Непубликувани творби от тревненски зографи. Част I

Тревненската художествена школа е обект на многобройни научни публикации, изложби и конференции. Художественото наследство на тревненските майстори е едно от най-добре проучените и документирани в литературата за българското възраждане. Въпреки това все още могат да бъдат открити редица произведения, които по различни причини остават извън обсега на изследователите.

В настоящето изследване ще представя непубликувани до този момент творби от тревненски зографи. Тъй като те са с различен произход и датировка, няма да бъдат подредени по хронология, а според принадлежността на авторите към съответната зографска фамилия.

Първата икона, на св. Теодор Тирон, се намира в хранилището на митрополитската църква в Самоков. Светецът е изобразен като конник, който пробожда двуглав змей. Колоритът е светъл с приглушени пастелни тонове, горната част на фона е с имитация на позлата. Близък паралел намираме в иконата на св. Димитър от Капиновския манастир. Променена е леко позата на светеца и средата, която е съобразена с житийния разказ, но останалите елементи в рисунката са напълно еднакви. Единствената разлика е в тоналността, като при капиновската икона тя е по-наситена. Мисля, че самоковската икона е дело на Захарий Стари от по-късния му период и е изписана към края на XVIII - началото на XIX век. Св. Богородица с младенеца, също е от софийския регион, но малко по на запад - от пернишко, отново е с тези издължени пропорции на основата и с характерните за Захарий Стари ликове, но е с по-звучен колорит, а златния фон е изместен от плътен син тон. Лицата са светли, с благородни черти и са по-близки до образа на св. Димитър от Капиновския манастир, но ако ги сравним с иконата от ИМ - Попово, ще открием напълно идентични образи, но с малко-по ранна датировка. Смятам че „пернишката“ икона е по-късна, може би от първото десетилетие на XIX на век. Тези две произведения хвърлят нова светлина върху творчеството на Захарий Стари, не само защото са изработени с отстояние около 10-15 години, което дава основание да говорим за по-сериозни контакти и продължителна работа, но и поради това, че разширяват параметъра на неговата дейност, за чиято западна граница до скоро бе прието да се приема Белово. Надявам се освен тях да бъдат открити и други негови произведения, които да дадат повече опорни точки за размисъл.

Следващата икона Св. Богородица Троеручица, св. Йоан Предтеча и св. Йоан Рилски, е от частна колекция. Размерите на иконата (40 x 31 х 3см.) и оформлението на рамката подсказват, че е била предназначена за индивидуална молитва. От ктиторския надпис поместен в долната част, получаваме информация за нейния поръчител - „молбу рабь божию пахомию йеромонах рилски 1807“. Иконата не е подписана, но по стилови белези напълно отговаря на ранното творчество на Кръстю Захариев (ок. 1781-1850). Това не е най-блестящата негова творба, но е ценна с информацията, която ни предоставя. С името Пахомий са известни няколко монаха - таксидиоти на Рилския манастир. От свидетелствата за дейността на един от тях - мощехранителница и приписка, съхранявани в манастира, разбираме че през 1808 година в Габрово е изпълнявал своя таксид йеромонах Пахомий. Твърде възможно е той да е поръчителят на иконата, тъй като в първите години на 19 век, Кръстю Захариев работи в близост до своя роден град. Може би рилският таксидиот и зографа са имали дълго познанство, което не се изчерпва единствено с поръчката на тази икона. Името на монаха откриваме в още един документ, този път свързан с метоха в Казанлък. Макар и по-ранен от 1802 г. той е свидетелство, за един от таксидите му там. Дейността на Пахомий в следващите, години не е документирана, освен ако не приемем, че неговото име не се препокрива с това на друг рилски таксидиот, чието име се среща до 1838 г., а таксидите му обхващат Враца и Габрово. За него е известно, че е бил в близки отношения с йеромонах Неофит Рилски, и освен като изповедник е преподавал „музикийском церковном художестве“ и разпространявал книги. Тази му дейност, която се препокрива със запазените приписки от първия Пахомий, както и редица други факти от историята на метосите в Казанлък, Габрово и Враца, ми дават основание да смятам, че всъщност става дума за едно и също лице. Предполагам, че рилският монах е давал своите препоръки за майсторството на Кръстю Захариев, по местата където е бил пратеник на манастира. Вероятно той е в основата на това Кръстю Захариев, да поеме изписването на иконите от църквата „Св. Богородица“ в Казанлък. Не смятам, че е случайно съвпадение и появата на царската икона с образа на Св. Пахомий Велики, точно за този храм. Макар че липсват документи за дейността на рилския монах в Казанлък, образа на Св. Пахомий - неговия духовен покровител, е доказателство, че името му е било добре познато и почитано в града. Не бива да се пренебрегва и факта, че сред запазените икони от тревненския зограф, са известни още две с образа на св. Пахомий, едната от които се е намирала в същата църква. Сред иконите на Кръстю Захариев от този храм има две, които впечатляват със своята иконография. „Второто намиране на главата на св. Йоан Предтеча“ илюстрира онзи момент от разказа, при който двамата монаси откриват скритата глава на Предтечата в близост до Йерусалим, стилизираните постройки на който зографът помества зад хълмистия пейзаж. Другата икона носи името на въвеждащата строфа (пройоми - ум) на първия кондак от Богородичния Акатист „Взбранной Воеводе победительная“. В горната част на иконата е изписана допоясно в облаци Св. Богородица небесна царица. Под нея са изобразени група архиереи и един дякон на фона на крепостни стени. Първият архиерей държи неръкотворния Убрус, а пред него се простира бурно море с потъващ кораб, над което се сипе огнен дъжд.

