Зографските луди глави. Част III

Потомците на Миневци, Минчевци, поп Димитър Кънчевци и Венковци с непреклонния си дух и фантазия творят и оставят достойно за поколението иконописно богатство. Различни майстори, с различно дарование и професионална сръчност. Безброй иконописни изводи са ни оставили Миневци. Поразровим ли се из пожълтелите от времето листи, неведнъж копирани, ще видим едно необикновено богатство от теми и сюжети. Отдавна хората, които са ги създали, са си отишли от този свят. Останали са само иконите. И дирята на една ръка, която вижда, ръка, вечно будна за красотата.

Жадни за светлина и повече красота в живота били зографите от МИНЧЕВСКИЯ род. Васил Михалев, трета издънка от рода, син на Михаил Тодоров и правнук на най-стария запомнен образописец от фамилията дядо Минчо, пребродил цяла Добруджа, Северна и Южна България. Работил в Преображенския манастир, изписал иконите в Нейковци, Енчовци и Белица. А в Силистра, заедно с Цаню Захариев и Георги Тачев изрисували декорите на театъра.

Голям майстор на позлатяването бил Васил Михалев, търсен и предпочитан пред другите зографи. Като слънце грейнал изпод ръката му иконостасът в Ганчовската църква. Един мерак имал – и син си на зографство да изучи. Затова често го водел със себе си. Колко пъти малкият Христо спал на черковите по балконите, докато баща му пишел долу големите икони. И на момчето давал да опита – белите и черни черти отстрани да слага.

Не го теглел Христо бащиният занаят, но все пак понаучил нещо от него. Докато беше жив, често обичаше да разказва за баща си, за майсторлъка му, къде с кого е работил, как е позлатявал. Спомняше си как баща му допирал рядка четчица до челото си, а после минавал с нея и по косата, за да се наелектризира. Как доближавал леко четката до златното фолио, за да залепне, и чак тогава го нанасял върху иконата.

Васил Михалев не можал да вдъхне на сина си любов към зографската четка, но му вдъхнал своята вяра, своето чувство да дълг към народа. Той самият – член на местния революционен комитет, въстаник и опълченец – намира сили в себе си да я остави и замени с оръжие. Като Цаню Захариев, Симеон Цонев, Петър Генчев, като други зографи. Бунтовното знаме изписали в годината 1876.

…Тържествено забиват камбаните на старата тревненска църква. Денят е 5 май. И тръгва четата на зографите, единствената, да троши робията. „Луди глави!“ – думат чорбаджиите. А ръцете, доскоро държали бои и четки, стискат здраво пушките. Устремени напред, към свободата, и готови да умрат за нея.

ПОП ДИМИТЪР КЪНЧЕВЦИ били корав балканджийски род – будни, начетени, надарени. От този род произлизат не само майстори на четката, но и прочути музиканти, певци и учители. Вдъхновени от подвига на родственика си Ангел Кънчев, мнозина стават борци за народна свобода. Самият поп Димитър Кънчев, основателят на рода, бил изтъкнат борец за църковна независимост. Той е същият онзи зограф, дръзнал да удари плесница на гръцкия владика Панарет. После да захвърли расото, да остави къща и деца, и да забегне във Влашко. През петнайсетте самотни години на странстване обикаля Сърбия, Влашко, Македония, Тракия и зографисва църкви и манастири.

Благодарение на родолюбивото възпитание на майката, жилава и корава българка, за която тайно се носи мълвата, че укрива четници, синовете не посрамват името на баща си. Никола става поборник, Христо се бие храбро на Шипка, а Иван – най-малкият, най-обичаният – заминава за Влашко, за да постъпи във Втората българска легия.

От дете Иван Димитров проявява любов към рисуването. Искал като братята си, като Христо и Йонко, и той зограф да стане. Бащата поощрява първите опити на момчето. Прочутият зограф от Браила Георги Стоенеску, при когото работи четири години, оценява таланта му и Иван Димитров изцяло се посвещава на живописването. Отначало в художествената академия в Букурещ, а след това в Париж. В Академията за изящни изкуства талантът му разцъфтява още повече, за да дойде признанието – поканата на два пъти да покаже творби в Големия парижки салон. Каква чест за младия художник! За първи път българин е пред такава изискана публика наравно с най-прочутите френски художници. Завърнал се в родината си, през 1885 г. Иван Димитров урежда в Народното събрание първата българска художествена изложба. След две години ще последва още една, втора, трета… Докато се изнижат годините. Към края на творческата си дейност, верен на традицията, той отново ще посегне към зографската четка, за да изпише иконите на църквата „Св. Св. Кирил и Методий“ в София и на други църкви.

 

(Следва)

Лидия Горанова

Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство - Трявна

Детайл от икона, зограф Димитър Кънчев, 1838 г., 

Детайл от икона, зограф Димитър Кънчев, 1838 г., 

Четата на зографите, отляво-надясно - Петко Отвъденеца, Цаню Захариев,
Цаню Д. Стойчев, Васил Михалев