Много юначни българи живеели в поробената ни земя, кръвта
им кипяла, не им се услаждал мирният труд, не искали да служат на поробителя,
все към горите поглеждали, носели хубаво оръжие, създавали чети, а най-личните ставали
войводи.
Сред войводите най-известен бил Вълчан. Много години
хайдутувал и всички го знаели – българите го обичали, турците се страхували от
него. В своя дълъг хайдушки живот войводата натрупал голямо богатство и го
обрекъл на поробената си родина. Знаел, че ще дойде ден, когато то ще потрябва
– отначало за пушки, за да бъде изгонен поробителят, след това – за да се
съгради новата държава. Така си мислел войводата, затова събирал и прикътвал
златото, а то ставало все повече…
Но годините минавали, а колко е човешкият живот. Остарял
Вълчан войвода, а краят на робството не се виждал. Разбрал, че няма да дочака
свободата на родината си, затова събрал най-верните сред своите хора, тези, с
които започнал хайдутуването. Малко били останали, но се знаели отдавна, а
сърцата им преливали от любов към поробената българска земя.
Голямото богатство Вълчан държал в пещера някъде в
Тревненския балкан. Входът й отдолу приличал на пукнатина, скривала го и падаща
вода. Един-единствен ден в годината, когато водата намалявала, слънцето влизало
в пещерата и за миг осветявало хайдушкото злато. Събрали се юнаците около него
и клетва сторили. Който го намери за доброто на България да го даде…
Преданието разказва, че и знак оставили хайдутите, на
голяма плоча, близо до входа на пещерата, сложили белег – кръст, а отдолу
изобразили конник – Вълчан.
Живка Радева
Из книгата „Тревненски предания и легенди“, 2002 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.