Произходът на Акатиста, един от най-тържествените химни на Източната църква, се свързва „с чудотворното освобождение на Константинопол от обсада на три пъти - 629, 677 и 718 г.“. Смята се, че тази въвеждаща строфа е по-късна добавка и е писана към 535 г. в чест на победата на Константинопол над враговете, които са го обсадили. Според други автори за първи път Св. Богородица е била наречена Взбранной Воеводе - поборница воевода, при победата на император Ираклий над персите и аварите (626 г.) , когато патриарх Сергий, повежда кръстно шествие с ризата и иконата на Св. Богородица за да защити града. Според разказа когато поднесъл ризата към морето, се разразила буря и както пише в сказанието “Морските вълни се издигаха като планини и морето свирепстваше и бушуваше като див звяр, нападаше с ярост враговете на Божията Майка и немило- сърдно ги поглъщаше”. За разлика от много по-ранното изображение, илюстриращо този уводен кондак, в трапезарията на Бачковския манастир, където е представена процесията на Константинополския патриарх с богородичната икона спасила града, то тук от в ръцете си патриархът държи Убруса. В нито едно от известните ми сказания около написването на Акатиста не се споменава неръкотворния образ. Смята се, че той е пренесен от Едеса в Константинопол през 944 г., много по-късно от което и да е от трите събития. Да отправим поглед към чудо описано по подобен начин, но станало в Едеса, по времето на император Юстиниан (527-565). Според разказа при обсадата на града от персийския цар Хозрой, Св. Богородица се явява на епископа на Едеса, Евлавий и му дава наставления къде да открие Убруса. След като поднесъл лика на Иисус към персийците, те били поразени от божия гняв и се обърнали в бягство. Очевидно става дума за преплитане на две теми и включването на различните чудеса в едно изобразително пространство. Това не е необичайно явление за периода на възраждането. До този момент не съм попадала на икона с подобен сюжет. Въпросите, които възникват са многобройни и търсенето на отговори ще бъде обект на друго проучване. Все пак допускам, че е твърде възможно интереса на Кръстю Захариев, към тези по - интересни и редки теми, да е подхранван от йеромонах Пахомий, който е преподавател по църковно песнопение, разпространител на опита на риломанастирската музикална школа и с документирано отношение към писаното слово. Иконите вероятно са изписани, около 1824 – 1826 г. Те са с по-изискан колорит и рисунка и са великолепен пример за ранното творчество на зографа. Освен тях в сбирката на Църковния музей има още непубликувани икони на Кръстю Захариев. Част от тях - св. Четиридесет мъченици, Сретение Христово, Неделя на разслабения, Влизане в Йерусалим, св. Параскева, св. Димитър на кон, Огненото възнесение на св. Пророк Илия и фрагмент от Успение Богородично са от казанлъшкия храм. Друга голяма група от негови икони - 11 на брой, са от църквата „Св. Архангел Михаил“ в с. Скандалото, Троянско. Повечето са с ктиторски надписи и датирани от 1826 и 1827 г. Иконите са св. Троица, св. Димитър, св. Георги, Кръщение, св. Йоан Богослов, Архангел Михаил, Възнесението на св. пророк Илия, св. Пророк Данаил и св. Теодор Тирон и две икони на св. Йоан Кръстител.

