Неизчерпаем творец на красота

Една разходка до с. Генчовци /сега Пещерите /1987 г.//, Тревненско, би ни натъжила. Обезлюдените улички, празните къщи /някъде полусрутени, а някъде съвсем чужди на първоначалната си хубост с „новите“ архитектурни елементи/ и тишината с нищо не ни напомнят за кипежа на живота в селото през миналото столетие. Трудно е да си представим, че това малко селце е било школа на толкова прочути майстори-строители и резбари, като уста Генчо Кънев – Големия, уста Генчо Новаков – Малкия, Петър, Цаню и Недялко Ганчеви, Ганчо и Генчо Петрови, Иван и Ганчо Касеви и др. Трудно ни е да повярваме, че във всяка от тези къщи е имало резбар или строител, че от ранна утрин се вдигат кепенците на дюкяните и се чува онова непрекъснато жизнерадостно „чук-чук“, „чук-чук“… Едни гурбетчии заминавали, други се връщали, носейки къде на книга, къде в жадните си за красота души новите теркове и майстории. А вечер уморените майстори присядали кротко, с удовлетворение от ненапразно изминалия ден, а край тях вдигала весела глъчка многобройната челяд, шетали чевръсто жените и миришело едно хубаво, хубаво на прясно отсечено или обработено дърво. Иска ни се да прекрачим преградата на времето и да видим селото такова, каквото се е съхранило в спомените на последните живи потомци на прочутите майстори. Иска ни се, а става все по-трудно. Защото животът тук замира, изтънява нишката на спомените, за да изтрие дори заслуженото име Генчовци и да го замени с чуждото на всички хора от този край име Пещерите. Остават само сътворените от сръчните ръце на майсторите църкви, мостове, обществени сгради, къщи и чудните резби, с които са украсени. Строени за векове, те грабват очите и сърцата ни с чистата си неподправена хубост и хармония, с топлотата на изрязаните от дърво цветя, птици, гроздове, лозници и слънца, напомнят за безсмъртието на човешката душа, вложена в тези творби.

В Генчовци, в това толкова българско кътче, сгушено в пазвите на Тревненския балкан, е роден един от най-талантливите тревненски резбари – Генчо Петров Марангозов. Баща му – Петър Генчев /роден ок. 1850 г./ е строител и резбар. Занаята изучава при прочутия си чичо уста Генчо Кънев – Големия. Майстор Петър не прославя името си не толкова поради липса на дарба, колкото поради свития си характер. Според съвременниците си той е способен, но твърде кротък, затворен и тих. Никога не събира смелост да се противопостави на чужди мнения, крайно непрактичен, той едва ли не претърпява постоянни загуби от работата си. Но, от друга страна, майстор Петър е изключително съвестен и взискателен към всичко, що излиза изпод ръцете му. По примера на своя чичо той прави рисунки проекти за всички работи, които му предстои да изпълни. В рисунките си стига до такива подробности, че когато рисува камбанарии, например, той отбелязва и камбаните, и човека, който дърпа въжето. Петър Генчев твърде рано създава свое семейно гнездо. Едва 19-годишен е вече баща на първородния си син Ганчо /роден на 15 август 1869 г./. Като поотраства, малкият Ганчо започва да изучава занаята на баща си и се включва в неговата работа като пръв помощник. През 1881 г. семейството с радост посреща раждането и на втория си син – Генчо. Неусетно минават детските години на бъдещия резбар, къде в игри, къде в любопитство и почуда покрай изкусните генчовски марангози. Още по-бързо отлитат ученическите му години. Той посещава три години бижевското училище и с това приключва своето образование. Завръща се в родното си село и се отдава изцяло на „този чист и хубав занаят“ – резбарството. Твърде силна е традицията и здрави са корените на този занаят не само в родното Генчовци, но и в цяло Тревненско. Твърде дълъг е пътят, извървян от неговите предшественици. Път, който минава през грейналите потони на Даскаловата къща, великолепните иконостаси на тревненските църкви, на Преображенския манастир, на църквата „Св. Никола“ в Търново, на габровските и севлиевските църкви, на художествените интериори в много български къщи и обществени сгради. И малкият Генчо поема по този труден и привлекателен път. Още единадесетгодишен той се включва като помощник в бащините си поръчки – главно иконостаси. Ценни се оказват и съветите на уста Генчо Кънев – Големия, през чиято школа минават всички негови родственици. Малкият Генчо възприема доста бързо занаята, като всичко, което научава, прекарва през ума си и в познатите традиционни мотиви влага свое собствено, оригинално виждане. Твърде ярка е дарбата му и твърде силна волята му за творчество и това спомага за бързото му израстване като майстор-резбар. Съвсем млад, едва 17-годишен, получава признанието на местния резбаро-дюлгерски еснаф и през 1898 г. Генчо Марангозов отваря самостоятелен дюкян. Името му на даровит майстор бързо се прочува из околните села и градове. По свой собствен план той изработва домашни иконостаси, царски двери за църкви, кръстове и др. Когато през 1899 г. баща му с другарите си изрязва иконостаса на църквата „Св. Архангел“ в с. Горски Сеновец, Търновско, младият майстор изработва за същата църква един изящен владишки трон. През 1901 г. арх. Козарев посещава Трявна. Тук той намира само една резбарска работилница – на Генчо Петров. Другите резбари от Генчовци работят по домовете си. Ето какво споделя за посещението си архитектът:

