Началната кондика на църквата „Св. Прор. Илия” в гр. Плачковци

Строителството на християнски култови сгради и комплекси по нашите земи датира още от най-ранните периоди на християнската епоха. Доказателство за това са многобройните останки от такива обекти, които периодично се разкриват при археологическите проучвания. В библейските сведения и историческите извори това твърдение е също така добре обосновано. Достатъчно е да проследим мисионерската дейност на светите апостоли и на апостолските мъже и най-вече на св. ап. Павел, описани в книгите от Новия завет – Деяния на светите апостоли и Посланията. В различните моменти от историята могат да се откроят етапите на подем и затишия в строителството на религиозни обекти, съответстващи на политическите, обществените и социално-икономическите условия по тези земи.

Обикновено епохата на Българското Възраждане се сочи като последен период на разцвет в изграждането на нови и възстановяването на по-рано съществували храмове и манастири по нашите земи. Това може да се обясни с факта, че в нашата историография, в един продължителен период между промените от средата и началото на 90-те години на миналия век, ролята на Църквата и религиозния живот се разглеждаше единствено като културна и етноопределяща и то именно до Освобождението през 1878 г. По-късните етапи не бяха приоритет в историческите проучвания.

Неоспорим факт е обаче, че значителната част от сградния фонд на Българската православна църква е строен или обновен именно в следосвобожденския период. Причините за това са комплексни. От една страна е отпадането на ограниченията, налагани по време на иноверското робство. От друга – подобряването на стопанския климат и възможностите на населението. Но не бива да се забравя най-важното: готовността на населението безкористно да откликва и да съдейства на всяко начинание от подобен род. Красноречив пример за това е построяването на храма „Св. Прор. Илия”, чиято първоначална кондика е предмет на настоящото изследване. Уточнението – първоначална – се налага от факта, че тук не става дума за пълна или обхващаща определен по-голям период летописна книга. В нея са отразени единствено решението да се започне събиране на средства за построяването на храма, под формата на пълномощно за приносителите на книгата, с делегирано право да приемат дарените средства и предмети. Ето защо по-правилното наименование на този извор с безспорна историческа стойност е надписът на самата корица на книгата: „Спомоществувание за церква Св. пр. Илия в Тревненско/то/ с. Селска река”. 

Макар да излиза извън обхвата на настоящата тема, кратките исторически бележки за храма ще бъдат от полза на незапознатите читатели. Следващата информация представлява извадки от Писмо № 4/19.VІІІ.1980 г. на Председателя на Църковното настоятелство при храма – прот. Илия Вражилов – отговор на Окръжно № 595 от с.г. на Св. Великотърновска митрополия и митрополит Стефан. За достоверността на фактите нямаме основания да се съмняваме.

Храмът „Св. Прор. Илия” в гр. Плачковци е построен през 1882-1883 г. от уста Драгошин Николов от кол. Новаковци, тревненско и неговия помощник Маню от кол. Веленци. Стойността на строежа е 32 000 гроша, а мястото е подарено от братята Белчо и Косю Станеви от кол. Ковачевци. Твърде вероятно е патронът на храма /св. Прор. Илия/  да не е случайно подбран, а да символизира връзката на първите заселници тук. Те са дошли /по недоказани данни / от търновското село Плаково, манастирът до който също носи името на старозаветния пророк. За отбелязване е и близката връзка между наименуванията на двете селища.

Храмът е еднокорабен, кръстовиден, с дължина 22 м. и ширина 11 м. Височината в централната част на купола е 18 м. Куполът и прикрепената към притвора камбанария са построени през 1934 г. от Ганчо Иванов от с. Бочуковци.