Сина на Кръстю Захариев - Георги, не успява да достигне до майсторството на своя баща. От него в музея за Християнско изкуство - Криптата при Националната галерия се съхраняват две икони с неизвестен произход. Едната с образа на св. Йоан Предтеча е подписана, а другата на св. Георги е без подпис, но безспорно е от ръката на същия зограф. В депото на Видинската света митрополия се съхранява икона на св. Йоан Предтеча. Сравнението на двете едноименни произведения показва, че те са правени от една копирка. Идентично е оформлението на рамките и медальоните, но образът във видинската икона е с по-омекотени черти и фина моделировка. Известно е, че Георги Захариев работи в района на северозападна България заедно със своя брат Петър, чиито творби се отличават с по-изискан рисунък. Видинската икона е много близка до стила на иконите от църквата „Възнесение Христово“ в с. Митровци, където двамата братя рисуват съвместно. Смятам, че тя също е тяхно дело и приблизителната й датировка е около 1843 г.

Последната творба от захариевската фамилия е една плащаница, с неизвестен произход от Националната галерия. Въпреки тежкото състояние на платното и загубите на живописен слой се вижда много качествена живопис. За радост е добре запазен както ктиторския надпис, така и подписа на зографа - „ктитур стоику жекув ичада erу рука писа захар“. Произведението е постъпило през 1977 г. от Министерството на външните работи и е записано в инвентарната книга като дело на Захари Доспевски. Действително живописта е изключително качествена, но безспорно тук става дума не за самоковския зограф, а за Захария Цанюв от Трявна. Произведението не е датирано, липсват и данни за произход, но за изясняването на тези неясноти намираме достатъчно информация в ктиторския надпис. Стойко Жеков е един от видните българи във Варна, които през 1860 – 1861 г. взимат дейно участие за откриване на българското училище. Името му се споменава няколкократно във връзка с тези събития. От спомените на свещеник Константин Дъновски, служил в параклиса св. Архангели в близост до училището, разбираме че сред радетелите за българското училище е „Стойко Жеков от с. Карахюсеин (Чернево) синовете му Жеко, Коста, Иван и Тодор. Ст. Жеков произхожда от Одрин, гдето баща му е бил свещеник“. Възможно е по повод на това знаменателно за Варна събитие - освещаването на училището и параклиса (12 април 1861 г.), Стойко Жеков да е поръчал плащаницата. Но ако съдим по стила на живописта, която е близка до по-ранните творби на Захария, може да предположим, че тя е била изписана за храма „Св. Троица“ в родното му село Чернево, който е завършен през 1836 г. Сравнявайки плащаницата от Криптата с тази от музея в Трявна, забелязваме, че основните персонажи, с малки изключения, са почти идентични, но в тази от криптата в композицията „Полагане в гроба“, са добавени кръста с трънния венец, два херувима и фигурите на архангелите. Въпросите относно датировката и произхода остават неуточнени. За сега се спирам на една приблизително датиране около 1840 г., а бъдещите проучвания в региона на Варна, ще внесат повече яснота.

Следващата група от двадесет произведения са църквата “Св. Петка” (Стара) в Пловдив. Иконите от празничния първи ред на иконостаса се отличават със своеобразна колоритна гама и композиция, характерни за продукцията на тревненската художествена школа. Включени са големите църковни празници, като от христологичния цикъл в този ред липсват сцените Рождество Христово, която е поместена в центъра на третия ред горе и е дело на друг зограф и Разпятие Христово. Всички икони са еднакво оформени двойни рамки - външната черна, вътрешната със сребро. Първите ми наблюдения върху тях бяха през пролетта на 2010 г., когато те вече бяха монтирани на иконостаса. Първоначалното заключение беше, че тук са работили двама зографи от Трявна, единият от които вероятно е Симеон Цонюв от Витановския род. Хипотезата ми се опираше на стилови сходства с подписани творби на Симеон от 20-те и 30-те години на 19 век, както и на факта, че в този период зографът присъства в района на Пловдив и Пазарджик, за което има достатъчно запазени доказателства.

