Честит Васильовден!

Да са здрави, усмихнати и благословени всички именици днес!

* Снимка: Икона "Три светители" /1850 г./ - Св. Василий Велики, Св. Григорий Богослов, Св. Йоан Златоуст, зограф - Захария Цанюв

Честита Нова 2025 година!

Да е здрава и блага!

Да е мирна и честита на обич, добро, късмет и берекет!

Да бъде и пребъде в благоденствие и единение!

Спомен за зими

Навремето в тукашния балкан падаха големи снегове. Баирите и котловините се сливаха в обща вълна, чиято белота заобляше скалните ръбове. Сякаш природата опаковаше в бели чаршафи всяко било, подобно на Кристовите катедрали и каньони. В стръмните долове преспите стигаха до два-три метра, а горе, на високото, пълзяха вихрушки и лавини. В такива безметежни зими животът замръзваше като река и само пушекът на селата напомняше, че хората все още шават под снега. Дори горите затъваха до пояс и само черният им шев разкъсваше мъглите, които се спускаха като завеси над стихналата земя. Бяха дни на студ, на безмълвие и на стъклен скреж, сякаш планината не дишаше, загубила представа за времето. Всичко в този бял свят бе един безкраен сън, прекъсван единствено от гладния писък на орлите, чиито вледенени крила едва разсичаха въздуха. И сега падат дълбоки снегове, но тогава бях дете и сигурно затова не мога да се откъсна от спомена за някогашните зими, красиви и страшни като приказка.

Но в този спомен няма само сняг и сребърни видения. Има и вълци. Те минаваха през замръзналия Дунав, навлизаха в балкана и шетаха като призраци из снежната пустиня, воят им се носеше ту от Краставец, ту от Овчера, ту от Тъпана и се губеше към Трявна и Кръстец, следван от гърмежи и лай на кучета. Селяните казваха, че глутниците стигали чак до Странджа, водени от единаци и вълчици. Не знам дали това е вярно, но съм виждал следите им към Бузлуджа и Шипка, тропосали преспите със замръзналите си лапи. В онези години вълците бяха единствените зверове, които плашеха планината и раждаха легенди по пътя си. Хората залагаха капани, организираха потери и разказваха всевъзможни истории, които изправяха косите. Веднъж една глутница изяла цяла сватба барабар с конете и кожените такъми. Друг път няколко вълка изтърбушили оягнена кошара и отвлекли овчаря заедно с магарето му. Трети път ранена вълчица се скрила в една плевня и за малко не разкъсала детето на стопанина. Накрая я набучили с вили и като я изнесли на двора, извадили от тялото й пълна паница със сачми и патрони. Подобни приказки се носеха от къща на къща и възбудените люде ги доуточняваха като свидетели. Това хем създаваше страхове, хем разнообразяваше живота, затрупан под снега. Но имаше една случка, която няма да забравя никога. Как вълците изяли шипченския поп. По пътя към Шейново в полето се явила глутница и препречила пътя на шейната. Попът стрелял, убил два вълка, а другите побягнали. Лакомият за слава и за пари човек слязъл да прибере труповете. В това време глутницата се върнала, подплашила конете и попът останал сам срещу зверовете. На другия ден намерили само килимявката и броеницата му. Някои казваха, че попадията се хвърлила в кладенеца от мъка, а други обясняваха надълго и нашироко вълчата тактика. Не трябвало да се вярва на хищника, когато бяга. Той бил по-хитър от кучето и лисицата, взети заедно. Затова видиш ли вълк, търси дърво. Само веднъж чух един истински ловец, който казваше: „И вълкът има душица, не плашете децата!“.

Но историите не спираха и колкото по-люта ставаше зимата, толкова по-фантастично звучаха те. А в това време глутниците кръстосваха балкана, тичаха по баирите и виреха муцуни към небето. Понякога воят им напомняше плач, а понякога – накъсана песен. Беше и страшно, и любопитно. Жените не смееха да клекнат до плета, а мъжете ходеха на групи до кръчмата, подвиквайки си един на друг. На това му викаха вълче време. Не само замръзнало като кочан, но и зъбато…

