„Детство мое, на ръст едноетажно,
детство мое, за мен така е
важно,
щом студено ми стане да
мога
да си взема от детския
огън...“
Честит празник на всички
малки и големи момичета и момчета! Весело и безгрижно детство, и повече поводи
за усмивки и вдъхновение!
* Подбрани
снимки от дигитализирания архив на ИЕФЕМ – БАН, публикуван на сайта на
Британската библиотека
За стари майстори-строители от Стояновци и Христовци, които са работили в Карнобат, Котел и Котленско, Медвен, Ичера, Градец, Жеравна, Садово и Сунгурларе.
* * *
Най-голямата мъка да невестите от нашия край
през турско била пролет, кога изпращали мъжете си по далечни кярове. Отново
щели да ги видят чак наесен. Такава мъка имала и невестата на майстор Слав от
с. Христовци, която бременна с първа рожба, го изпратила чак до Голямото
нивище. Сълзи ронила Гана, вайсторът я милвал и успокоявал, че големи дарове ще
донесе на рожбата си като се завърне наесен живо-здраво. Но първата рожба на
майстор Слав не могла да види баща си. Раснал-пораснал Райко, станал и той строител.
Кога тръгнал по далечни краища, чак тогава видял… гроба на баща си. Райко
Славов е роден на 8 април 1864 г.
* * *
Същото това лято майстор Слав строил къща на един турчин на име
Мурад. Турчинът често подпитвал майстора как преминава есен Балкана, кога
тръгва с останалите работници към родния край. Слав не подозирал нищо,
разказвал как и в какъв ред подреждал въоръжените с пушки момчета, казал също,
че той самият винаги вървял най-отзад. На Мурад това му и трябвало, за да
подготви грабежа на строителите, които есента взели припечелените пари. Мурад
знаел вече и това, че преминавали Балкана за три дни, че първата нощ, отсядали
в хана на Стоян Малакооглу в Кипилово. Затова предупредил ханджията да не
задържа майстора чак до разсъмване и го заплашил, че ако не изпълни нареждането
му, ще изгори хана.
И така, дошло време строителите да потеглят от хана. Когато
стигнали местността Песи дол, внезапно пукнала пушка и майстор Слав паднал
убит. Досами него бил Йовчо Томчев, който гръмнал и ранил един от турците,
скрити в храстите. Останалите турци изскочили и заставили работниците да
предадат оръжието си. Сетне постлали пред тях една скъсана черга и ги накарали
да минават един по един и да оставят върху й парите, що носели. Картината била
трагична. Турците твърдели, че някой друг от работниците е гръмнал с пушка, а
не майстор Слав, както строителите казвали. Този спор се водил до разсъмване и
по една случайност българите останали живи. Те разбрали, че всичко това е дело
на Мурад, но на кого можели да се оплачат. Освен това се ядосвали за гдето тъй
лесно се предали, защото турците били само седем на брой, а те били доста, тъй
като заедно с тях се прибирали и строители от Еленския край.
Та в тая местност, Песи дол, те погребали майстор Слав и оттогава
нататък всяка пролет, когато нашите строители потегляли на кяр към Котленския
край, щом стигнели гроба на своя майстор Слав, спирали се там да починат и да
му запалят свещица. Той бил роден през 1829 г., а убит на 35-тодишна възраст.
Старите майстори строители, говореха, че балканджиите по онова време се женели
на 30-35-годишна възраст. Изчаквали нарочно да отбият военната си служба, да
усвоят занаят, за да могат да поддържат семейство, тъй като поминъка на
населението в Балкана бил много слаб. Всичко това ми го е казвал и моят баща на
име Антон Белчев Антонов /Манкин/, който дълги години е работил в Котленския
край. Там са работили още и Иван Антонов Шишков, роден в 1848 г., Смил Антонов
/р. 1860 г./, Деньо Антонов /р. 1850 г./, Белчо Антонов /р. 1948 г./, Серги
Антонов /р. 1862 г./. Последният се изселва в с. Градец и пролет ги посрещал,
когато дойдели по кярове, защото те били негови рождени братя. По-късно тези
майстори повели по строежи и своите синове.
