Трявна и Тревненският край под османска власт до XIX век. Част II

Само няколко десетилетия по-късно, през 90-те години на XVII в., настъпили сериозни промени в положението на вакъфската рая, които не можели да не засегнат и статута на тревненци. Загрижена за тежкото си финансово положение, османската държава предприела някои мерки за ограничаване правата на вакъфите, като отклонила в своя полза част от предоставените им преди това приходи. На места това довело до почти двойно увеличаване на данъците, изисквани от вакъфската рая, тъй като едни и същи данъци, по законни и незаконни пътища били събирани и от държавните чиновници, и от вакъфските служители. Във всеки случай, откъм края на XVII и началото на XVIII в. тревненци били вече изцяло обхванати в данъчните регистри за облагане с един от най-значителните парични данъци в полза на османската държава – поголовният данък джизие. Ако се съди пък по сведенията на регистъра за данъка нузул от 1659 г., още от по-рано тревненци не се считали вече освободени и от т.н. „извънредни данъци“ (авариз, нузул и др.). С други думи настъпило постепенно приравняване на данъчния режим на вакъфската рая, в това число и на тревненските жители, с положението на останалата рая в българските земи. Не помогнало на тревненци и обстоятелството, че част от тях принадлежали към категорията население, натоварени открай време от османската държава с изпълнението на някои специални задължения от военно-спомагателен характер.

Самото географско разположение на Трявна в долината на Тревненската река между два големи старопланински прохода – Шипченския и Хаинбоазкия, вече навежда на мисълта, че част от жителите й, подобно на българите от близките селища Габрово, Елена, Дряново и др., ще да са изпълнявали т.н. дервентджийска служба (от тур. дервент, дербент – проход). Тя се състояла в охрана и поддържане в изправност на планинските проходи и водещите към тях пътища, съпровождане на търговски и други кервани през опасни и стръмни места и други подобни задължения. Изпълнението им изисквало дербентджиите да бъдат въоръжени, макар на останалото покорено население да било забранено да носи и притежава оръжие.

Изглежда, първоначално тревненските дербентджии  били въоръжени с вид късо дебело копие – харба. Поради това те били известни повече под името харбаджии или харбалии, отколкото като дербентджии. По-конкретно данни за броя и задълженията специално на тревненските харбалии намираме пак в летописа на поп Йовчо. Според него през 80-те години на XVII в. в Трявна имало 12 харбалии, които „токмо имали да пазят стражи големия път“. Като имаме предвид общия брой на тревненци приблизително по същото време – над 400 пълнолетни мъже, става ясно, че дербентджийската служба е ангажирала сравнително малък процент от тях (прибл. 3 %). Подобно било положението в Елена, където 17 мъже от общо 265 домакинства охранявали близки пътища и проходи. В замяна на нелеката служба, която изпълнявали, българите, които пазели планинските проходи и пътища, били освободени на първо време от някои данъци. Тези данъчни привилегии обаче често имали фиктивен характер. Така например категориите население, освободени поради службата си от извънредни данъци по времето около средата на XVII в., плащали в повишен размер поголовния си данък (обикновено по 30 акчета повече на домакинство). Тази практика се проследява и по документ от 1651 г. за облагане с поголовен данък на българите от Търновска кааза. Според него по това време в каазата имало общо 4123 български домакинства, от които 385 били обозначени като „муаф“, т.е. освободени от извънредни данъци. Същевременно обаче, докато от обикновените домакинства изисквали по 357 акчета данък джизие, за освободените от извънредни данъци, неговият размер бил 387 акчета, т.е. с по 30 акчета повече.

През XVIII в. настъпил процес на пълно приравняване по данъчния статут на категориите население със специални задължения към обикновената рая, в т.ч. и на харбалии или дербентджии. По такъв начин те се оказали в крайно неизгодно положение. От една страна от тях все още продължавали да изискват изпълнение на задълженията им, а от друга – носели наред с останалото зависимо население всички данъци и други тегоби.

Документът от 1651 г., който беше цитиран, обръща внимание на още едно обстоятелство – големият брой на зависимо население в Търновската кааза, освободено по това време от извънредни данъци, обозначено като „муаф“. Освен дербенджии или харбалии, обхваща може би и групите местни войнуци или войнугани. Те били задължени по време на война да съпровождат обоза на османската армия, да рият окопи и пр., а в мирно време на смени се грижели за конете в султанските конюшни. Засега обаче разполагаме само с някои бегли податки за наличие на войнуци измежду населението на Трявна и Тревненския край. Жител на Трявна, принадлежащ през 30-те – 40-те години на XVIII в. към категорията на войниците, бил според летописа на поп Йовчо, някой си Петър Генчов. Предполага се също така, че едни от близките до Трявна колиби – Войниците – носят името си от този род служба, изпълнявана навремето си от тукашните жители. Пак така бегли и не съвсем определени са сведенията за мензилджии (*мензил - попътна пощенска станция, където пътуващите подменяли конете си и отпочивали. За издръжката им се събирал данък (мензилска помощ) от околната рая, която била натоварена да се грижи за мензилските коне и да ги доставя, когато липсват; мензилджия – чиновник, отговарящ за мензилите) и сеймени в тогавашна Трявна.

