Уста Колю Петков от Късовци

Майстор Колю/Кольо (Никола) Петков /1841-1913 г./ е родом от тревненското село Късовци. Църковните му градежи свидетелстват, че бил „майстор от голяма величина“, пише видния наш изкуствовед и художник проф. Асен Василиев. Уста Колю работил при баща си, също дюлгерин, както и при някои от местните майстори. Според някои сведения бил ученик на Уста Колю Фичето. Упорит по характер, той се заел с рискованата поправка на казанлъшката църква „Св. Илия“, която била „силно разпукана“ и никой майстор не се наемал да „стегне“ сградата. По това време бил около трийсетгодишен. Уста Колю строил църквата в с. Габарево /Казанлъшко/, а в селата Турия /Казанлъшко/ и Розовец /Пловдивско/, изрязал и иконостасите на храмовете. Негово дело са и църквите в селата - Крън /поправяна/ и Шипка /в съдружие с дядо Събчо/, с. Васил Левски при Карлово и в с. Кирилметодиево /днес Кирилово, Старозагорско/, възстановил църквата в с. Енина, Казанлъшко, където също направил иконостас. Уста Колю вдигнал и църквата „Св. Богородица“ /долната/ в Елена, това била първата му работа, където бил на особена почит, построил и къщите на хаджи Йордан Тодоров, хаджи Минчо и на Белинови.

По сведения на сина на Уста Колю – Георги, записани от резбаря и сърцат изследовател на Тревненската художествена школа Цаньо Антонов, майката на друг именит майстор-резбар Цаню Нейков от Късовци - Смина, е сестра на Уста Колю Петков. А сред неговите дългогодишни работници били - Пейко Кънчев от м. Суходола до Стоевци, който работил близо 20 години при Уста Колю, Енчо и Кънчо Щърбана, Цаню Генев Гавазов и Пейко Трифонов – всичките от Йововци, Петко Кънев от Късовци, цигуларя Михо Нейков… На строежа на църквата в Шейново работили 30 души – работници и шестима чираци, сред които и синът на майстора. Работата била много напрегната и от ядове на Уста Колю му „излезли“ белези по главата – „сакалма“.

А що за човек е бил този личен тревненски майстор-дюлгерин, разбираме от интригуващия, топъл, мелодичен, пълен с обич, възхита и преклонение пред усталъка на старите майстори, очерк на Христина Милчева, озаглавен „Малкият майстор“, публикуван в книгата й – „За майсторите, цветорезците и зографите“ /1967 г./ В допълнение на това, именно там, открих и снимка на енергичния и неспокоен по дух тревненски майстор…

 

Малкият майстор

Като въздигаше от първа младост 30 години все с един и същи огън богатите еленски домове, той дойде в Шейново след свободата. Тук, в полето, бяха станали най-големите боеве. Людете разказваха за месеците от Преображение до Стефановден.

…Цялото поле бе червено като макове от фесовете на турците. В Шейново на шатра е Сюлейман паша, а Шипка бе изгорена. Голямата Шипка на двамината български бунтовници – Патрито и Стефан Орашков, дето като ги качиха и на бесилото в Казанлък, тропна с крак и запя: „Остра сабя в ръка ми, турски глави под крака ми“. При боевете в Балкана малките овчари бяха изкацвали на върха да вдигат сухи дувари, да ги блъскат надолу, а вечер палеха много огньове да плашат турците, че горе има струпана голяма войска.

Като се „проби“ Балканът на Стефановден и дойдоха донските казаци с дългите маждраци… Тогава много от шипкалиите дойдоха, та се заселиха в Шейново. Людете от Шейново тогава натрупаха целия двор на старото училище с камък и изпроводиха да викат малкия майстор Уста Кольо Загореца, Горненеца, да вдигне църквата им.

Прочут бе той, че работи здрави зидове. По двамина един срещу друг работеха майсторите му по цял метър широк зид. Закъмяваха двете чела с топъл киреч, а той върви отгоре на зида и дума:

-Не пестете камъка, евтиното скъпо излиза.

Сега, след свободата, в селата правеха църкви повече за гиздост и преднина и людете в Шейново не искаха да са по-назад ни от Енина, ни от Габарево, нито от седемте села под Балкана, където Уста Кольо Петков бе строил нови каменни църкви. И той въздигна църквата в Шейново от Гергьовден до есента, та макар и сакалми да му излязоха по главата!