Деньо Антонов
В. „Тревненски зов“, бр. 1 от 6 януари 1988 г.
* Снимка: Майстор Антон Белчев, ОДА - Габрово
След разбиването на българските въстаници в Дряновския манастир, турската войска, начело с Фазлъ паша, влиза в Трявна. Още с влизането си убива един говедар, който пасял добитъка край село. Дядо Тихол Бончев *, като старейшина на чорбаджиите по онова време, го посреща и Фазлъ паша, заедно с първите си помощници, отсяда в къщата му **. Дядо Тихол скрива по колибите по-големите си дъщери, като оставя най-малката Марийка, за да им прислугва на вечерята. Още с идването си Фазлъ паша издава заповед да се арестуват младежите – като заподозрени бунтовници, а на сутринта, след оттегляне на войската му, да бъде изгорено цялото село. Гощаването става в голямата стая на горния етаж. През цялото време дядо Тихол се стараел да го убеди, че в Трявна няма бунтовници, че всички тревненци са верни раи на султана и го молел да отмени заповедите за арестуването на невинните младежи и за изгаряне на селото. До посред нощ Фазлъ паша бил непреклонен. Едва след полунощ, вече доста пийнал извадил от пояса си кожена кесия, дал я на дядо Тихол и казал: „Да се напълни с 1000 жълтици – да не изгарям селото“. Незабавно, след полунощ, дядо Тихол събрал към 16 по-заможни тревненци, казва им решението на пашата. Отначало някои не били съгласни да дадат толкова, колкото дядо Тихол им определил, но обяснявайки им, че на сутринта няма да имат нито имоти, нито покъщнина, нито стока /добитък/, успява да събере над 700 жълтици. Допълва ги до 1000 и ги дава на пашата, който отменя заповедта за изгаряне на селото. На сутринта издигнали три бесилки на мегдана, пред часовниковата кула. Фазлъ паша, до него ходжата, от другата му страна дядо Тихол, а до него свещеника. На масата поставили корана и евангелието, за да се изповядат младежите преди бесенето. Цялото село се било стекло на мегдана. Извели 29 младежи от двора на старото школо със завързани ръце. Дядо Тихол настойчиво молил пашата да не ги бесят. Молил се да се смили, всички жени да не забраждат черни забрадки, че младежите са невинни. Но уви, напразно. Едва когато казал: „Давай заповед за започване, ама не ми е ясно как един ден ще се оправдаваш пред Алаха, за този голям грях, да лишиш от живот толкоз невинни хора“, Фазлъ паша казал: „Тихоле, ти ще се закълнеш ли на турски и на български и ще целунеш ли корана и евангелието, че това, което казваш е истина?“. „Да“ – рекъл му дядо Тихол, заклел се на турски, целунал корана, след това на български и целунал евангелието. От голямо притеснение и вълнение горната му устна се напукала и кръв обляла евангелието. Фъзлъ паша изпълнил обещанието си. Наредил да се освободят по-голямата част от младежите. Само най-заподозрените наредил да бъдат изпратени в Търново, да ги съдят други хора, те да отговарят пред Алаха за тях. Тревненци изнесли от къщи кой каквото имал, нахранили и напоили турските войници, и ги изпратили до Сечен камък, ако се не лъжа, на път за Габрово.
След положената лъжлива клетва, дядо Тихол залинява и отслабва.
Отива да се изповяда пред търновския владика. Владиката го успокоява, че не е
извършил грях, след като е спасил толкова млади души, след като не е допуснал
да се почернят толкова много майки, бащи, сестри и братя. Успокоен Тихол се
завръща в Трявна, където след няколко години умира.
Георги Стършенов
в. „Тревненски зов“, бр. 3 от 21 януари 1988 г.