„Аз споходих работилницата на едничкия, а може би и последния тревненски резбар – Генчо Петров. Той е млад, симпатичен и пъргав момък, заварих го, че работи сам в дюкяна си двери, назначени за темплото на една селска църква в Кесаревска околия. Не можех да се начудя на неговото умение и сръчност. Непосещавал никаква скулптурна академия, той работеше с длетото като даровит скулптор. Царските двери, които работеше, бяха истинско майсторско дело. Всичко от него беше по фантазия: скиците сам си приготвяше, па и сам ги дълбаеше. Розетата по средата на дверите, ламята, що опасваше горната част на дверните крила, както и многобройните цветя, които изпълваха празните полета, говореха за таланта на майстора и за умението му да владее характерните за българската орнаментика форми…“.

Наистина Генчо Марангозов притежава несъмнен талант, след като толкова млад успява да защити майсторството си, и при това във времето след Освобождението, когато за майсторите-резбари няма вече достатъчно работа, нито майсторството им се цени така, както през Възраждането. В това време, когато в България все по-широко се популяризират съвременните европейски художествени жанрове и стилове, младият Марангозов поддържа все още доброто ниво на едно изкуство, което само допреди няколко десетилетия е имало своето блестящо развитие. Увереността в собствената вещина в занаята и добрите творчески възможности са вероятно причината, поради която Генчо Петров се преселва в София. Недоброто заплащане на резбарската работа го принуждава да живее в крайните квартали на София в мизерия и недоимък. Но въпреки това, той скоро успява да стане търсен и ценен майстор. През 1905 г. Марангозов е нает от Иван Бруха да ръководи в мебелната му фабрика изработката на мебели за международното изложение в Лиеж, Белгия. В тези мебели в голяма степен е застъпена резбата. Поръчката поставя нов етап в творческото развитие на резбаря. Обучен в класическата традиция на българската възрожденска резба, той изведнъж се изправя пред съвършено нови проблеми, каквито са функционалните и декоративните особености на западноевропейските мебели от началото на XX век. Това налага и запознаването му с каталозите и печатните образци, проникнали по това време у нас от Германия, Италия, Австро-Унгария и другаде, заедно със западноевропейските капитали и модата в облеклото, уредбата, обществената и жилищната архитектура, украсата и др. Оттук-нататък на Генчо Марангозов е отредена невероятно трудната роля да бъде мост между чистите традиции на тревненската възрожденска резба и новите художествени стилове, нахлули от Западна Европа и сложили отпечатък върху всички художествени процеси в страната ни от този период. Това е роля, чиято конфликтност и трагизъм Марангозов изпитва върху себе си до края на своя живот.