Когато снегът ставаше много дълбок, вълчите пъртини личаха съвсем ясно. Те ту се виеха на зиг-заг, ту заобикаляха храсталаци и пропасти, ту изведнъж се късаха след някой отчаян скок. Овчарите казваха, че понякога животните потъвали до ушите и само муцуните им порели бялата корица на преспите. Тогава освен пълзящия страх в душите се надигаше и едно мъжко чувство, което се удивляваше на силата на дивите мускули. На места по пъртините имаше капки кръв, което подсказваше, че някоя лапа е останала в капаните. Кучетата душеха замръзналата кръв и козината им настръхваше, сякаш звярът се въртеше наоколо. В такива минути, ослепен от вихрушката, човек, без да иска, се оглеждаше като заек и мислеше с известно състрадание за вълчата орисия. За глада, който подлудяваше, за лунните преходи и за онази първична издръжливост, която се люлееше и изцеждаше, но не секваше. И до днес си мисля, че по земите ни надали има друг по-трагичен и по-достоен хищник. Колкото изтощен от собствения си бях, толкова и отчаян при последния си скок. Може би затова в бабините приказки и в народните песни вълкът не е несретник, а юнак, едно видение, понесло върху гърба си вила-самовила.

Само веднъж съм виждал мъртъв вълк, но и досега не мога да забравя безжизненото му тяло. Беше полузарит в снега, едър като малаче, с оголени зъби и побелели очи. От черните възглавници на лапите му се подаваха дебели изпочупени нокти. Може би беше умрял от глад или от отрова, защото освен капани, планинарите залагаха и стрихнин. Ръждивият кожух на животното бе остъклен от падналия скреж и това придаваше на козината му нещо чупливо. Уж приличаше на каракачанско куче, а всъщност едрият врат и вталената задница напомняха някаква лъвска линия. Сигурно бе паднал, както е тичал, скован мигновено от смъртта и студа. Но макар и превърнат в парче лед, звярът будеше страх. Без да искам, си го представих жив и отстъпих крачка назад. Хората около мен цъкаха с език, мереха на глас дължината и теглото му и леко го побутваха със сопите си. Някой спомена, че сигурно е бил изгонен от глутницата и затова е издъхнал мърцина. После започнаха да спорят дали да го свалят в селото, или да го оставят на гарваните и орлите. „Няма да стряскаме женорята, я!“ – каза един и погледна към небето. Горе се виеха вече крила. От препирнята научих, че от вълчата кожа не ставало нищо. Била твърда като ламарина и козината й окапвала бързо. Освен това вълчата дружина можела да се върна да потърси събрата си и току-виж нахълтала по дворовете. Оставих съселяните да се препират и тръгнах сам надолу. Вместо да ме зарадва, смъртта на хищника ме натъжи. Бях градско момче и сигурно затова я възприех по-особено. Оттогава, та до днес, винаги си мисля, че вълкът не е просто звяр, а Божи страдалец, чийто провлачен вой е болка и молба едновременно.

Вълчите зими, за които разказвам, пълнеха живота с всякакви изненади. Носеха се слухове за затрупани влакове, за прекършени телеграфни стълбове, за ловци, замръзнали в преспите, за побеснели лисици, за разцепени скали, за бели кошути и най-вече за бури и вихрушки, които превръщаха балкана в ад.

Не знам дали сте виждали снежни фъртуни, но надали има нещо по-чудновато и по-интересно от тях. Отначало баирите започваха да димят, после димът се превръщаше в колони, струговани от вятъра, и накрая целият този неръкотворен строеж започваше да се върти около себе си и вътре в себе си подобно на пумпал. Пумпалът изхвърляше млечни протуберанси, танцуваше, както си иска, и така внезапно спираше или тръгваше, като че ли невидим оператор го командваше от дистанция. Всичко в него бе въздух и това го правеше почти безплътен, въпреки че наоколо се вдигаха и падаха тонове снежен прах. Понякога фъртуната приличаше на завеса, а понякога се източваше като хурка и стигаше чак до небето. Не знам кога е по-страшна, но както и да нахлуеше в гората, чупеше и скубеше дърветата като клечки. Впечатлен от гледката, човек без да иска, започваше да фантазира и все му се струваше, че това горе не е вихрушка, а призрак, тръгнал да плаши балкана. Веднъж призракът се навиваше около баирите като спирала, друг път се превръщаше в топка, която отскачаше на огромни разстояния, а често се втурваше като галопиращ табун и дълбаеше преспите до заледената им основа. Но независимо от формите му той беше едно неизтощимо движение, пълно с всичките гласове на небето и земята. Сто гайди и сто тъпана бяха нищо в сравнение с грохота, който пълнеше планината. Канонада от писъци и взривове се свличаше по урвите и тресеше усоите с невъобразимото си ехо. Това придаваше на фъртуната допълнителна мощ. Дивата й музика бе особено впечатляваща нощем, когато сънят бе погълнал всички останали шумове. Тогава виелиците сякаш разговаряха помежду си или пееха хорово и селата ги слушаха уплашени, подали ухо над снега. На сутринта селяните оглеждаха покривите, оградите, купите със сено и се питаха един другиго: „Чу ли ги пущините?“. Питаха се и гледаха балкана, където мътната пушилка все още висеше или тук-там разкъсваше ризата си и показваше синьото на небето.

