Темата за поминъчните дейности в Тревненско се базира на етнографско проучване на селата от Тревненско предимно през 80-те години на миналия век. Материалите са обработени и се съхраняват в архива на АЕК „Етър“ в отделите „Занаяти“, „Бит и домашни занятия“, „Селско стопанство“ и „Духовна култура“.
Колибите са селищен тип, характерен за планинските и
полупланинските райони на страната, включително и Тревненско. Суровият климат,
стръмният терен, малкото обработваема и неплодородна земя пречат за развитието
на доходно земеделие. Според статистически сведения от 1905 г. Габровска и
Дряновска околии са сред околиите с най-малък процент земеделско население –
66.1 %. Всичко това обяснява защо в Тревненския регион допълнителните стопански
дейности са изключително добре развити. Ще разгледаме по-важните от тях.
Поминъчната дейност, която е най-популярна в Тревненско е дюлгерството.
В района няма къща, от която да не е излязъл поне един дюлгерин. От ранна
пролет до късна есен из цяла България, та чак до някогашна Персия работят
тревненски майстори дюлгери. Дюлгерството е най-сигурното препитание за мъжете
от този край. Ненавършили 14 години те започват да се учат на този занаят от
своите бащи, с които работят по градове и села. Те строят основно къщи по план
на собствениците. За да се научат на зидария, което се смята за особено важно и
трудно, майсторите опъвали конец по зида, заставайки в двата края, а чиракът
зида в средата, докато се научи да не изкривява зида. Дюлгерите от района ходят
обикновено на групи. Те имат предприемач, който предварително уговаря обекта и
цената, събира групата. По традиция в основата на новата постройка се слагат
пари, идва попът, отчита и се заравя едно шише светена вода и чак тогава
започва строителството. При привършване на строежа се забива кръст с цветя и
подаръците, които се дават на майсторите – ризи, пешкири. Всяка дружина има
един викач, който благославя: „Слушайте майстори, тук (името на чорбаджията) прави нова къща. (името на дарителя) подарява на чорбаджия ни, да се радват
майсторите. Тоз, който донесе, благодарете майстори, и който не донесе, пак
благодарете, да му помогне Бог да отиде на свято място, да пише бащи и майки и
забравени кумове. Който донесе, благодарете майстори, на оня свят да има гюлова
сянка над главата си…“ (Архив
АЕК „Етър“, отд. Селско стопанство, т.2, с.16). Дюлгерите си идват по жътва, след което
се завръщат отново. Любопитно е къде са работили: по данни на Петър Ботев (Архив АИК „Етър“, отд. Селско стопанство,
т.8, с.103) през
1931-1933 г. заедно с българи, сърби, немци, унгарци над 4000 дюлгери изграждат
новата Анкара; през 1947 г. Народна библиотека в София; паметникът на Шипка (Архив АЕК „Етър“, отд. Селско стопанство,
т.7, с.100),
Цариград, Измир (Архив
АЕК „Етър“, отд. Селско стопанство, т. 5, с. 96-97). През 1925 г. надницата в Турция е 3-4
турски лири, през 1934 г. в България стига до 140 лева.
Популярна форма за допълнителни приходи на някои мъже от
Тревненско е добиване на дървени въглища. До 1905 г. всички домакинства
в Тревненско добиват и продават дървени въглища. Натоварени на коне в конопени
чували, те се продават в Габрово, Трявна, Килифарево, Велико Търново.
Традиционните купувачи са майсторите ковачи и кръчмарите. Колибарите от село
Раевци искали за товар кюмюр една крина просо, което е храната им за една
седмица. „Гладни Раевци“ – така ги наричали селяните от околните колиби (Архив АЕК „Етър“, отд. Селско стопанство,
т. 8, стр. 105). След
1930 г., когато се появяват вършачките, за тяхното задвижване се продават
значителни количества дървени въглища. Местните производители използват букови
и дъбови дървета с дължина около 2 метра. За целта се изкопава трап с дълбочина
20 см., който се нарича оджак. По дължината му се нареждат 3 дървета за
подложка, а върху тях се поставят плътно едно до друго приготвените за горене
дърва. Отпред се забиват три кола, за да не се съборят дървата. Отгоре се
покриват с папрат и пръст, като се оставя отдушник. Опалва се отпред и се
затваря, за да не влиза въздух и дървата да не горят, а да тлеят. Смята се, че
най-добър е калният кюмюр, добит от по-тънки дървета.