* Авторът
Георги Стършенов, по бащина линия, е внук на Георги Райков /брат на проф. П. Н.
Райков/, а по майчина линия е правнук на Тихол Бончев /1837-1918/ – последният тревненски
чорбаджия преди Освобождението. Г. Стършенов описва идването на Фазлъ паша в
Трявна по спомени на Мария Тихолова Бончева, сестра на баба му Неда /съпруга на
Георги Н. Райков/.
** По сведения на Кънчо Пенчев, през бунтовната 1876 г., в къщата на Тихол Бончев, отседнал „Табур Агасъ
/началник на жандармерията в Търново/ Исмаил Ага, командващ войската на Фазлъ
Паша“ / * по това време жандармерийски началник в Търново бил Теферик бей/.
Страховитият турски военачалник пристигнал в Трявна на 10 май 1876 г., за да
„събаря“ града и да мъсти на местните комити след разгрома на въстаниците на
Дряновския манастир по време на Априлското въстание. Както е известно, Фазлъ
Паша отседнал в най-представителната тревненска къща – на чорбаджи Христо
Кънчев Йончев, която се намирала в близост до конака. А тревненските чорбаджии,
успели да го уговорят „срещу много жълтици“ да не пали града…
Къщата на Тихол Бончев в Трявна.
Източник: ОДА - Габрово
 |
| Семейството на Тихол Бончев, 1905-1908 г. Източник: СМРЗИ - Трявна |
 |
| Архивна снимка на красивата трикатна къща на чорбаджи Христо Йончев. Източник: архив Кънчо Пенчев |
…… Само слепите може да не видят днес, че честта на народите зависи от степента на образованието им. И за доказателство на това има хиляди примери, от които ний само два ще преведем тука.
Известно е Баконовото изречение: Знанието е
сила. Нищо по-истинно от това, а най-вече в Економическият раздел, защото
работанието става производително чрез знанието на Естествените Закони. Диваците,
макар че имат чувства по-остри и тяло по-обръгнало на всякакви трудове, живеят
обаче живот за окайване, и много пъти умират най-бедно и окаяно, защото като не
знаят силите на природата, оборват се от тях и уморяват са. Но образованите, с
преговарянията и откритията на толкоз хиляди години от създание мира, вдълбочили
са ся в тайните на тези сили, и като са ги покорили и подчинили царуват над
веществото между изобилие на добрини. От това, якостта, сиреч на науката, която
всякой ден ся приспособява за произвеждание на богатството едноман прораства и
ся умножава, а най-богатият и следом най-силний от народите е най-научният за
работянието.
Навсякъде комай днес приходът на работанието на
ръкоделникът -занаятчия е недостатъчен за исцеление на умствените негови нужди;
но и тъй колко прахосва той за празни и непотребни, а често и вредителни
работи! Простакът или неученият, като няма способността да ся обогатява, не
оценява силата на економията, която води в независимост. Предаден на веществени
наслаждения много пъти за единствения сласт има пиянството, и колкото повече
печели толкоз повече прахосва въ винопийство.
Ако исками да покажем въскачванието на
заплатата на работника като път, който води към образование, неотменно е нужно
да обработим умът му, щото да предпочита сластите на умът и да добие способност
– та да промисля.
Народ, който иска да произвежда много и да
располага произведенията разумно, тряба да е образован. Защо в
18-й век преди малко сиромашните и неучените Шотландци надминуваха от всяка
страна Англичаните? Защото, както казва Маколей, учението беше ся
распространило между тях, когато Англичаните бяха неучени. Фабрикантите на
Соединените щати подтвърдяват за истинно, че макар да плащат на своите
работници двойно по-скъпо от Европейците, но ся надварят сполучливо с тях,
защото Американските работници, като са поучени, работят по-добре и по-скоро, и
ползуват ся от машините повече от другите.