Проучванията показват, че селата, които се ползвали от вакъфски статут и имали сред жителите си групи население, натоварени със специални задължения към османската държава (войнуци, дербентджии и др.), обикновено разполагали с относително по-големи възможности за известно местно самоуправление. Трявна не представлявала изключение в това отношение. В нея съществувала прослойка от селски първенци и старейшини, чиято дума се отличавала с по-голяма тежест при решаване на някои общоселски въпроси. Те поддържали по-тесни и относително по-чести контакти с представителите на османската власт, оказвали им съдействие при събирането и разпределението на някои данъци, упражнявали известни правораздавателни функции между своите съселяни и носели главната отговорност за случили се в селището произшествия, особено когато засягали по-непосредствено интересите на османските властници.

Определено отношение към проявите на местно самоуправление в Трявна имали местните чорбаджии. Обикновено от тяхната среда бил излъчван и селският глава (кьойбашия), наричан от населението по традиция селски кмет. Макар сведения за кметовете в българските земи да са се съхранили още от началния период на османското владичество, а кметовската длъжност да е била много по-стара по произход, оскъдните и в това отношение за Трявна извори я засвидетелстват за първи път едва през XVIII в. Според тях до 1768 г., когато починал, Йовчо Димов Кроснев „бил тогда кмет селский“. От това време датират и първите сведения за чорбаджии в Трявна. В същия извор се споменава за името на един от тях – Мино чорбаджи. Впоследствие се прибавят имената на много тревненски чорбаджии, играли твърде противоречива роля в историята на възрожденска Трявна. Поради авторитета, с който се ползвала християнската религия в условията на османското владичество, определена роля в местното самоуправление на българите, в това число и в Трявна, играели и селските свещеници.

Разбира се, когато се говори за местно самоуправление на тревненци под османска власт, още далече преди мухтарският институт да бъде въведен в българските земи по официален път, следва да се подчертае ограниченият характер на това самоуправление. Макар населението на Трявна да било изцяло българско, а самото селище сравнително отдалечено от големи административни центрове, то не било в състояние да избегне опеката и грубото вмешателство на някои османски служители. До XIX век това били предимно търновският воевода, натоварен с управлението и стопанисването на местните вакъфи, в т.ч. и посветените от Секбан Кара Али, неговият помощник или заместник, наричан на времето субашия, търновският кадия, който запазвал значителна съдебна власт върху населението от подвластната му кааза и следял за изпълнението на султанските разпореждания, многобройните османски данъчни чиновници. Тяхната намеса била узаконена от факта, че Трявна в административно отношение принадлежала към Търновска кааза на Никополски санджак. …

Външната намеса в живота на тревненци идвала не само по пътя на административното и финансово управление. Поради безправното положение на българите под османска власт оставал безнаказан произволът спрямо тревненци и на различните други представители на османското общество. Ето например как са описани злодеянията на неколцина еничари в Трявна през 1768 г.: „И този ден дошле от Дряново трима еничара и кондисали у чорбаджи Миня, а он познал злото и побегнал. Тогда они, като не найдоха чорбаджия, положиха их ястие, ядоша и пиша, гормяха сас пушки и пищови, от коету и разбягаха хората, и сокриха са и не смеяше никой да излезе навон. И убиха Нестора ахчия, който беши излял пред конака. И дядо Йовчу думал: „Голяма зло ша сторат тези душмани“.

По такъв начин, макар и обикновено далече от полето на бойните действия, които водела Османската империя, тревненци също нееднократно изпитвали на гърба си последиците от тях, особено когато османската армия търпяла неуспехи. През XVIII в. това се случвало все по-често. А гневът на османските войски, отправили се или връщащи се от поход срещу Русия, бил най-голям, защото и покорители, и рая виждали в нейно лице най-могъщ неприятел на Османската империя. Не случайно описаните събития, без да били, разбира се, изключения, се случили именно в годината, когато започнала Руско-турската война от 1768-1774 г., завършила с голямо поражение за Османската империя.