Не съм попадал във фъртуна, но съм слушал хора, които са се давили в снежния прах. Казвали са ми, че едва оживявали, натъпкани с вятър и ледени кристалчета. То била едно задушаване и ослепяване, от което без късмет нямало оправия. Сигурно е така, защото като гледах повалените габъри и ели, не можех да не си представя колко слаб е човекът. Затова съм запомнил една поговорка, която съветваше: „Настигне ли те бяла баба, не лягай, а бягай“. Бабата, както я рисуваха патилите, нямаше кости, но имаше дълги коси, които се гънеха, плющяха и отнасяха. Такова фантастично нещо бяха някогашните зимни виелици, които изсмукваха снега като фуния и го пренасяха от място на място. Ето защо задимяваха ли баирите, по къщите палеха кандилата. Поне така беше навремето. В онези забравени вече години, когато балканът все още беше див и не знаеше силата си…

Спомням си за дебелите снегове, за вълните, за вихрушките и за отминалите хора с едно особено чувство. Не защото детският спомен е решил да ме полюлее, а заради нещо по-сложно. Модерният свят така ни е налегнал, че вече всяко обръщане назад не е опит да избягаш от себе си, а да намериш себе си. Животът ни променя и често забравяме не само природата, но и корена си. Ето защо връщането ми в детските зими не е прищявка или сантимент, а осмисляне на забравеното. Днес не газим сняг, а кафява каша от луга и химикали, която дъха на бензин. Днес не говорим за преспи, за глутници и за фъртуни, а за влекове, шанци и слаломи. Ските изместиха плазовете и онези планински преходи, които ни срещаха лице в лице с девствения хаос. Едно пускане на телевизора и зимата влиза в стаята ни като състезание или сезон, а не като стихия и приказка. Това е удобно, но не е естествено. Затова обръщането към белия спомен не е обикновена романтика, а съживяване на нещо изконно. Мъртвият вълк, легнал върху пряспата, не е измислица. Не е измислица и фъртуната, слязла от Бедек или Мъхченица, за да затвори тунелите под Кръстец. Това е живият балкан, който мами и плаши едновременно. Може би компютърният човек ще се усмихне снизходително, но той не подозира колко по-безпомощен е от селяните с гуглите, които отваряха пъртини с гърдите си. За разлика от тях господинът е едно изкуствено създание, което знае много, но не може нищо без своята алпийска грейка. Сигурно се увличам, но нека ми бъде простено. Писането също е фъртуна. Особено когато се връща в един свят, затрупан от бели великани и снежни кожуси, сред които селата и мечките спяха като деца.

 

Стефан Продев

Из „Картини от камък“, 2007 г.

* Снимка: худ. Веско Радулов

"Смей се дядо да се смеем, че дано се проумеем"

За пръв път Петко Р. Славейков обнародва през 1857 г. "астрономисан и написан" "Нова мода календар за 1857 г." с подглавка (мото): "Смей се дядо да се смеем, че дано се проумеем". През 1861 г. излиза пак "астрономисан и написан" "Смешний календар за Нова година". Такива календари - под заглавие "календарче", "месецослов" - Славейков издава и по-късно - 1871, 1876, 1877, 1879, 1883, но те нямат значението на първите два, макар че и те, често, без богато съдържание, са списани в същия дух - на злободневен, не винаги сполучен, хумор, пише Борис Йоцов. По думите му: „и тук Славейков се явява не само добър познавач на нашия бит, на християнската църковна обредност, но и на българската действителност, със склонност да вижда в нея предимно отрицателни особености. Има вече мъдрост, която му дава възможност да гледа не така наивно на живота, широко сърце, което е готово да прощава, воля, която иска да служи на общо благо. Затова той все намира случай да засегне националното честолюбие, за да го предизвика, да му постави цели и задачи, да му даде полет… Учи роба не само да пее за любов, но и да се смее в своите страдания над човешките неволи и несгоди, да гледа на въпроси от жизнено значение за него не мрачно, а с оптимизъм, да има сила най-после да се присмива и над своите собствени недостатки“…

 

Нова мода календар за година 1857 г.

(Пасхалия)

 

Таз година ще бъде:

Кръг слънчов – като търкало объл.

Кръг месецов – кога е пълен – околчест като обръч,

а кога е щърб – като сърп.

Месоястие – от пет гроша оката.

Пост – кога няма гозба, а кога пари няма – велики пости.