Освен тези економически причини, има и втора,
политическа… От преуспяванието на общественото образование и от развитието на
общият ум на населението в една държава, и управляющите и управляемите по-добре
и по-лесно достигат желаемото благоденствие. Който не познава своите интереси
той е неспособен и не достоен да избира тези, които ще управляват другите, ако
ся иска гласът му на това, а още противи ся и препятствува на доброто, което
управляющите биха му пожелали. Дай на един неучен народ правдината на гласоподаяние,
сам да избира управителите си или сам да управлява, и ще видиш, че няма да ся
забави да падне в безначалие, а след него и в деспотизъм. Но просветеният народ
скоро става свободен, и няма да изгуби свободата си, защото знае как да я
управя. Оценява грижите за доброто му на управляющите и с все сърце спомага и
съдействува на благите им намерения.
Своеволните и похитителните власти тражат
додето общият ум не е просветен. Само учението, когато проникне и до
най-простите колиби в най-простото село, дава и обезбедява истинната свобода.
Умножи учението, разсей знанията, и тогаз
властта на Правлението ще стане извор на величие и на сила; но без тях напротив
– става извор на непресметни бедствия.
Има да приложа и трето пригледвание, защото
голяма опасност угрожава цивилизацията, таквази, каквато я някои разбират, и в
някои места поддържат. Ако нуждата на благоденствието става обща между
народите, ако учението и нравствеността, разсейвани във всичките разряди, па ся
вдъхнува към едните правдата и към другите търпението, което изискуват мирните
преобразования, редовният успех е верен; но ако по-горните разреди присвояват
учението, богатството и гордото себелюбие, а па по-долните разреди оставят
невежеството и завистта, тогаз преврати, и преврати твърде страшни са
неизбежни.
Негли туй, което рекохми да ся земе съвсем за
празно, защото кой възпява днес добрините от невежеството? Министри и
съветници, книги и вестници, проповедуват велегласно нуждата, неотблъсваната
нужда за распространението на учението; сумнявам ся обаче дали са ся приготвили
всички, както тряба, за да ся подложат на утесненията и на жертвите, които
изискува тая работа. За туй нуждно считам да преговарям добре това, което
другите народи вършат и, което като ся вършили са приближили до целта.
Петко Р. Славейков
в. „Гайда“, бр. 10 от 15 май 1866 г.
* * *
Честит да е Празникът на българската азбука,
просвета и култура, и на славянската книжовност! Да са здрави и благословени
всички учители, ученици, учени, преподаватели и студенти, хората на науката,
духа и словото! Да множат силата на знанието, духовността и просвещението, които
са устоите на всяка една нация!
Честит празник и на абитуриентите!
Да са здрави, благословени и окрилени по Пътя
си!
Утре ще кипим от гордост и ще се надпреварваме да сме българи. И не, че е лошо, напротив. Само, че цялото това пъчене е по-скоро поза. Позата, в която сме застинали, като че ли в ступор от години. Пък не много отдавна бяхме „четяща нация“. Днешните статистики, обаче сочат друго. Макар, че и днешните поколения обичат да четат, само че във виртуала. По-удобно, смляно и изплюто. И все пак, важното е да се чете! И тук опираме и до проблема – какво четем. Мнозина стигат до новинарските теми и заглавия – жълти, пембени, всякакви. Други отиват малко по-натам и изчитат и по някой анализ. Трети посягат и по-нагоре от това, но те са „библиографска“ рядкост. И в крайна сметка, излиза, че не сме престанали да четем, но „четивата“ ни рядко се вместват в понятието „книга“. Да не говорим и за естеството, същността и качеството на стотиците издания, които заливат т.н. „книжен пазар“. Авторите на някои от тях, особено от типа – самиздат, са никому неизвестни и често пъти си остават само с кредита по първата си книга. Но пък вече са автори! За разлика от другите „бели“ държави това не им носи никакъв дивидент, още по-малко финансов, но друго си е да си „писател“, макар и с една книга. Същата жалка орисия, сполита и утвърдените ни съвременни автори, които макар и да се радват на заслужена популярност, не битуват в разкош и екстри…
Напоследък в социалните мрежи обаче, ни заливат реклами
на разни романи, в които историческата истина е набутана в калъпа на
художествената измислица, или авторовата фантазия. Всъщност, това е исторически
роман, но историческото в него е или твърде спорно, или си е чиста проба измислица.