Тържественото освещаване става на 20.VІІ.1883 г. от Търновския митрополит Климент. До 1890 г. енорията е обслужвана от тревненския свещеник Кою п. Витанов, който по думите на о. Вражилов е първият инициатор за въздигането на храма. През посочената година, поради увеличаване броя на населението и разрастването на околните села и махали е избран и утвърден каноничен свещеник – свещ. Стефан Генчев от дн. с. Крън, Казанлъшко. Същият служи до 1912 г. и след смъртта му /м. ноември/ храмът и населението са обгрижвани от служещия в с. Нейковци свещ. Петър Лупанов. От 1914 до 1920 г. завеждащ енорията е монахът Йосиф от Габровския Соколски манастир. Следват три години, през които се сменят трима свещеници. През 1923 г. каноничен свещеник става Константин п. Андреев от с. Боженци, развил активна строителна, просветна и читалищна дейност. От 1936 до 1995 г. енорийски свещеник е Илия Вражилов, положил усилия за вътрешното и външно благолепие на храма и за запазване на църковната собственост от домогванията на атеистичната власт след 9. ІХ. 1944 г.

Преди да пристъпим към самия текст се налага да се поясни, че навсякъде при цитирания са запазени формите и правописа, с изключение на липсващите в съвременната азбука букви, които са заменени от съответстващите такива. Допълненията в скоби също са направени от мен.

Предметът на настоящия труд, книгата – кондика, представлява тетрадка голям формат, с твърди корици. Съдържа 150 прошнуровани и прономеровани листа с номерация на всяка страница /1-300 /.

На външната страна на корицата, на поставен допълнителен етикет, заменил първоначалния такъв на самата подвързия, стои посоченият вече надпис „Спомоществувание за церква „Св. пр. Илия” в Тревненско /то/ с. Селска река.

Първата страница съдържа решението на инициаторите за събиране на средства, както и подписите, с които упълномощават определените двама души да извършват тази дейност.

КОНДИКА

„Подписаните жители на с. Бахрекъ и Селска река /Тревненска Околия – Търнов. Окружие/ упълномощихме Г. Г. Боню Ноювъ и Кънчо Цанювъ да приемат самоволните пожертвувания за новосъграждаемата ни церква въ името на „св. пр. Илия”. Имената и пожертвуванията на Г. Г. пожертвователите ще се написватъ въ настоящата кондика, която е прономерована, прошнурована и подпечатана съ Общинските ни печати.

1й Май 1882 година.

с.с. Бахрекъ и Селска – река.”

Следват подписите на упълномощителите, положени собственоръчно и поместени в четири колони:

Боню              Доню                             Никола           Йончу

Христовъ      Коювъ                            Тихуловъ       Петкувъ

 

Иванъ            Митю                             Боню               Момчу

Тихуловъ      Тихуловъ                       Колювъ           Христовъ

 

Калчу            Кою                                 Ною                Диму

Драганувъ     Димитровъ                     Цанювъ           Цанювъ

 

Диму              Генчу                              Петку             Бончу

Генювъ          Тотювъ                           Стоювъ           Петрувъ

 

Генчу                                                     Колю И.          Христу

Колювъ                                                  шандра           Иванувъ

 

Кметъ Пеню Николувъ                        кметъ  Косю Колювъ

Помощникъ Ною Тотювъ          

Под първите две колони стои мокрият печат на с. Бахрек, а под третата и четвъртата на с. Селска река – в средата лъв с корона и надписи наоколо: Търновско Окружие + Село Бахрека /Село Сел Река /.

Най-отдолу на първата страница има заверка от Търновската митрополия:

„№ 152  Подлинността на горните подписи и печати удостоверяваме и подтвърдяваме съ свой подписъ и печатъ.

Управител на Търнов. Епархия

27 май 1882 г.  г. Търново + Епископ Климент”

Подписът на еп. Климент е собственоръчен. Печатът е кръгъл – в средата светите братя Кирил и Методий и надпис наоколо: Епископъ Браницкий Климентъ             

На последната страница /300/ централно са положени восъчните печати на учредителите, с които е запечатана прошнуроващата връв. Печатите са четливи и ненарушени. Под тях стоят собственоръчните подписи и мокрите печати на двамата кметове – на с. Бахрек – Косю Колювъ и на с. Селска река – Пеню Николувъ. В пространството над восъчните печати стои задължителният за този вид документи текст:

„Настоящата кондика прономерована, прошнорована и подпечатана съ селските печати на с. с. Бахрекъ и Селска река съдържа 150 – сто и петдесет полулистове или 300-триста страници.

