Предание за заселването на колибарските селища край Трявна

Бях в дукеня на Д. Златева, когато влезе един човек, мене непознат. Той се разговаря с ступанинът на дукеня дълго време; от разговора, който водеше, ми се виде човек отворен и доста разговорлив. Аз го попитах: „Отде си, бае?“. „Аз ли? – каза той. - Не ме ли познаваш? Аз съм от Поповци. /Поповци са колиби, около четири километра на исток от Трявна (дн. Черновръх)/.

Аз залюбопитствах да науча от него, защо техните колиби се казват Поповци и го попитах: „Защо казват Вашите колиби Поповци, знаеш ли? Слушал ли си нещо от по-старите, защо ги викат така?“. Той се позасме, изгледа ме някак недоверчиво и ме попита: „Защо питаш? Какво ти е притрябвало да знаеш, защо нашите колиби ги викат Поповци?“. И погледна въпросително към ступана на дукяна. Ступанинът на дукяна, тоже се изсме – не знам дали на поповецът или на мене, защото той знаеше, че аз се занимавам с такива праздни работи, според него, да изучавам стари работи. „Кажи му, кажи; той обича да знае!“. Поповецът отговори сухо и натъртено някак: „Защото сме попове, защото отколе в нашите колиби живели само попове!“. „Ами имате ли и стари гъркова?“ – попитах го аз; Де са се черкували и де са служели?. „Тука! В Трявна!“ – каза той. „Ами тука, нямало ли е попове?“ – пак попитах аз. „Ха! /…/, че тогава и селото нямало! Тука й било гора, балкан, нищо не е било видят, имало й само църквата, старата църква, Св. Архангел. Така хората са живели по колибите из горите!“. „Ами Вашите колиби имало ли ги е отколе, когато нямало йоще Трявна?“. „Имало ги е! Ама нашите колиби са вчерашни, най-стари колиби са „Стояновци“. Йоще в Българско време, когато царовището било в Търново, тука било балкан, място непроходимо. В Стоянков дол живели само няколко овчери. Тези овчери си направили една воденичка, ай тука до долня черкова. Нали я знаеш, Стояновската я казват и сега. В него време имало път през Балкана, слизал ай татъка некъде. Като минували хора през друма; зер имало и добри и лоши хора Стояновчаните, когато виждали зло, бягали в Стояновци /Стояновци е далеч от Трявна на 4-5 км./ - После, когато дошле труците и превзели Българията, дошле в Търново и се заселили в него, защото искали да превземат кютюкът – царовище. Минало се няколко години, турците и българите си живели, като братя. По едно време, гърците от Цариград сполучили да испъдят от Търново Българския владика – той бил патрика тогас – и проводили Гърк. Този владика – гъркот, захванал да ковлади Българите пред турците и да им казва, че те, турците, няма никога да са рахат от българите, ако не истребят всичките учени и богати Българи. Турците решили да направят това, но като се бояли явно избият Българите, повикали ги на Марно поле на зифет. Тамам насядали да ядат и Българите се /…/, изведнъж Турците ги нападат и избили много свят. По юнаците и по хайдутите /забележителен беше разказът на този Поповец, защото настоятелно при думата юнаци, прибавяше като пояснение, думата хайдути/. Някои попове избягали тука в Балкана и се заселили. Поповете се заселили едни на Поповци, други на П. Гергювци, други на П. Райковци“. „На далеч ли са едни от други тези колиби?“ – попитах го аз. „Не!“ – отговори ми той: има от едни до други по половина сахат далеч! – Ама само нашите колиби са по на ачик. П. Райковци и П. Гергювци са в едни зандани, слънце не ги огрява и до днес“. „Ами по юнаците, къде са отишле, де са се заселили?“ – пак го попитах. Те се заселили в горнята Махала, около църковата и Качавунския дол, за това и те са биле чорбаджиите в Трявна и са били хем учени, хем юнаци-хайдути, на турците не се покорявали, нещели да ги знаят. Тъй се заселила Трявна, ама пак хората лете ходели по Балкана, да си пасат добитъка. Поповете идвали от неделя на неделя да правят литургия или пък на някой свят ден. „Как те викат?“ – пак го попитах аз. „Антония!“ – отговори той. „Тихолов!“ – прибави хазаина на дукеня. „Знаш ли да четеш, бай Антония?“ – пак го попитах. „Не!“ Да пази Господ“.   