Кираджийството е
популярно в Тревненско. В началото на XX век
кираджиите пътуват на групи с по 4-5 биволски коли, натоварени с крини и
гаванки. Карали ги в Ямболско, Карнобатско, както и по панаирите в Тракия.
Продавали стоката и делели спечелените пари. Обратно товарели вълна за
габровските фабриканти. От Великден до Петровден от тази дейност печелели
колкото дюлгерите за цялата година. С биволските коли пътували няколко
кираджии, за да може да се предпазват от пуснатите свободно на паша бикове по
селата, през които преминавали. В случай на опасност те заемали отбранителна
позиция, с помощта на дълги двуметрови пръти саръци, дебели колкото
мъжка ръка със забити в единия край остри гвоздеи (Архив АЕК „Етър“, отд. Селско стопанство,
т. 5, стр. 92).
По-късно биволските каруци са заменени с волски, а след 1935 г. с чифт коне.
Смятало се, че щом един ергенин може да напълни една кола, да я откара в полето
и да я продаде, той е готов за женене. В случая ходенето на кяр до
полето е своеобразна проверка за готовността на младите мъже за женене.
След 1930 г. кираджиите карат грънци до полето. След
привършването на основната полска работа тревненските кираджии карат и продават
грънци от грънчарската махала в Габрово, някои ходели даже от Троян. Стоката се
състои от паници, гърнета, гювечи, стомни, саксии, кандилници… Стоката я
товарел майсторът грънчар, а кираджията осигурявал плявата за подложка.
Съдовете се нареждат под формата на диреци, като помежду им се слага
плява, за да не се чупят. Грънците вървят най-много в русенски,
великотърновски, горнооряховски и беленски села. Ето един ден на кираджия.
Сутрин рано се тръгва от Тревненско, като до обед се товари в Габрово. Първата
нощувка е около Белия мост, край Съботковци, а на втория ден около Самоводене
при Поликраище. С волове се изминават около 25 км. на ден, а с коне 40-50 км.
При хубаво време се спи по поляните, а воловете остават да пасат, а ако са коне
ги спъват с железни букаи. При лошо време се спи по хановете. Като пристигнат в
селото, се разделят. Викането „… паници, гърнета…“ е задължително. Грънците се
заменят срещу жито и ечемик, като се предпочита житото, защото е по-тежко.
Продавали една голяма паница, наричана една в съд срещу жито в същата
паница; средноголяма паница я наричали две в съд, а най-голямата три
в съд. Ябълките заменяли с шиник (10-15
кг.) ил кринче (7-8 кг.) пълно
за пълно. На връщане задължително
се
спира в село Самоводене, където житото се смила. От 500 кг. жито в крайна
сметка кираджията докарва в Тревненско 350 кг. брашно, 100 кг. трици и 50 кг.
ярма (Архив
АЕК „Етър“, отд. Селско стопанство, т. 6, стр. 35).
Кираджиите от Тревненско превозват дървен материал от връх
Българка и Хайдушкия кладенец и много други по черни пътища с волове или коне
до определени места, като гара Плачковци и т.н. При товаренето на дърва за
огрев се поставят ритли на колата или каруцата. Дървата се режат на 3 м., за да
се наредят в каруцата на три боя. Освен превозването, с волове или коне,
извличат от труднодостъпни места дървените трупи със синджири. Траверси, минни
подпори, таванки (тънки
обли дървета за обшиване на таваните на мините) са другите трудоемки дейности.
Прекарването на каменни въглища от мина Бъдеще и Ройница по данни на Васил
Богданов от село Стоевци до гара Плачковци. На един курс се товари по 1 тон и
се правят 4-5 сефера (курса) на ден (разстоянието е 4-5 км.).
Колата или каруцата се спъвала с дървени или железни
кукички. За по-голяма сигурност използвали железни синджири. Всяка дървена кола
била снабдена с катранник за смазване на главините ежедневно при скърцане.