Произволът и насилията, липсата на сигурност за живота и имота на покореното население създавали сериозни пречки за развитието на стопанския живот в Трявна. Независимо от това предприемчивите тревненци се проявили успешно в някои стопански отрасли. Както беше посочено, планинският терен не допускал особено развитие на земеделието. Нивите били малки, от по няколко дюнюма, пръснати навсякъде из селското землище. Нуждата от земя подтиквала тревненци нееднократно да се отнасят до вакъфската управа за разрешение да разработят по още някое късче годна за тази цел земя и да разширят по този начин с някой и друг дюнюм имота си. Още повече, че годните за обработване земи се използвали нерядко за отглеждане на по-доходни култури. Затова и през XVIII и XIX в. се посочват твърде често при описание на имотите на местни жители лозя, зеленчукови и овощни градини.

Изгода носело и притежанието от страна на мнозина тревненци на гори (кории), с които било свързано развитието на дърводобива и дървопреработването. Във всеки случай още през XVII и XVIII в., ако се съди по документи от 1679/80 и 1743/44 г., горите като самостоятелно владени имоти били обект както на наследяване, така и на покупко-продажба между тревненци.

Развитието на търговията и на някои други доходни отрасли от стопанството в Трявна, довели още в края на XVII и началото на XVIII в. до силно изразено имуществено разслоение сред нейните жители. В изворите от това време е отразено и изпадането в трайна икономическа зависимост на по-бедни от по-заможни тревненци, в резултат на което по-заможните присвоявали чужди имоти като компенсация за неизплатени дългове. Такъв случай е зарегистриран през 1779 г. от двамата търновски кадии Сануллах и Абдуллахман. Жителят на Трявна Георги Владиков се оплакал пред съда, че бащината му къща заедно с овощна градина от полови дюнюм ((1 дюнюм - 919.3 кв. м.) била несправедливо присвоена от тревненеца Мино чорбаджи. Въпросният чорбаджия обаче заявил, че покойният баща на ищеца му бил длъжник за сума, която съответствала на стойността на въпросната къща и градината около нея.

Растящото с времето имуществено неравенство станало причина през XVIII в. за засилването и на социалните борби и противоречия в Трявна. Често те се активизирали поради съдействието, което били склонни да оказват на османските власти някои от първите тревненски жители. Характерен пример в това отношение е разправата на тревненци през 1749 г. с поп Мано (Маню), който „в оное время первенствовал в туй село“ и „бил человек несправедлив и завислив“ (* Христо Н. Даскалов също разказва в своята история на Трявна за „всенародното убиване с камъне на поп Маня в сред Трявна са збора“).

Непримиримостта към неправдите, която проявявали тревненци, и свободолюбието, на което нееднократно давали израз, навеждат на мисълта, че те едва ли са останали безучастни и настрана от брожения и бунтовни прояви, насочени срещу чуждата власт и нейните служители, особено когато те обхващали населението на Търновска кааза. Въпреки че засега не са известни конкретни данни в тази насока, напълно възможно e тревненци да са взели участие във въстанията от 1598 и 1686 г., известни като Първо и Второ Търновско въстание. Още повече, че един от видните организатори на първото от тях, дубровчанинът Павел Джорджич, твърди в мемоара си до австрийския ерцхерцог Максимилиан през 1597 г., че при подготовката на въстанието не останало непосетено нито едно християнско село в България, „особено ония села, които са в подножието на Стара планина, заселени с хора храбри, мнозина от които имат пушки“. Техните попове и „по-първите и богати хора“ се заклели от името на всички, че ще се бият за свободата на изстрадала България. Именно жителите на тези старопланински села сами „предложили да завземат проходите на тая планина, за да не може да избяга нито един турчин“.

Борческата непримиримост срещу поробители и социални неправди се съчетавали у тревненци с богати традиции в сферата на духовния живот.

Разбира се, трудно е по толкова малко на брой и съвсем откъслечни данни да се създаде цялостна представа за напредъка на тревненци в духовния и стопански живот до последните десетилетия на XVIII в. Във всеки случай постигнатото от тях в трудните условия на робството било подложено още веднъж на изпитание именно към края на XVIII столетие, по време на кърджалийските нападения над Трявна… Освен човешките жертви и материалните щети последица от тях бил и временния отлив на местното население отчасти на юг по посока на Стара Загора, отчасти на север – към Влашко и Молдова. Независимо от това тревненци сравнително бързо се съвзели и превъзмогнали бедата , възстановили разрушеното и се върнали към обичайната си дейност. Около 1801 г. районът бил вече почти изцяло умиротворен и Трявна на свой ред приютила българи, бегълци от Влашко, потърсили в закътаното старопланинско селище спасение и защита.

Такава посрещнала Трявна XIX-то столетие – изстрадала и непреклонна, надживяла разрухата и натрупала немалко борчески опит, с уважение към грижовно пренесените през вековете стари български традиции и като истинско българско средище развълнувана и готова да откликне на проблемите на новото време.

 

Елена Грозданова

Из сборник „Трявна“, 1982 г.