-      „Ами някой поп ли или някой даскал, я калугер ти расказва за това избиване на учените и юнаците в Търново?“ – попитах.

-      Казвал ми го е дядо ми Колю, той умре сто годин, аз бях момче на 10-12 години, кога умре… Помня го, като днес, сякаш го гледам, с бяла браза до ай тука…“ - провлече ръката над пояса си.

-      Ами от друго място не са ли дохождали хора в Трявна да се заселят?

-      Как да не са? Тука хората са бягали на селямет от Турците: тука не са давали данък. Ама едни са се заселвали в Трявна, други по колибите. Ай туй „Дъскарите“, „Иван Димов“ са дошле от село Граматик, и са ги заселили.

-      Де е това село „Граматик“? – попитах.

-      Граматик е в балкана до Бургас, на Черно мори, дето режат дъските.

-      Я ми саги, какво знаеш за тези дъски, дето нашите са карани насила някога да ги режат? Ти ходил ли си на Черно мори?

-      Аз, когато ходих на Черно мори да режем, не беше на сила, ама дядо пак ми е приказвал. На негово време идвал тука в Трявна, при чорбаджиите, нарочно от Цариград бумбаширин за хора. Чорбаджиите свиквали хората и определяли кой ще отиде. От тука хората ги откарвал един чорбаджия с няколко сеймени, и там работили до Петров-ден, по насетне не можело да се работи от комари. Плащали им твърде малко и то ги замал чорбаджията и им ги делял, като бабата… Колкото дъски нарязвали, откарвали ги в Цариград, в /…/ за гимиите. Дядо ми Колю, като гледал, какво правили турците по околните села, казвал им на селяните за слободията, която има в Трявна, и за мирния живот що си живеят тука. Тогас някои селяни, напущали селото си и се преселили в нашия Балкан и заселили Тревненските колиби „Дъскарите“ и „Иван Димов“. Дъскарите ги нарекли така, защото дошле от онуй място, дето ходели нашите да режат дъски. Та от дъски станало „Дъскари“, а пък Иван Димов, за разлика от Дъскарите, нарекли колибите по името на заселвача. От благодарност преселниците от Граматик хванали дяда Антония за кум.

/…/

Поп Николовко. Местност на Изток от Трявна, 3 км. разстояние. Речената местност се състои от една кутловина 2-3 х. дюлюма, гора, ниви и юрт /Юрт, у нас, в Трявна, казват на такава земя, която йоще в незапомнени времена, била очистена от гората и там била къщата на ступана. Юрт = селище/. И днес П. Николовското се счита, като една от най-добрите и гъсти гори в които намерват прибежище вълци. На юртът и до днес се познава мястото на някогашните къщи /…/ от хармана. Има твърде големи орехи, ябълки, присади, пресаждани: никой ги не помни кога. До самото П. Николовско се държи П. Рачовското тоже гора гъста.

Като съобразим преданието на Антония Поповски с местността, като земем предвид, че в една околност, от един час диаметър, се намират колиби – заселища, които носят названието си от попове – Поповци, Поп Райковци, Поп Гергювци и т.н., то ще додем до заключението, че Трявна е по-късно заселена от колибите. И, че по-учените и по-събудени хора в него време са живели по колибите.

В Геркисиница /долина, която носи названието си от долчината, която тече през нея/ има да се познават местата на 3 къщи, на харманите на тези къщи. Това място се казва „Примляново“. Тук кога орат нивята и днес изорават /…/, въглища и други къщни неща. Кога са живели хора в тези къщи, не помнят, само това чували от бащите си, че там живели някакви хора пришълци, и се бавили твърде малко време и пак заминали.

 

Из ръкописа "История на Трявна" на Христо Н. Даскалов (1843-1917 г.), чийто оригинал се съхранява в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, а негово дигитално копие притежава Специализираният музей за резбарско и зографско изкуство в Трявна