Каруцата се смазва един път седмично. Към всяко превозно средство имало
задължително по една брадва, 4 железни синджира за спъване и три синджира за
връзване на превозвания материал.
Кръчмарството е допълнителен поминък
за една малка част от мъжкото население в Тревненско. В малките села е имало по
една-две кръчми, докато в по-големите по седем-осем. Като пример ще посочим
Станчов хан, където кръчмите са били 8. Кръчмата обикновено е била в жилището
на кръчмаря на централно място в селото, като приземния етаж е пригоден за
такава цел. Обикновено те са имали скромен капитал. Кръчмата е била и магазин
за колониални стоки, като сол, гас, маслини, захар, кибрит, ориз, тютюн… Те се
вземат на едно от Трявна и нерядко на вересия от доставчиците. В кръчмата се
консумира основно вино и ракия. От старозагорските села Дълбоки, Ветрен,
Николаево се купува вино или цели кораби грозде, за да приготви вино. Ракия и
сливи за изваряване селските кръчмари закупуват от частни стопани. За мезе за
виното най-често предлагали сирене и карначета, а ракията се пиела без мезе (Архив АЕК „Етър“, отд. Селско стопанство,
т. 5, стр. 95).
С изработването на шейни в миналото в Тревненско са
специализирани малка група мъже. Един такъв майстор е обслужвал 5-6 и повече
села. Шейните се изработват от буково дърво. Търси се подходящо, естествено
изкривено като шейна. То се отсича и издялва от двете страни с брадва, а по
средата се срязва с ръчна бичкия. Първо се срязва извитата част, а след
това останалата. Понякога сцепвали направо дървото с брадвите на две половини,
които издялвали и оглаждали ръчно. Всяко едно от плазилата било широко в
плъзгащата се част 10-15 см. и дължина около 2 метра. На тези плазила местните
хора казват шейнилки. В тях те набивали по два предни и два задни крака
с височина около 30 см., а отгоре две четвъртити напречни дървета с украса –
столове. В четирите краища имало набити и климии. При превозване на
оборски тор се поставяла дървена леса, а за сено или шума я махали. Шейната се
теглела от процеп – дълго дърво, срязано в единия край на две части, заловено
за предните два крака чрез железни или дренови клечки. Предният край на процепа
е подпрян на дървена клечка с цел запазване на хоризонтално положение. В предния
край на процепа е приковано криво плоско дърво жабка. На него има дупки,
които продължават срещуположно и в процепа. Чрез тях става окачването на хомота
със специална желязна клечка теглич (Архив
АЕК „Етър“, отд. Селско стопанство, т. 8, стр. 57).
Правене на дървени вили.
Дървените вили за прибиране на сено и слама сред вършитба се правят от
естествено разчеталено дърво – двуроги, трироги, четирироги, петороги (хармански). Правят се и вили от леска с два рога и
дълга дръжка – шумарски правене на листници от шума. За целта се отсича от
гората младо дръвче с диаметър 4-5 см., окастря се внимателно без да се обелва
кората. Разклонените краища се подпъхват между две успоредни дървета, като за
целта се използва най-често коларският хомот или процепът на дървена кола.
Сгъвали дървото, а свободният край завързвали в друго дърво. Така огънато стои
20-30 дни. След това се обелва кората и изострят рогата. Най-често се използва
леска, габър, ясен, череша. Когато липсва подходящо дърво с естествени
разклонения, отсича се право дърво, като единия край се сцепва на две или три
места. Сцепените краища рогове се изкривяват по същия начин, а между тях се
поставят дървени клинчета. Друг вид са навъртяните вили. В едно дърво се
пробиват дупки за рогата, забиват се и се пробива и дупка за дръжката. Рогата
се правят от естествено изкривено дърво. Самата вила се прави от осен и липа,
като най-леки (Архив
АЕК „Етър“, отд. Селско стопанство, т. 8, стр. 59).
(Следва)
Величка Илиева
АЕК „Етър“
Из "Известия на Специализирания музей за
резбарско и зографско изкуство - Трявна", т. 4, 2015 г.
* Снимките са илюстративни
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.