Малкият майстор при всеки строеж си водеше все същите хора, негови люде от Балкана. Той работеше заедно с чираците, но повече обикаляше с мастаря и гласът му се чуваше надалеч. На вид малък човек, а с висок глас!

Два метра дълбочина изкараха темелите. Децата се губеха, като влязат в тях. А църквата, цялата от бигор, нямаше никъде тухла. Едни от селяните с по два чифта биволи се качваха за бигора горе на Балкана, други слизаха към Тунджа да докарат дялани камъни и колята им пееха надолу, а нагоре спираха изпочупени от тесните стръмни пътища.

Три месеца време из Северна България бяха ходили първите хора на Шейново да събират жито и дарове за шейновската църква. И кое село какво е дало, записваха в един голям тефтер.

Уста Кольо ръководеше дялането. Като вдигнати шапки станаха 15 кивгирлии кубета в три реда. Под тях гласът им чист ек. Точно е хваната светлината на север и юг, пусната на големи бели снопове през каменните кръжила на прозорците…

Сред големия харман на двора, шейновската църква издигна майстор Кольо Петков с всичката топла гиздавост, позната на тревненските майстори. Високо източно лице, а челото й обрамчено с кобилица.

Много дарове струпаха жените на Шейново за майсторите на църквата. След шейновската църква малкият майстор Уста Кольо Петков гради повече църкви, отколкото къщи и се прибра горе на Късовци. Надолу пак слизаха чети с майстори с песни, свирки и веселби и се събираха на Рохава поляна да слязат към Тракия. По двайсет и трийсет години ги бе учил Кольо Петков и от него като благодатен извор бе потекъл много хубав усталък.

Най-дарените майстори бяха от неговото коляно, от рода на майка му в Балкана. При него бяха работили и сестрините му синове – Къню, Цаню и Михо и чак до Одрин бяха слизали. Сега, останал сам, малкият майстор слизаше привечер да се поразговори с някого в кръчмата. Тогава ставаше дума как Къню се беше борил с пехливаните…

На младини, когато малкият майстор ги бе водил надолу към Одрин, там всяко село си имаше борец. Дойде празник, всичките села тръгват с подаръци да гледат борбите. Те носят копринени ризи, ръкави, та чак и малки бичета. На такъв празник майсторите подтиквали Къню. Знаели му силата. Срещу него излязъл Колито – баш бореца от Ердуванлий. Пехливанинът рекъл да направи уюн, навел се, но балканджията го хванал през чатала и като го ударил в земята, не го пускал.

Младият майстор Къню отказал дара – бичето, но хората пак го дариха с копринени ръкави, че победил.

Гъдулар бе Михо, вторият сестрин син на майстора. А Цаню Нейков, лек, повратлив, любезен, взе от вуйка си най-тънката дарба – марангоза. Той за всички имаше думи, и за марангоза, и за хората.

„Който е достоен, не е спокоен“.

Неспокоен бе майстор Кольо Петков винаги.

И, когато бе гледал плановете на големите топли еленски домове в себе си или бе чувал как ще се върне гласът от потоните на църквите. Или, когато бе китил марангоза, или пък ваяше рози в камъка.

Той имаше триста декара кории и ливади, сред които вървеше с коня си. Там, дето са чатали пътят нагоре в Късовци, бе къщата му – голяма, господарска и до сами нея орех. Той имаше шест деца, двамина синове, но никой с неговата дарба не бе дарен!

Само той остана неспокоен цял живот от нея… Но това бе неговата радост и смисъл…

В каменния кръст, що си издяла на живот, той изсече нежно венче от рози – попълзели, разцъфтели в камъка. Този малък венец от рози не бе ли като дарбата на късовските майстори – разцъфтяла върху каменливата почва на Балкана?...

В малкото селско гробище, горе на Късовци, сега каменният кръст е потънал наполовина в земята. Сред тревите е плувнало венчето от рози. Под него, като под трънен венец, се вижда тъжно и замислено лице: Уста Кольо Петков с калпаче, салтамарка и потури, е сгънал ръцете си и притиснал бастунчето. Така, както е стоял в размисъл край тежките стари еленски домове.

 

 

Подготви 

Галина Иванова

Уста Колю Петков

Църква „Свето Благовещение“ в Шейново

Църквата "Рождество на Пресвета Богородица" в Елена