Само, че за редовия читател, това е сензация, вероятно умишлено запратена в забвение
от цяла плеяда безродници. Никога не случили се събития, се обсъждат и
дебатират, като „нови“ исторически открития, които обръщат хода на историята.
Най-тъжното е, че в подобни писания са преплетени святи, за нас българите, личности,
които добиват нови черти и деятелности, според размаха на авторовата фантазия. Дали
подобни фантасмагории, ще ни накарат още повече да се гордеем, че сме българи,
не знам, но че са пагубни за народностното ни съзнание и история, е факт!
Всъщност, десетките и стотици суперлативи под подобни рекламни публикации,
рекламиращи алабализмите на поредния „призван“ месия, са ярко доказателство за
нивото на четяща България днес. А знаем, че веднъж утвърдени публично, тези факти
трудно се изкореняват от народната памет. Същото важи и за подменената истина
по адрес на някои исторически събития и факти от близкото ни и далечно минало.
И там има много плява, най-вече по идеологически причини, пък и поради колективния
срам на историческата наука от развенчаването на някой мастити авторитети…
Но да се върнем на менте-изданията, маскирани под „робата“
на исторически или художествен роман, те добавят стойност само към банковите сметки
на своите автори, но не и към онова, чийто дефицит все повече усещаме днес –
родолюбието и българщината. Да не говорим и за десетките „издания“ по
самопознание, духовни практики, емоционална грамотност, лечение, семейна и
детска психология и т.н. И там има стойностни заглавия и автори, но народът се
втурва към плявата, която надделява чрез досадната си реклама, пък и е по-лесно
смилаема, по-близка до четящата аудитория в социалните мрежи…
Не всичко обаче, е загубено. Интересът към книгите се
възпитава. Същото е и с ценностите и морала, с етиката и естетиката. Днес поне
има хиляди онлайн книжарници, виртуални библиотеки и какво ли още не. И книгата
е на един клик разстояние, ако Градската библиотека не изчерпва диренията ни.
Обяснимо, и там иде реч за бюджети… Купувайте книги. Четете. Нищо от другото няма
значение, ако темелите, върху които градим дните си са нефели откъм градивото
на знанието...
Галина Иванова
Не съм забравила и няма да спра да питам, какво се случва с т.н. ремонт на църквата „Св. Архангел Михаил“ в Трявна? Вече мина доста време от заседанието на Междуведомствената комисия от експерти, назначена със заповед на бившия министър на културата Найден Тодоров, по проблема в църквата – символ на Трявна, свързан с доказаната проба за наличието на гъба от вида Serpula Lacrymans * и още 8 вида гъби. То се проведе на 2 август м.г. Още тогава, заразеното дюшеме в притвора, бе демонтирано и, надявам се - изгорено. А какви са резултатите от обследването на наоса, от където специалистите от БАН също взеха проби за изследване, тъй като и там имаше съмнения за наличието на въпросната гъба и коктейл от гъби. Предвидено бе и хидроложко проучване с оглед установяването на източника на влага в храма, проект, ремонт, реставрация и т.н. И?
Преди няма и месец, по тъжен повод, посетих
църквата. Пропадането на дюшемето в ляво от входа, е видно и с просто око. Но
следи от някакви ремонтни дейности, не забелязах. Същевременно, потокът от
туристи и събития – кръщенета, сватби, опела и т.н., не секва. Обяснимо,
църквата е един от най-ярките символи на Трявна… Опасност за човешкото здраве
няма, но спорите на целулозоразграждащата гъба/гъби свободно се разнасят из
историческия ни център, което създава реална опасност и за възрожденските ни сгради-паметници,
пък и не само… Кои от тях, бихме възстановили в автентичния им вид, ако рухнат?
