Поминъчни дейности в Тревненско. Част II

Сушенето на сливи е поминъчна дейност, която осигурява приходи на семействата в Тревненско, които разполагат с по-големи по размери овощни градини. В района сливите служат предимно за задоволяване на нуждите на семейството. От тях сушат за зимата, правят мармалад, а от изгнилите негодни варят ракия. От излишните количества правят пестил, който срещу заплащане дават на кираджиите, а те го продават по панаири, градове и села.

До около 1930 г. в Тревненско сливите се сушат в канално сушило, на което тук му казват канал. То се прави по следния начин: на наклонен терен се изкопава канал в земята, дълъг десетина метра, широк около 40 см. и дълбок отново 40-50 см., отгоре покрит с каменни плочи. На долния край на канала е отворът на огнището. Той е с размери 40/50 см., за да могат да се поберат по-големи и дебели дървета. Горният отвор на канала се намира под долния край на дървена леса. Последната представлява дървена рамка с изплетени върху нея лескови пръчки. Рамката има дължина 1.50 м. Сливите се нареждат върху лесата плътно една до друга и се покриват отгоре с дъски, които служат за капак. Отстрани лесата е вкопана плътно в земята, за да не излиза отникъде топлина. Отгоре се слага камък за притискане. На предния отвор (огнището) се кладе огън, топлината и пушекът минават през канала и затоплят сливите. Като се пекат в продължение на едно денонощие, сливите позасъхват и се нареждат в единия край, а на освободеното място се слагат пресни за сушене. Готовите сливи се слагат на тавана на проветриво място, за да доизсъхнат напълно. Напълно изсушените сливи се съхраняват в дървени сандъци или ракли. Част от тях семейството оставя за собствени нужди, най-вече за варене на ошаф, а другите количества кара в Плачковци, където ги продава на търговци на сливи. Интересно е, че сушените сливи в каналните или пушени сушила, както още им казвали, траели до 10 години, като само побелявали (трегясвали). След 1930 г. и тук навлизат новите сушила европейски тип, наречени хавелки. Новите сушила предизвиквали изпарения, които не давали възможност на сливите да изсъхнат напълно, в резултат на което в тях оставала влага, която предизвиквала мухлясване (Архив АЕК „Етър“, отд. Селско стопанство, т. 6, стр. 25, т.8, стр. 90).

Варенето на пестил е характерно занятие за населението от Тревненско и Габровско. За пестил се избират хубаво узрели сини сливи. Варят се в бакърена тава с вместимост около 150 кг., наречена пестилджийска тава. На 150 кг. сливи се наливат 10 литра вода. Единствено в Тревненско срещнах любопитната информация, че варенето започва вечерно време. Наклажда се огън и се слагат дебели дървета, за да го поддържат през нощта. Огънят е бавен и сливите постепенно се топят (размекват и разпукват) /Васил Богданов, с. Стоевци/. Рано сутринта на следващия ден огънят се усилва и започва непрекъснато бъркане на сливите с дълга бъркалка, наречена огрибка. Сливите се превръщат в рядка каша, която се прецежда през цедак, дърмон, който има форма на крина. Костилките се изхвърлят, а кашата се връща обратно за варене, докато се сгъсти. За 7-8 часа кашата става годна за поливане. От 150 кг. сливи се поливат 30-40 букови дъски, дълги около 2 метра, със сливовата каша, която се размазва равномерно. Един човек полива с канчок от кашата на дъската, а вторият размазва с лопатка. Дъските се нареждат на специално пригоден за целта чардак на метър височина. Нощно време се покриват с рогозки, за да не пада росата по тях и да ги навлажнява. При хубаво време през ден се полива с нова каша десетина пъти. Напълно изсъхналият пестил се дере,т.е. отлепва от дъските с метална огрибка и навива на руло тарба. Навитият на тарби пестил се поставя отново на дъските на тавана на проветриво място да изсъхне хубаво. Продавали го на търговци и кираджии в Плачковци преди да получи трегя (да се захароса) срещу заплащане пари в брой (Архив АЕК „Етър“, отд. Селско стопанство, т. 8, стр. 76-83).