Неделно слово – брътвия, луча,

на ум уча.

 

Прокобение за 1857 година

 

Таз година ше владей планетата Паричан, затуй и който има пари, ще може да си купи и да има каквото поиска: току ум, разум и добра воля с пари се не купува. Сиромасите таз година ще я минат бедно и злочесто, ама тези сиромаси, които поимват парици, не ще угадят как ще я преминат; тежко и горко на вариклечковците – колкото грошовце имат, толкоз дяволи ще ги мъчат из ден-ден да не би да похарчат една парица от тях; ще трупат пари и ще лежат над тях да ги мътят като квачка, ще гледат и ще петимисват и не ще смеят нищичко да си купят.

Тази година ще бъде гладна за оногоз, който нема да си купи, той ще често да бълнува топли симиди и лесно ще удуша хубавите гозби; и ще бъде още тази година берекетлия за оногоз, който има пълна кесия.

Таз година който стане по-рано, по-рано и се обуй, по-рано и ще пропей. Който осъмнува на хана, ще замръкнува на пътя.

Таз година, който е посеял – ще жъне, който е посадил – ще бере. Който прави големи масрафи, без да си схесапя прихода, той ще пропадне, а който прикътва и спестява, той ще големи доходи да си докара.

Таз година, който залавя много работи, малко ще свършува и който най-много бърза, най-подир ще остава.

Таз година трябва да се плевят нивите с време; да се кърпи съдраното, доде е малко; което може да свършва днес, да се не оставя за утре. Всеки да си върши работата самичък и да се не обляга на другиго. Който се надее на добро от люцки ръце, той пасе ветровете.

Таз година трябва най-много да се пазим от тези хора, които всичкото правят с дума, които друго думат, а друго правят; които приказват за таквиз работи или се намесват на таквизи маслахати /работа, дело/, от които не проумяват; и от тези още, които ищат на всичко да са първи и се имат твърде хитри, че не слушат да ги понаучиш нещо.

Всеки нека се моли богу таз година да го опази:

1. На старост да се не подмлади.

2. С рогат да се не боде.

3. С богат да се не кара.

4. С келяв да се не бори.

5. Да не сполети ортак, който знай гологлав да си вижда хесапа.

6. Да го не връхлети жена устатница, острозъба и дългонехтеста.

Таз година ще има много касапи с памук да колят и много белбери да бръснат на въз косми.

Таз година ще има много болести, ала най-много ще да върлува тежката болест на сиромашлъка, огницата за пари, а най-люта ще е безпаричната треска, за която мъчно ще се намерва цяр. По някои места ще зле да воюва и повлечището на модата.

Колкото за времето, то ще бъде непостоянно – сутро смях, вечер плач, по-много ще бъдат тъги, желби, плачове, грижи, теглила и неволии, а радост – като капка в море.

Зимата ще бъде две тюрлии: за оногоз къщника, който цяло лято е осъмнувал и замръкнувал на работата си и си приготвя зимнина, за него зимата ще бъде слаба и налеко ще я мине, а за онези хългъзи и поседейковци, които цяло лято са пладнували под сенките и не си приготвили зимовище, за тях зимата ще бъде люта, тежка и дълга.

Пролетта ще бъде весела за онези, които немат да дават. Птичките ще пеят, косовете ще църкат, славеите ще чуруликат, борчлиите ще плачат, сиромасите ще въздишат, болните ще пъшкат; освен туй всичко друго ще се раззеленява, развива, ще напъпва и ще цъфти – току българската книжнина ще си стои усърнала и повянала.

Лятото не ще бъде студено като зимата, сняг може да нема, ала ще силен град да падне и ще очука най-много даскалите и списателите български. За другите не ще бъде толкоз вредителен.

Есента ще бъде, каквато и през всичките минали години – пак ще има ясни и облачни дене, слънце и дъжд, тихо и ветровито, а най-много ще мъгла и тъма да има над всички училища в България.

 

Помрачение

Таз година има да станат много помрачения в кесиите на тези мъже, които носят ума на жените си и ги подновяват на всеки свят ден.

 

Забележвания верни

 

Когато видиш някоя жена, като върви, че се повива и се върти като калайджия – да знаш, че има в главата си брумбалчета.

Кога виждаш някой мъж, че остава жена си на волята й и се отпуснал да го води за носа, където тя ще – да знаш, че му е изветрял мозъкът.

Кога видиш някоя жена работна и спестовна, пък ходи с вехта язма, с кърпен фистан и със съдрани пантофи – да знаш, че мъж й се кара с нея да му не меси хляба с вода.