А църквата, бихме ли? Абсолютно – не! Но, както е казал народа – кучетата си
лаят, керванът си върви…
Апропо, да питам ли какво се случва и с
ремонта на църквата „Св. Димитър“ в Скорците? За едноименната църква във
Фъревци, дори няма да отварям дума. За там никой не говори. А има ли вече
изготвен проект за ремонта и реставрацията на Часовниковата кула в Трявна…?
* * *
Доста риторични въпроси задавам напоследък,
дано поне, ако не местните институции, то националните такива се задействат, макар,
че и там каузата е пердута… Много дирекции, много „експерти“ – звани и
самозвани, и пак по народната приказка – много баби, хилаво дете…
И все пак, аз ще продължа да напомням и
питам, ей така, да се знае, че знаем, помним и не ни е все тая, и, защото не
бива и не трябва да сме избирателно загрижени - за институциите ми е думата,
пък и за нас, хората...
Галина Иванова
* Както ви разказах преди време именно
тя е гъбата, по-позната у нас, като „домашна гъба“, която причинява основното
увреждане на дървесината. Тази гъба има способността бързо да колонизира
местата, чрез уникален, високоспециализиран мицел, което води и до по-голяма
степен на разграждане на дървесната целулоза. Слава богу, специалистите са
категорични, че не е опасна за човешкото здраве, макар че този вид гъба се може
да причини алергичен алвеолит…
 |
| Най-старата тревненска църква "Св. Архангел Михаил" - един от ярките символи на Трявна... |
 |
| Църквата "Св. Димитър" в село Скорци... |
 |
| Часовниковата кула на Трявна... |
Честит празник на всички именици!
Да са здрави и да пребъдат в обич и доброта!
В навечерието на най-българския празник – на българската азбука, просвета и култура, случайно попаднах на тази очеркова скица за един от знаковите тревненски учители от недалечното минало – Цанка Филипова. Имах честта да ми преподава и смея да твърдя, че първата ми шестица по биология, ще я помня, докато съм жива. Не за друго, а заради труда и усилията, които ми костваше, тъй като „другарката“ Филипова, наистина трудно пишеше отлични оценки, както споменава в статията си и журналистката Галина Стоянова. Но удовлетворението след това, беше незаменимо и незабравимо…
Ще я запомня с уникалното й, на моменти
саркастично, чувство за хумор и самоирония, с човещината и обичта към знанието,
с онези дисекции на червеи и жаби, които ми костваха твърде много стоицизъм, с
откритите уроци, по време, на които не веднъж ме изправяше пред черната дъска с
някой формалинов „орган“ в табличка, с десетките щуротии, които й
организирахме, само и само да избегнем „двойния лист“, или някой тежък изпит пред
черната дъска. И най-вече с авторитета и респекта, който всяваше сред нас, а
той не се трупа с компромиси.
Не е тайна, че няма нейн ученик, който да
не е издържал кандидат-студенския изпит по биология. Вярвам, че няма и такъв,
който да е запомнил с лошо…
Учителката Цанка Филипова вече не е между
живите, но онова, което остави в сърцата и умовете на поколения тревненци, е образец,
еталон за подражание за днешните учители и ученици. Най-вече заради онова нейно
желание, което казва всичко – „да учиш децата“, а то е твърде рядко в наши дни,
уви…
Светла й памет във висините!
* * * *
* * * * *
Само две думи: възнаградена обич
Цанка Филипова. Всички тревненци знаят това име. Родила
се е в село Априлово, сега квартал на Габрово. Учила е там, после на Етъра.
Работила е две години, времената са били такива – беднотия. После е завършила
средното си образование в работническия факултет във Варна. И след това –
началото на нейното призвание – биологията с педагогически профил в Софийския
университет.
- Винаги съм имала за учители истински хора –
образовани, интересни и интелигентни. Бяха времена, когато учителят имаше висок
авторитет.