След любезната покана на отец Емил Паралингов, през 2011 г. имах щастието да видя иконите от по-близка дистанция, което ми помогна да преоценя предишните си наблюдения и да намеря повече опорни точки в опитите за изясняване на авторството. При внимателен оглед се забелязва, че дори и на една и съща икона, понякога са рисували две ръце. Първият зограф владее по-добре формата, неговите фигури са добре пропорционирани, лицата му са с по-светъл колорит и омекотени черти. За втория са характерни несъразмерно големи ръце, по-грубовати лица и големи, но винаги усмихнати устни. Въпреки тези разлики, зографите са успели да постигнат единство в колорита, декорацията и от по-далечна дистанция, за каквато всъщност те са предвидени да се възприемат, техните икони не си противоречат, звучат празнично и жизнеутвърждаващо.

От публикациите за иконите в църквата „Св. Петка - Стара“ в Пловдив е известно, че там работят различни майстори, сред които Захари Зограф от Самоков (1837 г.), Спирос Михаил (1825 г.), Димитър от Енос (1856 г.) , Стефанос К. Никитас (1852 г.). Към този списък следва да прибавим и двамата майстори от Трявна, които по мое мнение са Витан Коюв и Петър Минюв. Предполагам, че първоначално водещият зограф е бил Петър, но след като през същата 1836 г. поема поръчка за девет икони в близкия манастир „Св. Петка Мулдавска“, отстъпва работата на по-младият зограф Витан Коюв. Това вероятно е причината, за това, че Петър тук има по-малко участие.

Това, че двамата зографи са наети да изпишат икони в пловдивската църква, едва ли е случайно. Преди тях, още от края XVIII век, други тревненци, проправят път към Пловдив и околните селища. Повечето оставят неизвестни, но един от тях Симеон Цонюв, който работи в града към края на 20-те години на XIX век със сигурност е оставил трайни спомени сред пловдивчани, със своята изискана иконопис, защото след него мнозина зографи от Трявна намират поле за изява на своето изкуство.

През следващите години двамата зографи Петър и Витан продължават своята дейност на юг от Стара планина. Допускам, че тяхно съвместно дело са празничните, апостолските и част от царските икони за църквата на Устремския (Вакъфския) манастир „Св. Троица“ , която е възстановена през 1836 г. В по-ранната църква „Св. Петър и Павел“, възстановена в края на XVIII - началото на XIX век, също е имало икони на зограф от Витановския род, но днес не са там и ще бъдат представени в друга публикация.

В третата група са включени произведения от Витановската фамилия. Първата тях Св. Богородица Небесна царица от частна колекция е намерена на таван, при събаряне на стара къща в центъра на София. Върху подплата на мафория на св. Богородица долу в дясно е запазен подписа на зографа „рука георги димитров от трвна“, а над него е поместена и годината 1819. Иконата е открита в много тежко състояние, но от запазената и разкрита при реставрацията живопис се вижда, че композицията е почти идентична с едноименната творба на зографа от църквата „Св. Троица“ в Габрово, изписана една година по-късно. Възможно е разглежданата творба да е била прибрана от разрушената през 1944 г. софийска църква „Св. Николай“, в която е имало икона на Георги Димитров - „Св. Николай“, публикувана от Ас. Василиев.

От неговия брат Петър, от когото до момента е известно само едно произведение от хасковската църква „Успение Богородично“, е следващата икона на св. Богородица царица на трон и четиримата евангелисти, която се пази в хранилището на Църковния музей. Не е реставрирана и има големи загуби на живописен слой, но за щастие подписът на зографа, поместен в долната част на иконата е частично запазен - „петр… трвна“. Името Петър, както стиловите особености и специфичното изписване на инсигниите на Св. Богородица, за мен са убедителна подкрепа на тезата, че авторът е Петър Димитров. От оскъдните сведения за неговата личност освен присъствието му в Xасково, се добавя и факта, че Георги Димитрович присъства сред спомоществователите за издаване на Месецослов или календар вечный болгарсккий, от Xристодул Сичан Николов (1840 г.). Като местопребиваване на зографа към този момент е посочено Ески Заара (дн. Стара Загора). Като вземем под внимание и това, че иконата е постъпила в ЦИАМ от Пловдив, към която митрополия по времето когато работи Петър се числи и Ески Заара, стигаме до заключението, че тревненския зограф следва да е бил значително по-млад от своя брат, и вероятно Стара Загора е мястото, където се установява към края на живота си. По-точна датировка на иконата, би било възможно след нейната реставрация.

 

(Следва)

 

Мариела Стойкова

Национална художествена галерия

Из „Известия на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна“, т. 4, 2015 г.