Кога видиш някоя мома, че се много труфи и пременува – да знаш, че е закъсняла да се ожени.

Кога видиш някой ерген, че ходи се пременен и се конусчисва /вижда се, приказва с някого/ със сватите – да знаш, че има да плаща на Михала, нема сермия и го блазни за зестра.

Кога видиш някого, че окалва сиромасите и аджадисва /аджадисвам – жаля/ царската рая – да знаш, че му се ревне да стане чорбаджия и точи зъби за прасета.

Кога ти се подмазва някой и ъка на приказките ти – да си знаш, че има на ума си да ти ище пари назаем.

 

Петко Р. Славейков

Из „Нова мода календар за 1857 г.“

Стефановден е!

Здрави, честити, благословени и благоденстващи да са всички именици днес!

Усмихнат празник!

* Иконата на Св. Стефан от 1873 г. е дело на зографа Захария Цанюв

Христо Борина. Рождество

И въ тази тъмна нощь звезда блести

на смръзналия небосводъ,

звезда на нови красоти,

на нови истини, на новъ животъ.

 

Не са безъ край заблуди и лъжи,

не е безъ край човешкото тегло;

дъждъ сухата земя ще освежи,

дъбътъ ще дигне сведено чело.

 

Следъ грозни тъмнини изгрева день,

и хроми на крака ще станатъ пакъ;

бесътъ ще бъде победенъ

и слепи ще добиятъ зракъ.

 

Ще стихне пламъкътъ на завистьта

и братъ ще подаде ръка на братъ

съ доверие, съсъ топлота;

злината ще превие вратъ.

 

Богъ пакъ ни праща своя синъ

да въдвори въ света порядъкъ новъ -

до тръна да разцъфне кринъ,

въ сърдцата да изгрее пакъ любовь.

 

Блажени са, които го съзратъ,

които чуятъ неговия гласъ

и тръгнатъ въ неговия пъть,

съгрени отъ чиста, будна свесть.

 

 

1935 г.

 

* Честито Рождество Христово!

Бъдете здрави, мъдри и одухотворени! Нека бъде светлина, обич и сполука в дните Ви занапред! Светли и усмихнати празници на Вас и Вашите близки!

 

 

** Иконата Рождество Христово, от 1867 г., е дело на зографа Цоню Симеонов, СМРЗИ - Трявна

Пенчо Славейков. Коледари

Рог изви над върховете снежни

ясен месец, подранил в небето.

Глъхнали са в сън поля безбрежни

само будно още бди селото -

дим се вий на стълпи из комини.

 

Песни, шум по улици се счуват;

гости ходят, гости се посрещат.

Домакини свят обичай чуват -

Бъдни вечер бъден празник срещат

с буйно пламнал бъдник на камини.

*

 Низ по село скупом ходят

 китни млади коледари -

 сиромаси и боляри

 с благовестье да споходят,

 и наспроти празник честни,

 да им пеят драги песни.

 

 Начело им станеника,

 той ги стани, той ги води:

 не току-така на сгоди,

 а където е прилика -

 и където подобава

 с песни да се слави слава!

 

 

Из стихотворението „Коледари“

 

Кипеж на върха на копието

Всяка година, по това време, спомняме отминалите дни, за да отворим, „пречистени“, вратата на „новите“, които въпреки тегобите на заобикалящия ни свят, ожидаме с трепет и надежда. Летата се търкалят и замитат неслучилото се и случилото се в своя забързан кръговрат. А ние, с нашите ланшни въжделения, все ожидаме реката на времето да забави поне малко своя ход. Да ни остави още време за случване, време за свят, време за надежди, време за обич… Уви! Календарът на дните безмилостно отмята всеки един от тях, за да ги завърти наново в самия им край. Времеубежище с предначертан хоризонт. И така до края на света, и на човека… На къде води този вечен път, на къде отива Човекът? – може би това са въпросите, които събират в едно катарзиса и равносметката. Как така, година след година, човешкият „възход“ ни завръща към първичните инстинкти и битки за самосъхранение, вместо да чертае и извисява хоризонти?! Къкрейки на бавния огън на дните, обуздани в разпиляното време, което обитаваме, все бленуваме онзи отминал духовен кипеж. Но крилете на Икар вече не са ни по мярка. Ни мелниците на Дон Кихот. Все по-рядко общуваме с Хамлет. Та дори Прометей трудно ще стопли удобните ни убежища, в които сме самоотлъчили дните си. И нищо човешко не ни е чуждо. Но и Божественото не е аршин. Аршинът, по който да съизмеряваме битието си, личната Голгота и собствения си житейски хоризонт. За общочовешкото няма ни брод, ни мисъл. Всяко Его е самодостатъчно капсулирано и моделира своя си свят… Все по-чужд на онзи, завещан ни от предците. Достолепни и достойни люде. Вгледайте се във взора им, устремен в утрешното. Опитайте се да прогледнете днешното през техните въжделения, да прочувствате ценностите, зидали моралните им устои. Там е Спасението – за днес и за утре…