През 1908 г. в София е завършен строежът на църквата „Св. Кирил и Методий“. За изработване на иконостаса е обявен конкурс. Младият и амбициозен резбар, който трудно изкарва прехраната на своето семейство, решава да вложи цялото си умение за спечелване на конкурса. Но как? В сърцето си той носи мекотата и хармонията на най-хубавите иконостаси на старите тревненски майстори, а в същото време около него прелива с нови архитектурни и художествени образци, по които се увличат забогатяващите българи и новоизлюпената интелигенция. Изискванията на ценители и работодатели се променят много. И ако в договорите, които сключват възрожденските тревненски майстори, единственото условие е иконостасът да бъде „хубаво и прилично“ изрязан, то в тази нова епоха резбарят вече не е с пълни права на творец, а наемен работник, който изпълнява поръчка и се съобразява с редица изисквания. Всичко това усложнява много неговата задача. Ако предложи проект в духа на тревненската школа, то той явно не би се оценил правилно и ще бъде смятан за простонароден, селски, неподходящ за София. Затова в проекта си той включва и чудните растителни мотиви на тревненската резба, и западноевропейската орнаментика. Конкурсът е спечелен и работата трябва да започне. За свои помощници Генчо Петров решава да извика брат си Ганчо, Иван и Ганчо Касеви и Генчо Новаков от Генчовци, Тотю Славков от Раданци, Атанас Йорданов от Търново и Илия Зографски от с. Водица, Поповско, тревненец по баща. Всички заедно работят и живеят в самата църква. Според спомените на Иван Касев „меракът“ на дружината е много голям и всички се надпреварват в работата. Внушителният и богато орнаментиран иконостас е работен повече от година, а окончателното му завършване и монтиране, заедно с ламперията, амвона, трона и др. – към три години. Изработката на този иконостас е най-забележителното дело на Генчо Марангозов, създава му име на голям резбар и му осигурява работа за в бъдеще. За него получава и орден за гражданска заслуга. И така, с цената на мъчителни компромиси със собствените си творчески замисли, той продължава да изпълнява поръчки за резбарски работи в двореца Враня и Евксиноград. Талантът му е забелязан и от Фердинанд, който му предлага да го изпрати на специализация във Виена… Но… започват продължителни войни – Балканската, Междусъюзническата, Първата световна. Животът става все по-труден. Славата му на добър резбар не донася прехрана на семейството му. И той отново търси работа. Тогава софийският индустриалец Аврам Чальовски му възлага да направи амвона на софийската църква „Св. Никола Нови“. Явно, работата на тревненския резбар му харесва, защото богатият фабрикант продължава да му възлага нови поръчки. Повече от 10 години Марангозов работи за Чальовски. Изрязва не само иконостаса на частния му параклис, а и цялата мебелировка на спалните, хола, кабинета и столовата – шкафове, гардероби, дивани, маси, столове, библиотека, писалище, рамки на големите огледала. Всички предмети украсява с разкошна резба. Освен това той изработва и специална колекция, предназначена за т.н. „патриотическа стая“ в къщата на Чальовски. Тя включва 10 скулптурни фигури на български владетели от Първото и Второто българско царство: Аспарух, Симеон, Борис I, Крум, Самуил, Асен I, Калоян и др. Тази колекция представлява едно от най-интересните дела в творчеството на Марангозов. Всички скулптури са поставени върху конзоли с невероятно пластична резба, третираща мотиви от митологията. Колекцията включва още четири богато орнаментирани барелефа: композиция със сцени от живота на Чальовски, сложна двойна портретна композиция със сюжет – договорът между Чальовски и Марангозов, десет картини от Балканската и Европейската война 1912-1918 г. и 17 портрета на „патриоти, които са жертвали живота си за свободата на българския народ“ – Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Георги Раковски, Христо Ботев, Любен Каравелов и др. Талантливият тревненски резбар посвещава на Чальовски най-хубавите си творчески години. Работи, както винаги, с голямо чувство за отговорност и с много оригинални творчески идеи. Обикновено изработва по няколко проекта за едно и също нещо, а след това пристъпва към изрязване. Дома на богатия индустриалец превръща в своеобразен музей на своето творчество. Многодетното семейство на Г. Марангозов, обаче живее в мизерия в покрайнините на столицата. Всяка вечер го поглеждат кротките очи на Марийка, съпругата му. Около него в очакване кръжат четирите малки дъщери – Иванка, Петранка, Анка и Надя. Всички го гледат в ръцете. Къде да ги скрие тези сръчни, добри ръце, изваяли толкова красота, а сега – отпуснати и уморени. Надделяват болестта и страданието. Пъргавият и неуморим резбар ляга тежко болен. С всеки изминат ден животът скъсява своята вълшебна нишка. Очите са пусти, ръцете – безсилни. Болестта е жестока и в мразовития мартенски ден на 1924 г. отнема и последната светлинка в зениците на неизчерпаемия творец на красота.

Тъжна и самотна е днес родната му къща в с. Генчовци /през 1987 г./. Разпилени са и неговите творби. Тези, които са оцелели, приемаме като послания към нас, днешните съвременници. Те ни напомнят за упорития труд, за непрестанните творчески лутания на твореца и човека Генчо Марангозов. А що се отнася до неудачите, несгодите и лишенията, то те са се съхранили само в спомените на неговите съвременници и малкото живи наследници. Ръка за ръка вървят славата му на прочут майстор – резбар и мизерният му човешки живот в покрайнините на столицата. Хубаво е, че от човека остават делата му. Те разказват за болките и радостите му, за сръчността на ръцете му и топлината на българската му душа.

 

Люба Цанева

 

* По сведения на Л. Цанева, по време на национализцията, семейството на Чальовски получава 24 часа срок да напусне дома си и, за да спасят колекцията, която днес се намира в Даскаловата къща в Трявна, близките му я скриват в мазето на съседите, заровена под кюмюра. Всичко останало е разграбено от народната власт…

Генчо Петров Марангозов

Договорът между Чальовски и Марангозов, част от експозицията
в Даскаловата къща в Трявна

Из интериора на храм "Св. Св. Кирил и Методий" в София 

Из интериора на храм "Св. Св. Кирил и Методий" в София 

Из интериора на храм "Св. Св. Кирил и Методий" в София 

Скулптурни фигури на български владетели от Първото и Второто българско царство,
дело на Генчо Марангозов, част от експозицията в Даскаловата къща

Снимка на майстори-строители и резбари от с. Генчовци, 1900 г.
/ОДА - Габрово/