Вера Георгиева Христова, по баща – Карайовчева е родена на 4 октомври 1934 г. в търновското село Лозен. Завършва прогимназията в родното си село, а висшето си образование в СУ „Св. Климент Охридски“, специалност „Българска филология“. Оттогава Вера посвещава живота си на хубавата българска реч и история, на обичта си към Трявна, която от първата среща до последния си дъх, носи в сърцето си. През годините тук тя е учител по български език и литература, главен редактор на в. „Тревненски зов“, зав. отдел в окръжния в. „Балканско знаме“, уредник в Музея, дописник на редица местни, областни и национални издания. Нейни статии са публикувани в редица научни сборници, книги, списания, вестници. Вера е автор на няколко стихосбирки, книги с публицистика, албуми за Трявна, но може би най-значимото й достижение е книгата за историята на църквата „Св. Георги“ в Трявна. Тя е член на СБЖ и на Съюза на писателите, а през 2014 г., напълно заслужено, е удостоена със званието „Почетен гражданин на Трявна“. Вера си отиде от този свят на 22 март 2020 г.
***
Разговор с майсторите на Даскаловата къща
Не зная древни заклинания
да ви извикам тука,
на чардака,
от спиритически сеанси
не разбирам нищо,
но мигновено ставам
вълшебница богата,
щом две слънца очите ми пронижат.
И пак ви виждам,
майстори на слънчеви магии
и пак ви питам:
как сътворихте
от горчивината – сладък плод,
от пустотата – бликащи цветя,
от грозотата – красота,
от тъмнината – две слънца?
1974 г.
***
Трявна
Кажи ми с приказка да те сравня ли,
с ароматна китка, или с бисер бял?...
За твойте лъчезария изгрели
един ли песен е до днес изпял!
Старее приказката, първа хубост
оставила на млади чудеса,
и вехне китката, която луди
закичвали са с трепетни сърца.
И бисерът светлее скъпоценен
в поетовите само стихове,
а твойта красота е все нетленна
и грее тя през всички векове.
Додето жаждата душа за хубост има
ще бъдеш ти обичана, любима!
***
Кубето старо, светещия кръст
и църквата потънала в земята…
Небето е пробила с дивен връх
на кулата с часовника иглата.
И тайно тя и явно начерта
върху сърцето ми печат – емблема –
в какво ли и къде ли не блуждах,
любов бе моето годишно време.
То бе разпятие за мен. И благослов.
Затуй сега е в мене тази рана –
и пеещата кула за любов,
и тихо светещия кръст на храма.
Вера Христова
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.