1й Май 1882 год.”    

Също на последната страница, в долната страна, е заверката от официалния държавен орган, имащ отношение към делата на Българската православна църква:

„№ 340 Министерството на външните Дела и Исповеданията разрешава на пълномощниците от с. с. Бахрек и Селска – река, Тревненска околия, да събират волни помощи за съграждането на църквата Св. пр. Илия, за което се удостоверява с подписа и приложението на правителствений печатъ.             

София, 15й Юний 1882 год.

За Главенъ секретаръ: /подпис/

Началникъ на отделението: /подпис/”

Положен е мокрият печат на министерството: в средата държавния герб и надпис наоколо – Княжество България + Министерство на Външните Дела и Изповеданията +

На външната страна на задната корица стои надпис, труден за разчитане поради известно заличаване и неясен почерк:

„Долоподписаний Христо Дамияно/в/ -----------------------

Ямболский око

---------------------

Хр. Дамияновъ

Трявна”

По сведения на о. И. Вражилов /в цит. по-горе писмо/ Христо Дамянов е името на майстора, изработил иконостаса на храма. Но както е видно, от този надпис не може да се направи категорично заключение, че става дума за едно и също лице.

Както бе посочено, книгата съдържа 150 л. Само една част от тях обаче са изписани. Това са страниците от втората половина на 3-та до 44-та и първата половина на 298-ма. На с. 45-47 са вписани дарения в периода 1998-2000 г. Възниква въпросът защо 2-ра и първата половина на 3-та страница са празни. Вероятно е оставено място за по-значителни дарения и за такива от по-видни дарители, но такива явно не са постъпили, защото е необяснимо евентуално тяхно невписване. Отпада и възможността това да е мястото за средствата на учредителите, защото първите имена от списъка, започващ от с. 3 са именно на част от тях.

Начинът, по който са събирани средствата и тяхното отразяване в книгата е такъв, че да може всяка сума или предмет да се заприходят и де се даде възможност на дарителите, съответно, да изявят това свое действие или да останат анонимни. Всеки, който дарява, собственоръчно вписва сумата или вещите, като в първата графа написва името си или полага подпис. При желание да не се вписва с име, се определя като „неизвестний” или „безименний”.

Най-крупните първоначални дарители са сред учредителите. По 50 сребърни рубли внасят Кънчо Цанев, Ною Цанев, Боню Колев, Момчо Христов, Боню Христов. По 25 ср. р. – Йончо Петков, Бончо Петров, Петко Стоев. Димо Цанев – 10. Всичките са от Плачковци. Митю Тихолов от Ковачевци – 20. Ною Тотев от Бъчварите – 2 наполеона. Калчо Тодоров от Боевци и Геню Христов от Плачковци – по една турска лира. Други по-значими суми постъпват от държавни учреждения и еснафски сдружения. Политически кабинет на Негово Височество – 50 златни франка. Софийското общинско управление – 10 ср. рубли /вероятно е използвана възможността при отиването в столицата за заверка на книгата от министерството на ВнР и Изповеданията, защото по-късно в Софийска област не са събирани дарения/.

Разнообразието в паричните емисии е доста широко. Постъпват сребърни рубли, наполеони, турски лири, левове, грошове, франкове.

След официалното завеждане на кондиката започва събиране на средства от местното население, влизащо в границите на енорията. Отзовават се голям брой дарители с различни суми, а също така предмети, които могат да се продадат – най-вече накити. Общата сума, изчислена в грошове е 9132 гр. Но явно, въпреки готовността на хората да дадат своята лепта за общото дело, събраните пари и вещи не са достатъчни защото се налага да се предприемат акции в други населени места.

Във всеки общински център приносителите искат отделно разрешение за дейността си. Това е отразено официално в книгата със заверка /подпис и печат/ на длъжностни лица при съответните управления. Този ред дава възможност да се проследят общините, в които са събирани дарения, понеже в кондиката не е предвидена графа за населено място. Ето защо може да се приеме, че дарителите, вписани между две такива разрешения, са от съответните градове или общини. Твърде възможно е сред тях да има и временно пребиваващи и дори лица, които в конкретния момент са там по свои или служебни дела /напр. при акцията в Търново са записани „Братя Палкови Дряновци”/.

