Щрихи от живота на тревненци по времето на последните търновски гръцки владици

В народните предания се запазили доста спомени за золумите или за добрините на търновските представители на административната турска власт, наричани към началото на миналото столетие /19 в./ воеводи, както и за застъпничеството на народните интереси от страна на народните избраници – християни, наричани в по-далечното минало кнезове, а по-късно викили. По-нататък ще имам случай да каже нещо за търновския „казаа викили“. Георги /Георги п. Симеонов/, който в продължение на няколко десетилетия – кога искрено, кога привидно – защитава интересите и на тревненчани пред турската власт и пред гръцките владици. Народните избраници и воеводите често си живели в най-приятелски отношения, но в дни на бунтове и въстания, тези отношения веднага се прекъсвали и мечът на азиатеца всявал навсякъде трепет. По време на заверата (1821 г.) търновският княз, както ще видим, полудял от ужаса, който му вдъхнали събитията, що видял наоколо си. В спокойни времена воеводите – турци обичали да се проявяват на дело и като народни благодетели. Така, дошлият към 1810 г. воевода Физи-ага, през 1814 г., на свои разноски, построил в Трявна кула и я снабдил с часовник.

В Трявна турската власт се представлявала от субаш или мюдюрин, но тези представители на администрацията нямали там почти никаква съществена власт. Положението, което преди освобождението заварил в Трявна австрийският пътешественик Феликс Каниц, картинно ни сочи, какъв е бил през миналия век /19 в./ един субаш или един мюдюрин в прибалканските чисто български градчета.

„Последните часове на деня, пише Каниц, в който извидях толкова много неща, неочаквано зеха весел обрат. Посетих мюдюрина Хаджи Мустафа /към септември 1850 г. тревненски мюдюрин бил Ариф бей/, една външно твърде оригинална турска персона, и го намерих в топлата юнска вечер да почива на чардака на една малка къщица. Младият и весел турчин не се смущаваше никак нито от състоянието на клатушкащата се дървена стълба, водеща към също така разклатения чардак, нито от хрътката и котенцето, две милички животни, с които той непрестанно се занимаваше. Тука пред себе си видех въплощението на един от онези турски административни чиновници, който навярно току-що бе сменил чубукчийската си служба с тази, която сега заемаше. И се пак, въпреки голямото невежество, каква тънка внимателност в отношенията му с един европеец, какво вродено, или може би доловено още от времето на чубукчийството, дипломатично, повърхностно заговорване на деликатни теми, за тревненското каменовъглено дело и неговото бъдеще, за изоставения строеж на шосето и т.н. В отношението на Хаджи Мустафа ефенди към придружаващия ме почтен тревненец /Каниц споменава, че е придружаван от Кънчо Кесаров /Сахатчиев/. Нарича го тревненец, но всъщност той бил габровец, който през 1859-1865 г. учителствал в Трявна/ прозираше нещо повече от сърдечност… в тона дори се долавяше известно презрение, защото мюдюринът, независимо от някои други слабости, при много случаи се беше унизил дотолкова, че минаваше за всеобщ разсмивач на градчето“.

„Али, гел, гел!“ – викна Хаджи Мустафа с писклив глас. Един нечист и оръфан циганин, чийто костюм напомваше парцаливо военно знаме, се отзова с едно неописуемо „Ефендим!“ – изразяваше едновременно и послушание и въпрос: „Али – попроси заповедникът, - донеси ракия“, и веднага пак – „Али, пезевенк, донеси ракия“, и още еднаж – „Али, кьопек, що имаме за господина за ядене?“. И така минаха още няколко минути в любезни разговори, защото освен хрътката и котенцето, Али беше едничкият наречен жив инвентар на Хаджи Мустафа“…

Тази картинка от живота на тревненци към 1871 г. може да бъде отнесена и към по-ранни години, когато в Трявна субаш представлявал турската власт. Всъщност, будното прибалканско градче водило почти свободен, самостоен живот. Даже към кърджалийско време, казват, тревненци, както и еленчани, добили разрешение да си построят кале, зад чийто високи стени, ако се съди по калето на еленчани, имало голяма постройка, достатъчно широка да приюти всички тревненчани.