Може би тогава се е родила мечтата да стане учителка, може
би то си е било вътре в нея, но нито за миг не си е помислила каква облага ще
има от това. „Желанието да научиш децата“, така Цанка Филипова определя
учителската същност. Качеството, вътрешното усещане, което завело и нея, както
много други далеч от дома.
Село Искра в Родопите, там тя е предала първия си урок,
написала е първата оценка. А следващата година тя никога няма да забрави. Вече
е в Калофер, в климатичното училище. С децата, преболедували тежко, трябва да
си много деликатен, а тя е съвсем млада.
- Но бяха много умни, безкрайно старателни.
Превъзмогваха болката и времето, което са загубили. За тях имам едно топло
кътче в сърцето си и ще ги помня винаги.
И ето я вече в Трявна. По-близо до родното място, а и н
един колектив от образцови учители, от които тя се възхищава и учи. Велко Малчев,
Герга Трайкова, Стоянка Сиракова, Кина Резачева. Още много имена изрежда, не се
опитва да ги степенува. Не е възможно. „Те всички са прекрасни хора“.
- Никой не ме наричаше „младата колежка“. Всички бяхме
равни и си помагахме. Уважаваха моя труд наравно с труда на най-утвърдените в
гимназията. Живеехме задружно и знам, че учениците усещаха, виждаха го и ни уважаваха
за това.
Спомням си и си признавам, когато разбрах, че Цанка
Филипова ще ми предава, доста се поуплаших. За нея учениците разказваха какви
ли не страхотии – че те кара да разнасяш скелети, да носиш жаби и винаги да си
знаеш урока, а шестици пишела само на тези, които знаят повече от нея. Спукана
ми е работата, рекох си, но имах изход.
Оказа се наистина трудно да си ученик на Филипова.
Трябваше след изпитване заедно с бележника да представиш и тетрадката. Да има в
нея с цветни моливи нарисувани схеми, диаграми. Да помниш всички уроци отпреди,
а днешния да знаеш без грешка. Но това не беше само от любов единствено към
биологията или от прекалена педантичност. Оказа се, и това много тревненци го
знаят, че точно на високите изисквания на Цанка Филипова се дължи отличното
представяне на нейните ученици било на семинари, викторини и най-вече на
приемни изпити във висши и полувисши училища.
Може би точно, когато са предавали на комисията своите
работи, бъдещите студенти с благодарност са си спомняли името й и са и
прощавали за някоя уж несправедлива четворка или петица.
А какви ли не лудории са й поднасяли в замяна учениците.
За скелета Цанка Филипова може да разказва много. Безброй пъти е оставал без череп,
без крак или ръка, или пък без някой основен прешлен, който точно в този час
трябва да се изучава. А всяко поколение, минало през кабинета по биология е
измисляло свой вариант на историята с жабите. Или се е съборила стъкленицата и
те безнаказано се разхождат из стаята, или „случайно“ някоя от тях е в
чекмеджето на „другарката“, или някое момиче получава почти епилептичен припадък
слез дисекцията на жабешко бутче.
И днешните ученици може би продължават да допълват тази
история с нови трикове. Дали Цанка Филипова е свикнала вече, дали се изненадва,
не знам. Но сигурна съм тя прощава на децата тези лудории. Не прощава само на мързеливите,
но не защото иска да направи от всички биолози. Това нека сами решават.
А в нея и след толкова години още е живо и жизнено
желанието да научи децата. Това тя иска да е същност и на бъдещите тревненски
учители.