За първо такова пътуване може да се приеме посоченото вече отиване до столицата, при което кондиката е официално заверена от МВнРИ.

След завръщането от София следва втора вълна на дарения от местните жители. Отново една част са в пари, а друга в предмети. Характерното за хората от околните населени места е отбелязването на селището в което живеят. Например: „1 левъ дяду деню табаците”, „Ср. /рубли/ 5 иванъ тиулувъ ковачювци”, „2 гривни сребарни баба мяна от носеити” , „1 чепрази за попа баба дена от журовци драма 42” и т.н. Тази информация е полезна освен за статистика, но и за ценителите на родовата си история, които биха могли да се поинтересуват и да узнаят какво е участието на прадедите им в построяването на плачковския храм.

Интересен факт е, че Трявна, като околийски център, не е сред първите градове, от които се събират допълнителни дарения. Може да се предположи, че близостта в разстоянието е била причина първо да се отиде в по-отдалечените места и после да се обходят близките.

Неизясним, с оглед на данните в кондиката, е въпросът за истинските събирачи на средствата. Според цитираното пълномощно от първата страница това би следвало да са Боню Ноев и Кънчо Цанев. Но както е видно от разрешенията, вписани от общинските органи на посетените населени места, техните имена никъде не фигурират. Като единствен приносител, съответно имащ право на тази дейност в тях, е посочен Кръстьо Георгиев. Същият не е сред учредителите, нито сред първите дарители на по-крупни суми. Може да се предположи, че поради заетост, здравословни причини, с цел икономия на средства или други неясни причини, той е заменил първоначалните упълномощени. Това обаче става още в началния етап, защото след първите вписани външни дарители, тези от София, стоят даренията на местни хора, с пояснението: „придаваса на Крастя Гергюва на июли 23”. Необясним е фактът, как той е получавал разрешенията на негово име, след като официалната заверка от Търновската митрополия и от МВнРИ и на основание пълномощното на посочените две лица /с. 1/. Възможно е той да е притежавал собствено пълномощно, невписано в кондиката, понеже се е включил след събранието от 1. V. 1882 г. Не може да се установи дали включилият се само в акцията в Свищов /с. 19/, с името Боню Колюв е единият от първоначално упълномощените  - Боню Ноюв.

Ето какъв е маршрутът, според отразеното в кондиката, по населени места и дати. Прави впечатление не толкова сумите, постъпили при обиколките в другите населени места, а големият брой дарители – еднолични и групови.

Вероятно в периода 24-29 юли 1882 г. са събирани средства в Габрово. Този срок се установява, понеже на 23 юли известният вече като приносител на книгата и събирач на дарения, получава посочените по-горе пари и накити, а на дарението на Търновското общинско управление стои дата 30 юли.

Престоят в Търново е най-дълъг. Според книгата, продължава до 15 септември. Не може да се твърди, че в този период не е имало прекъсвания, но между тези две дати няма вписвания от други места. Дългият престой в старата столица може да се обясни с обстоятелствата: 1. Тук е седалището на епархийската катедра. 2. В града има много храмове – едни от основните дарители. 3. Към разглеждания момент Търново е сравнително голям и оживен град със заможни жители, еснафи и наченки на индустриални предприятия и финансови институции.

Следващото посетено населено място е Горна Оряховица. Тук намираме първото отразено в кондиката разрешение от общинските власти:

„Горнооряховското градско общинско управление позволява на приносителятъ на настоящата кондика да обиходи вътре въ града да събира волната помощъ отъ желающите граждани като ги моли въ същото време и общинското управление да принесатъ лептата си кой колкото обича за тази Свята целъ т.е. за церковата която са строи в тревненската околия с. Бахрекъ.

1882 г. 7/врия 16 Гор. Оряховица Кметъ Ат Пехливановъ„

Този текст, с малки промени, се вписва като разрешения и в другите посетени селища.