Творци, ръководители на обществения, духовен и стопански живот на Трявна били чорбаджиите, духовенството и еснафите, последните от които към средата на 19 в. почват да вземат надмощие над ослабващото чорбаджийство…

Чорбаджиите били влиятелни, но най-влиятелен в търновско бил чорбаджията Георги п. Симеонов, който в продължение на половин век /1821-1869/ бил търновски „каза викили“, т.е. представител на християнското население от казите на търновския санджак, на габровци, тревненци, килифарци, дряновци, еленчани, бебровци, лясковчани, долно и горно – оряховчани и др. – пред търновския мютесариф. През него минавали съобщенията, които правителството имало да направи на търновските кази; той бил средоточие на социално-обществения живот на казите; голямо било влиянието му и пред гръцките владици. Той живеел главно в крайтърновското градче Арбанаси, което въпреки изгарянето му от кърджалии в 1798 г., и през XIX в. било цветуще и прекрасно селце, където богати и влиятелни лица идвали да летуват. В своите „обществени“ писма до чорбаджи Георги тревненци го наричат ту „кир Георги“, ту „нашият градоначалник г. г. Георги“, „почт. Чорбаджи Георги, казаа викили“, или „благороднейший търновски господар г. Георги“. Според някои той бил и „анагност“ и на 70 год. Възраст бил освободен от служба, като за 48-годишната му дейност бил пенсиониран с 220 гроша доживотна месечна пенсия. Той бил християнин; през време на църковната борба се проявил главно в началото, като защитник на гръцките владици; дружал с митрополита Неофита Търновски и дори отишъл в Цариград да го защитава. Има случаи, когато той се пак проявявал грижа за народните интереси; във времето на митрополита Илариона той, например, отървал народа от плащане на двойна владичина, но затуй малко пострадал, защото бил заточен за 9 месеца в Димиотика. От писмата, писани от и до него, които имах под ръка, личи, че той бил хитрец и често пъти сам писал „уж народните“ молби, а от временните чорбаджии искал да му изпращат необходимото число „мюхюри“ (печати). Кир Георги Анагност бил бератлия арбанасчанин, т.е. местните власти не могли да го съдят, пътувал с голяма свита – чубукчия, кафеджия, пазачи и пр., а на главата си поставял особен грамаден червен фес с много дълъг пискюл от синя коприна.

Кир Георги не ще да си е оставял брада. В никой документ не намерих да го наричат „старец“. Старците или „хрисимите старци“, били особена група стари мъже, т.е. онези, които били удостоявани с правата да пускат брада. Този обичай до към средата на XIX в. се състоял в следното. Когато един старец реши да си остави брада т.е. да се причисли към „старците“, той влизал в преговори с брадатите старци. Събирали се в някое частно или публично място и там старците, тъй да се рече, огласявали кандидата, наставлявали го да е вече сериозен, да се държи добре, да ходи редовно в църква и пр. След като той им целувал ръка и получавал разрешението, и те от своя страна му целували ръка и му изказвали своето благопожелание с думите – „честито ти лице“.

 

Из статията „В Трявна през времето на последните търновски гръцки владици (1820-1870 г.) от проф. Протойерей Ив. Гошев, Българска историческа библиотека, год. III, кн. II, 1930 г.

 

Снимка: Протойерей Иван Гошев, редовен професор (1933-1958 г.) по литургика, църковна археология и християнско изкуство в Богословския факултет на Софийския университет (от 1950 г. в Духовна академия). Действителен член на Българския археологически институт (1933 г.), дописен член на Българската академия на науките (1941 г.), академик на БАН (1945 г.).

Портрет от Кина Гошева - Станева