Една малка част от мъжкото население в Тревненско се занимава с риболов с цел разнообразяване на ежедневната храна. Рибата се лови от малки реки като река Енчевска, които минават пред село (Архив АЕК „Етър“, отд. Селско стопанство, т. 5, стр. 71). В тях имало мрена и пъстърва, която ловели с кошове или дървени леси. Използват се дренови пръчки или повет. Кошът е с дълбочина около 50 см., диаметър 30 см., на върха с малка дупка, която при залагането се запушва с парцал. Кошът се изплита така, че краищата на дреновите пръчки откъм дъното се завиват навътре и плътно се доближават един до друг. Получава се изплетен, доста широк отвор, който постепенно се стеснява навътре. През него влиза рибата и попада във вътрешността на коша, без да може да се върне обратно, тъй като отворът е много малък, а от друга страна извитите навътре пръчки бодат рибата и я принуждават да бяга навътре. Кошчето се слага в някой вир под течаща вода. В единия край е завързана връв и закачена за някой храст. Тя служи за изтегляне на коша. За примамка на рибата вътре в коша се поставя бучка сирене. Ловенето на риба с леса се извършва по следния начин: прави се една дървена рамка с размери 1.50 и широчина на дъските 10-15 см. (подобие на плитък сандък), дъното на който е наковано с тънки дървени летвички, колкото да се изтича водата и задържа рибата. Тази леса се залага на тясно място в реката, под някой бързей или на отбита вода по наклонена вада. Лесата се поставя също под наклон спрямо пада на водата, така че по-голямата част от нея да бъде във водата, а другата под бързея. Когато рибата, заедно с водата падне на предния край на лесата, водата веднага се изтича, а рибата се хлъзва и остава в натопената част на лесата, без да може да излезе. Същевременно тя обитава дълго време във вода и се запазва жива. Лесите се залагат вечер, а рибата се лови сутринта.

Риба ловели и с помощта на зелени орехи, които още нямали черупки. Счуквали такива орехи и ги хвърляли във водата. От обвивката на орехите шушлоп, рибата се отравяла, обръщала по корем, след което рибарите я хващали. Често срещано сред рибарите е ловенето на риба с отровна билка биле, което се счуква като чесън. Смесва се с накъсани на парчета дъждовни червеи и се хвърля в спокойните води на реката. От билката рибата се упойва и може да се лови с ръце полужива. Най-популярният начин за ловене на риба е с две ръце се хваща под камъните и подмолите (Архив АЕК „Етър“, отд. Селско стопанство, т. 8, стр. 70).

Друго занимание на мъжкото население е ловджийството. Местните ловджии се занимават с лов заради кожата и месото на дивеча. Месото в повече от случаите е за консумация от семейството, а кожата се предава на Горско стопанство – Плачковци срещу заплащане. Като пример ще посоча, че една кожа от златка през 1918-1919 г. струва 3000 лв. тогавашни пари. В много случаи ловът срещу дивеча е да се отърве семейството от дивечовата напаст. Такъв е случаят с лисици, порове, белки, вълци. Ловджиите различават следните видове дивеч: вреден космат дивеч – лисица, пор, невестулка, бялка, златка, язовец и диво прасе; полезен космат дивеч – заек, сърна, елен; вреден пернат дивеч – орел, сокол, врана, сврака, сойка, бухал, сова (кукумявка); полезен пернат дивеч – пъдпъдък, яребица, фазан, див гълъб, гривек, гургулица. Зимно време дивите животни се откриват и преследват по следите, които оставят по снега. Всички имат специфични маневри, които правят. Много от тях се ловят с примитивни приспособления и капани. Ловните кучета са гонче и птичар (Архив АЕК „Етър“, отд. Селско стопанство, т. 8, стр. 74).