Одухотворяването на нацията, съшита от разни мераци и Его-та, минава през личния катарзис на всеки един от нас. Духовен катарзис отвъд делничното и виртуалното. Такъв, който преобръща пространства и светове, и не остава само на думи и щения. Кипеж на върха на копието, какъвто бленуваме от епохата на Възраждането и на следосвобожденска България… Да бъде!

Благословени да сме духом и телом! Да срещаме топлина и обич в дните си занапред! Да случваме на дело и най-съкровените си въжделения! Да стигнем високите хоризонти на предците и да покоряваме свои – още по-високи! Да споделяме в мир единствения възможен свят, независимо от кривиците и колизиите му! Да сме здрави, мъдри и благоденстващи!

Светли Коледно-Новогодишни празници!

 

Галина Иванова

 

* Снимка: „Дон Кихот“, худ. Салвадор Дали

Единъ важенъ клонъ отъ овощарството е безъ съмнѣние сливарството. Сливарството придобива особенна важность за всички наши балкански околии, които поради климата и почвата си, стоятъ много на дирѣ отъ полскитѣ околии въ поминъчно отношение. Но за този клонъ отъ овощарството се е говорило и писало много малко; още по-малко се е вършило.

Като говоря; така, азъ имамъ прѣдъ видъ главно нашата околия, наедно съ града Трѣвна. Населението на тъзи околия е останало много надирѣ въ всѣко отношение по причина на отдалечението си отъ търговскитѣ пътища и по причина на балканистото си положение; нейното население е принудено да напуща домоветѣси - мъжко и женско безъ разлика – за да ходи да дири поминъкъ въ полскитѣ мѣста било като работи дюлгерликъ, било като прави кираджилъкъ, било като остава да слугува по чуждитѣ врати и т. н. Между това, ако се обърнѣше повече внимание па естественнитѣ богатства на тъзи затънтена околия, можеше да се подобри въ много отношения мѣстния поминъкъ.

Едно широко поле за работа е развитието, което трѣбва да се даде на сливарството въ околията и въ самия градъ Трѣвна. Дано съ настоящето обърнемъ вниманието на когото трѣба, за да видимъ направено нѣщичко и за тъзи чисто българска околия, населена съ едно най-патриотическо население.

До колкото се помни, между всичкитѣ мѣста по политѣ на Ст. Планина най-главно мѣсто на сливовата култура се е намирала въ Трѣвненската околия. Още прѣди 70-80 години е имало доста сливови градини, но са се употрѣбявали твърдѣ малко за търговски цѣли; всѣки ги е ималъ за свое собственно употрѣбление, като е искарвалъ отъ тѣхъ прѣсни сливи за ядение, сушени сливи за зимния сезонъ и пистилъ. По-късно нѣкои граждани са направили опитъ да се възползуватъ отъ изобилието, което е имало често, като са захванали да ги варятъ подобно на джибритѣ на гроздьето и да добиватъ сливова ракия. Но и това използувание на сливитѣ не е отишло много надалечъ; гражданетѣ и колибаритѣ са варили сливовица въ малки размѣри и повече за свое употрѣбление; населението на полскитѣ мѣста не е познавало тъзи ракия, тъй като то е употрѣбявало голѣмо количество гроздова ракия, добивана отъ него въ твърдѣ голѣмо количество.

Само съ течение на врѣмето сливовицата е могла да се разпространи постепенно въ градоветѣ на срѣдня и дунавска България. Особенно е помагало за нейното разпространение неурожая на лозьята, който се е случавалъ сегисъ-тогисъ. Днесь още повече отъ други пъть гроздовата ракия е станала недостатъчна; та споредъ това, наедно съ разпространение употрѣблението на хлѣбния спиртъ е вървѣло употрѣблението на сливовицата. Нѣма съмнѣние, че това е насърдчавало колибаритѣ и гражданитѣ да засѣватъ по-голѣми пространства съ сливи, още повече като се знае че за това не се изисква толкова много тичание, както е, напримѣръ, съ други подобни култури. Въ послѣднитѣ двѣ години 1897 и 1898 населението на Трѣвнен. околия захвана да схваща още повече значението на сливарството за неговия поминъкъ и почти всички наченаха да се занимаватъ съ него. Резултатитѣ отъ това обработвание са много поучителни. При една добра реколта, каквато напримѣръ беше миналогодишната, едно дърво даде 60 кила сливи, т. е. 6 кила сливовица, по 80 ст. килото - 4 л. 80 ст. Така щото единъ сливарь, който имаше 500 сливови дървета, доби отъ сливовица 2.400 л.

