Тревненски бУдил: Зографските луди глави. Част II

Именит род били ЗАХАРИЕВЦИ. Богатство и имот нямали, но пък със златните си ръце пишели най-нежните, най-милите богородици, с румени устни и топли хубави очи. Далеч във времето се губят имената на най-старите образописци от този род. Един от първите – Кръстю – потегля към Раковишкия манастир, за да зографиса тамошната църква. По-късно ще предаде майсторлъка на двамата си сина Петър и Георги и те заедно ще изрисуват фреските на манастира „Света Петка Мулдавска“ край Асеновград.

Голям майстор бил и Цаню Захариев (Стари). Работил повече от половин век, той оставя името си по десетки икони в Арбанаси, Чирпан, Батошевския манастир. Наследил занаята от баща си, опитният зограф ще го предаде и на първородния си син. В бащиното ателие малкият Захария Цанюв получава първите си уроци. Жадните очички на момчето поглъщат всичко, което върши бащата. Пък и от майката имало какво да научи. Нали Ивана била най-вярната и първа помощничка на мъжа си. Нетърпелив бил Захария, отведнъж искал да узнае великата тайна на иконописването. Но трябвало да минат години, за да се утвърди, като майстор и чак през 1833 г. с гордост да напише на една малка икона „Архангелски събор“ в Сопотския манастир: „Рука писа Захария Цанюв от Трявна“.

Даровит иконописец бил той, един от най-търсените, най-прочутите. Искал не само име на голям майстор да остави, но и синовете си на иконопис да научи. След време и тримата – Цаню, Никола и Кънчо – ще тръгнат по пътя на баща си.

Захария Цанюв завършва живота си на 70-годишна възраст. Живот изпълнен с непрестанен труд, лишения и грижи. И с трагедията на баща, за кратко време изгубил почти всичките си деца. Усвоили бащиния занаят, синовете не се посрамват. Обикалят добруджанските села и украсяват не една църква. Работят заедно и заедно защитават бащиното име. И тук, в жадната за просвета Добруджа, в селцето Кунгас, през 1866 г. Цаню Захариев среща Апостола. „Работехме иконопиство в тулчанското село Еникьово – разказва той, - та отидох в ближното село Кунгас на сбор. Църквата още не беше пуснала. Влязох в църквата и чаках, докато пусне. Васил Левски псалтваше, но аз не го познавах още що за човек е, но като чух, когато идеше „Спаси Господи“, да казва: „Победи благочестивим българе“ и го проумях“.

Случайното запознанство прераства в искрено и трайно приятелство. Три месеца живеят заедно, хляб и постеля делят. Дума си дават задружно да работят за делото. Изработват и план на въстанието, план, който не може да се провали, даже и да умрат.

„В края на марта получих от него писмо, че пристигнал в Галац и скоро ще ми дойде на гости – пише в спомените си Цаню Захариев. – Тъй наредихме да се почне делото в Трявна, защото сме близо до Балкана и населението повече българско и иде на център за Тракия и България, та ще може да се работи от двете страни по-лесно“. Колко пъти гостоприемният дом на зографа посреща Апостола. Спретнат, уютен, приютен зад тежка дъбова порта и висок дувар. Зад малките прозорчета свенливо надничат мушката и отдалеч мамят погледа с огнените си главици. Благоухание изпълва големия плочест двор. Отдалеч личи, че тук шета грижовна и добра стопанка. Апостолът е изненадан, като я вижда – нежна, милолика, почти дете. Това е Вангели, съпругата на Цаню Захариев. Мрачни мисли спохождат Левски: „Дума си дадохме, а то?“. „Туй не пречи на делото“ – отвръща с поглед зографът.

А Вангели знае тайната им и е щастлива, че Цаню обича и нея, и онова свято дело, за което се е клел.

Вангели… Седемнадесетгодишна е тя, когато иконописецът я довежда в бащиния си дом. Тревненци дълго помнят сватбата им. Чак до Васильови ниви накарай селото излезли те да посрещнат булката от Търново. Очи не можели да откъснат от писаните сандъци с богат чеиз и скъпи премени. Не била като тревненка Вангели. Тя носела зелена копринена рокля – малакоф. Високият кок, прибран с тънка копринена мрежа, я правел още по-хубава. Такава я виждаме и днес на големия портрет в родовата къща на Захариевци. В празничните дни, когато двамата с Цаню отивали на църква или у роднини на гости, тревненки се спирали да я погледат и викали: „Чакай, мари, да седнем на фистаня ти да ни повозиш“.

(Следва)

Лидия Горанова

Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство - Трявна