На 21 септември подписката е в Русе. На 15 октомври – в Свищов. На 4 ноември – в Разград. На 10 ноември – в Ески Джумая /Търговище/. На 17 ноември – в Шумен. На 3 декември – във Варна. На 14 декември – в Провадия.

Събирането на средства с вписване в кондиката за 1882 г. приключва в Трявна. Между провадийското и тревненското разрешения стоят имената на еднолични дарители, за повечето от които е трудно да се установи откъде са. Логично е да се приеме, че първите от тях са от провадийско, защото са вписани непосредствено след дарението от тамошното градско управление и църковното настоятелство. Първите трима на с. 36 са написали след имената си - Ново село – вероятно Търновско. Следват още девет имена и хоризонтална черта, което навежда на мисълта, че и те са от същото селище. Под чертата списъкът продължава с пояснение в полето – от трапеско /вер. Трапесковци, Габровско/ - 8 души. Следват местни дарители, понеже пак в полето е написано – „от носеите енчовци”.

Последното вписано позволително гласи: „Трев. Град. Общ. Управление удостоверява че приносящий Кондики се позволяватъ да идватъ изъ г. трев. И да пребиратъ пожертвования за съграждение на новий храмъ църквата св. Илия въ с. Плачковци трев околия

28 декемврия 1882 год. ИД кметъ Никола Бончувъ”.

Този текст съдържа важна информация. Първо, това е единственото разрешително в което името на селището, в което се изгражда храма, е посочено като Плачковци. Второ - става ясно, че в Трявна може да се ходи и да се събират дарения не еднократно, а когато и колкото е необходимо.    

Още няколко населени места са вписани с колективни или еднолични дарители. Това са селата Крушето, Драганово, Боженци, Нова махала, Килифарево. Вероятно тези селища са посетени, защото има собственоръчно записани лица, а даренията от драгановското и килифаревското /последното колективно, с дата 20.12.1883 г./ общински управления са подписани от кметовете и подпечатани с общинските печати. Други села участват с общи дарения: отново Крушето, Туркинча, Маноя. Не става ясно от кондиката дали последните са посетени от официалния упълномощен или са изпратили своите дарения в Плачковци. Основание за съмнения се поражда от липсата на официална заверка – подписи и печати – каквато би следвало да има, ако са дадени на място.

Последното вписано дарение е с неотбелязана дата: „Баба Тодора отъ колиби радевци подарява 1 кандило сребро съ чашата”. Със сигурност може да се приеме, че това е станало след освещаването на църквата, понеже е вписано след килифаревското, което е с дата 20.12.1883 г. Освен това, подобни предмети са необходими при наличието на богослужебна дейност, каквато на практика в храма започва на 20 юли 1883 г.

В самия край на списъка, на предпоследната страница, има отбелязани две дарения с много по-късни дати – 16 и 26 февруари 1889 г. С оглед на различните почерци малко вероятно е да има грешки в изписването на годините. По-скоро са вмъкнати на останалото свободно място в края на страницата. Текстовете също сочат, че става въпрос не за строяща се църква, а за вече действаща такава. Подобно е и дарението във вид на богослужебна утвар и накити, вписано на празната 41-ва страница, с дата 12 март 1894 г.

Интерес представлява и вида и разнообразието на записаните дарения. Най-голям дял се пада на сумите в пари. Както бе отбелязано в началото, това са различни валути и емисии, поради многообразието на все още валидните парични средства в Княжество България /изминали са само четири години от Освобождението/. Постъпили са сребърни рубли, наполеони, турски лири, златни франкове, български левове и стотинки, грошове. Към тях може да отнесем и благородни метали /най-вече сребро /, като слитъци и предмети /предимно накити/. Налице са и дарения в натура, които също имат парична стойност, но най-вече отразяват желанието на тези, които ги дават, да се включат в дарителската акция. От габровски търговец /или търговци/ е подарен сапун, който е продаден веднага и е записана стойността му: „от сапунъ подаренъ 4.30 гро.” Село Туркинча, Дряновско дарява ”10 оки жито”. „От ковачювци баба митювица вазглавница” – 4 лв. Има вписани още: кърпи, шапки, риза и др.

