава майсторите строяха църкви, защото народът се нуждаеше от вяра и писменост. Строежът на църква ги прави големи майстори. Духът се буди, селата живеят в надпревара. По кондиката майсторът има право да посочи най-хубавия орех в селото за резба на темплото и хората го даряват.

Думаха го строгия майстор, където се яваваше, смеховете и закачките спираха. Той има тих, гърлен глас, поучава, но не гълчи. Дава добра плата, учи, но ако някой не работи, плаща му и го отпраща.

Есен ще дойдат от Трявна майстори от негова ръка, ще седнат в собите, а той между тях, с броеница, прихванал я с върха на пръстите си.

Строг беше и в дома си майсторът. Никой не смее да продума празна приказка. На софрата, която манджа начене, нея ще ядат и другите. Вечер нарежда какво ще се готви другия ден и кой какво ще работи. Особен човек! Неговият табиет го няма никъде. Ще стане сутрин, ще се умие, ще се опаше, и ще седне в къта до пещника. Ще пие кафе и тогава ще запали цигара, а после ще отиде да работи на края на шатрата, там, дето са подредени далтите.

Той язди бял кон. Когато горя Котел, посред зима, трима души дойдоха да го вземат. Той обу високи меки ботуши над коленете, сложи бурката си – дълга плътна наметка, която обгръщаше и него и коня му, и тръгна.

-      Добри са основите – каза той. В пояса си майсторът носеше кания с два ножа, широк дюлгерски молив и дивит.

Като вдигнаха Златаришката църква, той посипа пясък да начертае темелите, взе глина и с ножчето си от пояса направи църквата от кал.

Сам дялаше камъка за нея, а майсторите работеха след него. Той събра най-хубавото от големите стари майстори. На предното лице на църквата в Златарица сложи кондиката с преиздължени стройни колони. Лицето е леко обагрено от сивия и червеникав камък. Един огромен прозорец – каменната му дъга стига чак нежния корниз на стряхата, от Севера и от Юга наплатосани сводове повдигат тавана и пред тях пее просторът, чуват се птиците. Така майстор Георги Колев изгради Златаришката църква и сам направи марангоза й. Високи събрани букети в тънки и издължени вази по таблетата от орех.

Майстор Георги Колев живя до 85 години.

Тогава от Тузлука дойдоха с каруца да го вземат турци.

-      Ще направя – рече – в края на живота си една джамия.

Майсторът имаше голяма челяд и внуците му бяха женени. Но той се изкачи сам в Еленския балкан, където расте папрат и звъниче. Отрязаха един бряст от нивите, от Буйновчица взеха камъните – валяни, носени от водата.

Майсторите – делачи с прави тесли, издялаха дървото на ръбове и на тях горния, като на джамията, носеше шест диван-диреци. Под тях майсторът остави просторен трем за сушина – като слязат турците, да се отърсят от водата. Наддаденият горен кат е белосан, а източното чело – изградено от сив и червеникав пясъчник, орамчен с киреч, като с бял гайтан.

Като седеше под готовия вече таван, с малките си далтички Уста Георги Колев дялаше динята. Тя щеше да бъде центърът на големия хубав потон. Големи квадрати с хубави первази и в тях вписани, наредени нови три квадрата. Старите турци гледат как той прави малки семчици, като отрязано парче от динята, гладят белите си, дълги бради и мърморят: „Бак, бак, карпуз!“.

Такъв голям майстор беше Уста Георги Колев. Не е учил никъде, а знае и дограма, и камък, и марангоз да извае. Не му бяха отворени очите за четмо и писмо, а пък чертае! Ще сложи на твърдата маса твърда хартия, ще мине с тънка изострена липова пръчка и после ще чертае с карандаша.

Какъв беше този човек, що познаваше живота в камъка и дърветата в земята.

-      Оттук ще стане лозе – думаше той, разкрояваше ниви, пусти целини и оттам по два пъти беряха грозде.

Дарен за всичко човек… Едно дете в пепелта гради къщички и мостове, един превисок момък, що бърза да излезе от селото, скача от коня си и захваща да пише по пътя с пръчка, за да си припомни модела на хубавата църква. Един изправен възрастен човек, който събира гости на софра, цялата махала, когато дойде Заговезни.

Такъв човек беше Уста Георги Колев, що остави родното си село Добревци, слезе в полето и неговият дом стана пръв в Горско ново село.

 

Христина Милчева

 

* Бел. Г. Иванова: Според някои сведения Уста Георги Колев (1843-1926) е ученик на Уста Колю Фичето. Негово дело са църквите в Горско Ново село, Златарица, Сливовица, Родина, Беброво, Полски Тръмбеш, Куцина, Драганово, Бряговица, Благоево, Владислав. Изрязал е 14 иконостаса, някои от които - в църквите, които строил в региона. Построил r 4 джамии и три моста.

През последните години от живота си, Уста Георги, родом от тревненското село Добревци, се заселил в златаришкото Горско Ново село.

В записките на резбаря Цаньо Антонов, откриваме сведения за Уста Георги Колев от братовчед му Георги Ив. Дончев /р. 25 януари 1859 г./, от които става ясно, че той взел участие в изработването на иконостаса на църквата „Св. Георги“ в Трявна. Дядо Васил Добревски бил калфа при него. В строежа на църквата в Златарица, като чирак му помага братовчед му Георги Иванов Дончев, също от Добревци. Уста Г. Колев строил и училището в Златарица /1891 г./, наел обекта, като предприемач, а строителството било поверено на братовчед му – Георги Ив. Дончев. Уста Георги имал син Иван.

Църквата "Св. Никола" в Златарица