Разбира се, че не всички притежаватъ такива голѣми градини и такива плодовити дървета; нито всички иматъ достатъчно съдове и срѣдства да приготвятъ реколтата и да я дистилиратъ. Но при все това има мнозина, примѣрътъ на които заразява останалитѣ, така че днесь редко има състоятеленъ человѣкъ и търговецъ въ Трѣвна, който да не култивира по малко и сливоварството.

Трѣвненската сливовица се счита за най-добра по качество и по вкусъ; тя надминава Кюстендилската, па даже и сръбската; този, който е ималъ случай да пие чистата (натурална) трѣвненска сливовица, не би помислилъ да пие други спиртни питиета, приготвени отъ спиртъ и разни миризми. Днесь голѣмо количество сливовица се изнася за Дрѣново, Търново, Свищовъ, Русе и Варна. По цѣна, тя е струвала 1 л. 20 ст. килото 18°.

Най-много сливови градини има въ околията. По-главни производители на сливовицата са: Никола Гаджевъотъ с.Енчевци, който е сварилъ 250 казани сливи; Никола Духлевъ отъ Трѣвна, изварилъ 200 казана; Петко Топчевъ отъ с. Станчовъ-ханъ, изварилъ 120 казана; Цаню Пандурски отъ Трѣвна; слѣдъ тѣхъ идатъ Христо Досевъ, Цаню Д. Киревъ, Кънчо Лечевъ Камбуровъ, Никола Д. Шиваровъ, Никола Г. Шиваровъ, отъ Трѣвна и Братия Мазникови отъ с. Бахреци.

Едно нѣщо, върху което трѣбва да се обърне внимание, то е неумѣнието да се садятъ и култивирате сливитѣ, неумѣнието да се сушатъ сливи за износъ.

Садението и отгледванието на сливитѣстава по слѣдующия начинъ. Взема се една млада сливова фиданка не по-дебела отъ 85 мм. и не по-тънка отъ 25 мм., и окопава се наедно съ корена и пръстьта отъ гъсталакътъ, гдѣто се намирате повече и туря се въ приготвената дупка, дълбока до 50 см. и широка 40-50 см. и се заравя заедно съ една малка часть отъ стъблото. Младото сливче се подсича на върховетѣ, за да не се люлѣе силно отъ вѣтъра и за да се даде сила на корена. Така посадени, тѣ се оставятъ да растатъ безъ никаква грижа; слѣдъ три години тѣ захващатъ да дават плодъ. Цъвтѣнието става прѣзъ м. Априлий, а зрѣнието отъ началото на Септемврий до 20 Октомврий. Въ края на Септемврий наченва се бранието за варение; набранитѣ сливи омачквате и туряте въ приготвени каци и бъчви. Тамъ тѣ оставатъ до 1 мѣсецъ, за да ферментират, слѣдъ което откриват съдоветѣ и захващат варението въ същитѣ казани и по същия начинъ, както се варятъ джибритѣ отъ гроздие. Новата сливовица не е до тамъ вкусна, тя придобива цвѣтъ и приятенъ букетъ слѣдъ като прѣстои три години въ добрѣ закрити бъчви.

Трѣвна, 22/VI, 1899.

Н. Г. Шиваровъ

в. „Търговски вести“, бр. 6/30.06.1899 г., РБ - Пловди

* Снимките са илюстративни

Сливобер край Троян
Източник: pateshestvia.net

Архивна снимка от Троянския край
Източник: rodopatroyan.bg

Край казана
Източник: Винпром - Троян

Ямболска Трявна. Впечатления на един курортист

Тая година Трявна с право би могла да се нарече „Ямболска“, понеже не може човек да бутне една врата, без да се натъкне на някой ямболец. Ямболци са тук повече от тридесет семейства и духовито забелязва един, че ни липсва само кметът, за да бъдем подчертани като юридическо цяло: инак всички съсловия са застъпени. Ямболската курортна хегемония е увековечена с три снимки по инициатива на тазгодишният доаен на ямболските курортисти в Трявна – Георги В-въ. Тези снимки са забележителни, не само по това, че ямболци са свикнали чрез глашатай да се фотографират, но и по пазарлъците около цената на картичките.