Кои са дарителите? На този въпрос тук не би могло да се даде изчерпателен отговор. Не е възможно да се посочат всички. Голяма част от подписите са нечетливи, други са написали „неизвестний” или „безименний”. За повечето е невъзможно да се установи с категоричност от къде са. Обнадеждаващ е фактът, че огромното мнозинство от местните хора са пояснили от кое населено място са. Някои от тях обаче са написали само малкото си име, което определено затруднява едно прецизно идентифициране. Но при всичко това интересуващите се биха могли да направят справка в оригинала на кондиката и да потърсят желаната информация.

Тук ще се спрем на отделните групи дарители, за да докажем тезата, изложена в началото, че в тази христолюбива и патриотична акция участват широки кръгове от тогавашното общество.

Безспорно най-масово и с най-значителни средства участва местното население. Това е обяснимо. Става въпрос за изграждане на храм, който ще улесни именно тях в църковно отношение, понеже макар и неголеми, разстоянията до съществуващите до тогава църкви в селата Енчовци и Станчов хан, както и в Трявна, представляват известно неудобство. Тук трябва да се съобразим с факта, че края на ХІХ в. е време, в което празнично-обредната система на българите е тясно свързана с храма и извършващите се в него богослужения, тайнства и обреди. Ето защо хората от близките махали откликват с ентусиазъм на намерението да си построят своя църква. Желанието на всеки да участва според възможностите си личи от вида на постъпилите местни дарения – от пари до накити /повечето от които са голяма семейна ценност/ и  предмети от бита, които биха могли да се остойностят. За съжаление в кондиката не е отразен положеният безвъзмезден труд и дарените строителни материали, за което не може да има съмнение. Всъщност фактът, че за малко повече от година се събират средствата и се построява храмът, доказва изключителната обществена ангажираност на всички. Нещо, което е било все още запазено от периода на късното Възраждане, когато по причина на иноверското робство християнските култови обекти са строени в много кратки срокове и почти винаги надвишавайки получените разрешения.

На второ място трябва да се изтъкне помощта, оказана от православните храмове, духовенството и църковните настоятелства в обходените места. От една страна това са институциите, призвани да утвърждават духовността. От друга – те са най-добре запознати с трудностите, пред които се изправя всяко подобно начинание. Списъкът на тази група дарители започва с габровския храм „Св. Йоан Предтеча”. Свещеникът А. Д. Дойнов /неупоменато къде служи, но вероятно в някоя от габровските църкви/ прави лично дарение. Дейно се включват и храмовете в Търново. Различни суми отпускат църквите „Св. Атанасий” и „Св. Богородица”. Ктиторите на „Св Николай” дават собствени средства. В храмовете „Св. Троица” и „Св. Николай” са поставени дискоси и събраните суми са предоставени и вписани в кондиката. По аналогичен ред постъпват и в църквата /не е изписано името/  в Търговище. В Шумен се отзовават два храма. Първият не е упоменат по име: „ ноември 20, отъ Гратъ шюмненски храмъ подарява 20,20 лв.” Вторият, без да е посочено, че е храм, но името говори само по себе си: „трисветителе пударява 7 лв.” Църковното настоятелство в Провадия също откликва на подписката. Сред личните дарения от духовници интересно по своя вид е направеното от тревненския свещеник Димо: „ Х. П. /хаджи поп/ Димо Икономъ отъ г. Трявна подарява 1 записъ Белчо Кънювъ отъ Райковци за гроша 215 – съ лихвата отъ 1875 – год. Април. 23-ий. 1883. Иан. 3- г. Трявна”. На фона на болшинството дарения тази сума, към която трябва да прибавим и лихвите за осем години, е значителна. Не може обаче да се изясни дали това е бил несъбираем дълг и дали новите притежатели на задължаващия документ са успели да го осребрят.

Сред груповите дарители се нареждат и болшинството от общинските управления, които, заедно с разрешенията за събиране средства на тяхна територия, се записват и като спомоществователи /не е ясно обаче дали става въпрос за общински средства или за суми, събрани от съответните служители/.