Единствените допълнителни дейности сред женското население от Тревненско са руманята и слугинството. Обичай било в Тревненско всяко момиче да отиде поне веднъж на руманя. Всички моми ходят, даже богаташките дъщери, за да не ги сметнат за мързеливи. Чрез руманята те припечелват пари и притурят нещо към чеиза си. Пътят към Южна България – старозагорски, новозагорски, чирпански, ямболски села е през Балкана – Кръстец. Групите, предвождани от драгоманин, са от 50 до 100 жътварки. Родителите изпращат своите деца до края на селото, мястото се нарича оплачи камък. За Тревненско е типично присъствието на гъдулар в жътварската дружина, както и специфични песни, които се пеят при изпращане:

„… Сбогом, прощавай, мила моя мамо,

пък ми се надявай, равна Румънийо.

Байно ле, бачо Иване, не гледай момата

бяла пременена, сита наресана.

Нейно пране буля й го прала,

нейно ресане мама е ресила.

Най гледай момата във делник на нивата

каква жътва жъне, какви снопи хвърля…“

Жетвата трае около 20 дни. В началото на XX век за един пожънат декар се заплаща 2 лв., а около 1925 г. – около 80 лв.

Слугинството е типична форма за печелене на населението от Тревненско. Разпространена е от началото на XX в. За него основно изискване е момичето да е навършило 12 години и да има писмено съгласие от родителите си. Драгоманинът им урежда работа, както и съдейства за регистриране в специалните бюра за настаняване и получаване на Книжка за домашна прислужница, за уточняване на заплатата и задълженията към семейството, в което ще работи. А то е – пране, чистене, готвене, понякога и гледане на деца. От тревненските села най-много момичета са работили като слугини в Пловдив и Стара Загора. Слугинството отмира окончателно през 1944 г. Руманята и слугинството утвърждават младите момичета като работещи, добиват престиж, умения. Това се отразява и на техния статус за мома за женене (Архив АЕК „Етър“, отд. Бит и домашни занятия, т. 1, стр. 5-26, отд. Селско стопанство, т. 8, стр. 14).

Слаборазвитото селско стопанство, занаятите, търговията, трудните условия на живот, контактите с външния свят чрез допълнителните поминъчни форми на населението от Тревненско, формира у него предприемчивост, съобразителност, находчивост, любов към науката и всичко красиво – качества, които им помагат да оцелеят в трудните условия и ги правят известни зад граница.

 

Информатори:

1.   Васил Богданов, с. Стоевци, род. 1895 г.

2.   Димитър Топчев, с. Руевци, род. 1897 г.

3.   Георги Шиков, с. Кисьовци, род. 1906 г.

4.   Боньо Генев, с. Енчевци, род. 1898 г.

5.   Ненчо Ненчев, с. Престой, род. 1899 г.

6.   Косьо Влаев, с. Късовци, род. 1901 г.

7.   Петко Михов, с. Късовци, род. 1901 г.

8.   Тотьо Куцаров, с. Горни Станчевци, род. 1898 г.

9.   Дона Шикова, с. Станчев хан, род. 1912 г.

10.               Жельо Желев, с. Станчев хан, род. 1910 г.

11.               Цаньо Малчев, с. Престой, род. 1909 г.

12.               Васил Недялков, с. Ралевци, род. 1898 г.

13.               Боньо Кънев, с. Енчевци, род. 1897 г.

 

Величка Илиева

АЕК „Етър“

 

Из "Известия на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство - Трявна", т.4, 2015 г.

Пушило за сливи село Райнушковци, 19 век,
снимка - АЕК "Етър"

Снимка - АЕК "Етър"

Пушило за сливи, 19 век, снимка - АЕК "Етър"

Снимка - АЕК "Етър"

Правене на пестил, снимка - АЕК "Етър"

Рязане на пестила, снимка - АЕК "Етър"

Снимка - АЕК "Етър"

Сляп кош за ловене на риба, снимка - АЕК "Етъра"

Румъня