Но „Господин Георги“ има не само тая заслужа към Ямболската колония. Той е живата представа за ямболеца в съзнанието на всеки тревналия и тревналийка. Това е универсалният любимец на града, душата на всяка асоциация, довереникът на всички тайни, неизбежният фон на всяка снимка. „Господин Георги“ поема поздрави вече от всеки срещнат и за всеки вратник отделя по две скъпи минути за един любезен causerie: „Булка, какво ти стана голямото момченце, дето се беше ударило по лакътя“, или „Госпожице Марийке, не се притеснявай много за годеника си“ и пр. и пр.

Но, „Господин Георги“ е не само геният на ямболския курортист. Читателя ще види, че не без основание задържаме толкова време вниманието му около него. Той е още и материално въплощение на класическо курортуване: пълнее по 8 кгр. на седмица.

Културното дружество за повдигане на курорта Трявна би могло да отпечати ликът му по вестниците като реклама на курорта.

Тайната на това си жизнено свръхразцветяване той любезно поверява на всекиго: сутрин – 2 педи луканки (карначета) опържени в 2 яйца, с 4 парчета хляб и ½ литър мляко; на обед – супа, две порции, реване, 6 парчета хляб и 1 шише сифон; в 4 часа – 2 яйца разбити в ½ л. мляко, мед и масло; вечер – също като на обед. Останалото време е заето от спане и лежане под боровете. Никакви умствени и телесни занятия. Това в общи линии е и дневната програма на повечето ямболци. Прави впечатление обаче, че голяма част са дошли на курорт за… отслабване. По-голямо впечатление прави, че самите тревненци имат по-голяма нужда от курорт, отколкото многобройните си гости.

*

За прелестите на Трявна не може да се говори без да се спомене за знаменитият „Чучур“ – неизразителен залесен склон, гдето Културното д-во е построило бирария и кебапчийница и гдето денем курортистите се излежават, а вечер под звуците на циганският оркестър се играе „полка“ (N.B. Тук е д-р Теодоси Витанов и всякакви модерни танци са невъзможни). Непопулярните места за разходка и почивка са много по-прекрасни.

Но, „Чучурът“ има име, а това е най-важното. Срещу „Чучурът“ са речните бани, дълбоки ½ м. и заградени с платно. Банята е ту мъжка, ту женска. Месемврийският й характер се осигурява с pleine vue от минаващите над нея влакове.

Трявна е забележителен с покривите си от каменни плочи, с извънредно голямото си число обущарници за 4 хилядното си население, с хубавия си хляб и с карначетата си, които продават на педи. Културният живот се представя на първо място от едно Културно дружество с 2 канцеларии с големи табели, от един модерен фиакр и от един фаетон, от едно читалище в което се получават само народняшките вестници „Мир“ и „Независимост“, от един кинотеатър, който отвън прилича (както нашият) на мелница, а отвътре на тютюнев склад, и който дава спектакли два пъти седмично, от един цигански оркестър и една латерна и от знаменитата Lotos на Алшански, чуваща се от всякъде; от хазайките, от даскалиците в долния етаж, из модерните обущарници и бръснарници. И тука, последните две съсловия са между най-интересните. Моят бръснар в празник единствен носи модерен габардинен костюм, а като ме чу да разправям за София с един приятел, за да лансира своята интелигентност се обърна към колегата си: „А ре Иване, има „една“ – Lotus – имаш ли я?“.

Един стереотипен надгробен паметник с релефи ни учи за възстаническото минало и свободолюбивия дух на тревненци. Добре че са тия свидетелства. Инак, разглеждайки „урбанизма“ на Трявна, човек си остава с потиснати чувства за духовния манталитет на доосвободителния българин. Всичко в архитектурата на тоя стар град дава идеята за някаква робска психика. Не видях нито една врата, през която човек може да мине прав, нито една стая с таван, малко по-висок от един човешки ръст. Наистина, всички къщи са на два етажа, но докато другаде планината е подбутнала човека да строи високи, островърхи домове и храмове, тук всичко е низко, схлупено, тясно. Такава е и, с богатия инак иконостас, стара църква: с голямата си част в земята и със схлупен покрив. Къщите отвън нямат никаква типична физиономия, а нито един старобългарски interieur не е запазен. Нещастен български стил, за какъвто мечтаят някои! Такъв не съществува никъде.

Инак курортът е твърде солиден. Природата и климатът прекрасни. Животът задоволително евтин, но нищо чудно, ако при повече грижи за модернизирането му, курорта Трявна стане скоро, както другите български курорти… само за малцина.

 

Zoo

 

В. „Тракиец“, бр. 130/21.08.1926 г.

Кадър от рекламния филм за Трявна от 1928 г.