Интерес представляват и различните еснафи, сдружения и стопански субекти, които откриваме в кондиката. Търговско акционерно дружество в гр. В. Търново; Абаджийският и кондурджийският еснафи в Горна Оряховица; Книжарница „Хр. Г. Данов” в Русе; Митническото управление в Свищов; Дюлгерският еснаф, Кръчмарското и Казанджийското съсловия в Шумен; Българското търговско дружество във Варна. Някои от тях, както е видно, са твърде далеч от духовността, но и те участват със средства.

Най-многобройна е групата на едноличните или семейни дарители. Както бе споменато, преобладаващата част са местни хора. Те са написали своите имена, вида и стойността на дарението и съответното населено място. Тук етническият състав е изключително еднороден.

Не така стои въпросът с народностната принадлежност на немалка част от дарителите от другите места – най-вече от големите градове. Срещат се имена, които говорят за небългарски произход и дори за иноверци. За повечето не може да се установи причината за тяхното пребиваване в България. Някои /евреи, гърци, арменци/ вероятно от поколения живеят тук. Други, предимно от руски и руско-еврейски произход, са по силата на служебни задължения – част от тях упоменават, че са военнослужещи. Има и чужди имена, които заради неясен почерк не могат да бъдат разчетени. Ето по-интересните примери със съответните градове: На с. 5-6 стоят подписите на 23 руски, вероятно, служители в София. Сред дарителите в Русе стоят Клоппенбургъ, Агопъ Абрахамянъ, Артинъ Ерамовъ. В Търново – Г. Маркидесъ. В Разград – Георгопуло драхми 1. Гърци са се записали и във Варна. В Шумен има отразени като спомоществователи група военнослужещи от тамошния гарнизон – руснаци и българи.

Тези небългарски имена на пръв поглед могат да предизвикат известно недоумение. Събират се помощи за изграждане на православен християнски храм. Евреите не са християни, а арменците са монофизити. Гърците би следвало, в църковно отношение, да са в изострени отношения с българите, понеже само десетина години по-рано /1870 г./ българската църковна общност е отделена от Вселенската патриаршия, а през 1872 г. Българската църква е обявена за схизматична. На практика обаче, тук намираме твърдо доказателство на тезата, че при онези обстоятелства основните религиозни култове по българските земи /без исляма/ битуват при една взаимноизгодна толерантност.

При задълбоченото изследване на съдържащата се в кондиката информация се налагат следните заключения:

1. Храмът „Св. Прор Илия” в гр. Плачковци е построен с изключителен ентусиазъм, присъщ на възрожденските българи, с доброволно дарени средства от местното население, но и с пожертвованията на стотици дарители от различни населени места на страната. Това става без материалното съдействие на държавните органи и църковните власти, но с тяхната морална и административна подкрепа, без която начинанието би било неосъществимо.

2. Забележително е участието на широки слоеве на българското общество – населението от околните колиби, общински чиновници, духовенство, стопански сдружения и еснафи, военни служители. Още по-интересен е фактът на участие в дарителските акции на лица от небългарски произход, някои от които дори не са християни.

3. Изражение на силното желание на местното население да има свой енорийски молитвен дом е твърде краткият срок, в който са събрани основните средства и е приключен строежа, за да се стигне до освещаването на храма – 20. VІІ. 1883 г., т.е. малко повече от една година.

Книги от подобен род вероятно се съхраняват в много от запазените църкви в цялата страна. Тяхното популяризиране е твърде необходимо в съвременните условия. Защото все повече са настоятелствата и инициативните комитети, желаещи да построят нови храмове и параклиси или да направят ремонт на съществуващите такива. И макар в тази кондика да се съдържат само списъци с имена и цифри, тя разкрива изпитания и доказан на дело опит -  обществото само да се справя с предизвикателства, свързани с народностната и религиозната му идентификация.  

 

Доц. д-р прот. Людмил Малев

Църквата "Св. Прор. Илия" в Плачковци

Кондиката на църквата

Кондиката на църквата