Галина Стоянова
 |
| На снимката: Учителката Цанка Филипова /на първия ред, четвъртата отдясно-наляво/ на екскурзия с колегите си от Тревненската гимназия Архив: Пенчо Пенчев |
 |
| Учителката Цанка Филипова в часа по биология Снимка към статията от в. "Тревненски зов" |
На днешната дата, през 1876 г., на „Милин камък“, се състои първото сериозно сражение на Ботевите четници с 200 души черкези и башибозук. Поводът да отбележим тази дата е не един, тъй като в сражението на историческото възвишение във Врачанско, сред 23-та четници *, които губят живота си за свободата на поробената си Родина, е и един непознат тревненец. Името му е споменато в записките на сливналията Никола Кючуков /издадени през 1900 г./, който е сред оцелелите Ботеви четници. Дали упоменатият „Илия Георгиев от Тревненско“, за когото не успях да открия никакви други сведения, е оживял след тежката рана в крака, получена в битката на „Милин камък“, е неизвестно, но паметта му не бива да изтлява в забвение, както и споменът за всички знайни и незнайни родолюбци, жертвали живота си в кървавата национално-освободителна епопея.
Другият Ботев четник, родом от с. Скорците,
Тревненско, е Кънчо Петров Скорчев /1856-1913/, който оцелява „по чудо“
след разгрома на четата при последната й битка в района на Околчица, където
пада убит и войводата Христо Ботев. За неговата съдба вече е ставало дума,
затова днес ще ви разкажа за сражението на „Милин камък“ по спомените на Никола
Кючуков.
* * *
СРАЖЕНИЕТО НА МИЛИН КАМЪК
След като се изкачи цялата дружина, Войновски /* Никола Войновски, родом от Габрово, военен
комендант на Ботевата чета/ - направи една бърза рекогносцировка, като след
това разпореди дружината на позиции. Пространството, което ние завзехме, беше
нещо като садина. Две възвишени ребра от бърдото ни закриляха от двете страни. Всичко
това беше покрито с дребна мешова гора. Тая височина, която бяхме завзели, се
постепенно снишаваше към юг. На запад се издигаше предното ребро, почти голо,
към селото. На североизточната страна, приблизително на половин километър, се
издигаше височина камениста и зъбеста.
Билото, където лежаха нашите позиции, се
прорязваше от една камениста стена на изток, издигната на един, два, на места
повече метра. По дължината си тая естествена ограда имаше около 500 м. Към
средата на тази стена се пречупваше, където беше образувано нещо като пещера,
която във време на сражението ни служеше за болница. Зад тая стена, недалече,
се издигаха други гористи баири, като образуваха котловина, а долу там, сред
малката равна долчина, бе разположен бистър извор с керемидена кошара отляво, и
всичко това представляваше прелестта на оная живописна местност, която
читателят неведнъж е имал случая да чува да възпяват и наричат „Милин камък“.
Що беше се изминало половин час, откакто бяхме
се разположили на позициите си, ето че ненадейно стражата ни от западното било
се нападна от няколко черкези, от които едни бяха пешаци, а други конница.
Пушки, пищови загърмяха: саби и ножове зазвънтяха. Хванат беше Христо, когото
читателят познава от турномагурелската градина и тутакси му отрязоха главата.
Отделил се по невнимание от дружината настрана. Когато работата стана сериозна
черкезите [се] очистиха.
Тъкмо тогаз съгледахме на изток покрай
зъбестата височина редовна турска войска да преминава. Това беше много нещо.
Близо един час се прехвърляха. При нас тишина царуваше. Всеки на позицията си
мирно стоеше и чакаше заповедта „огън!“. Аз бях разположен най в край, откъм
север на позицията. До мене си имах Пенчо Момчев и Гани Дряновчето /Ганчо
Василев Атанасов/, а отдолу мене бяха Димитър Дишлията, х. Георги Граблаша, х.
Петър /* точното
име на този четник не е установено, макар че в някои публикации се споменава за
х. Петър от Троян/, пък и други. Боевата линия беше 300-400
метра по дължината си.
Часът минаваше 6 сутринта, а всичко беше още
кротко и мирно. Дойде при мен Ат. Ив. Чартазанов /от Г. Оряховица/ и ми
шепнеше, че някакво предателство се готви, че турската войска ни била обсадила
и пр. Косите на главата ми настръхнаха. Най-после да падна жив в турските
мръсни ръце! О, това беше рана смъртоносна!
- Мълчи, кротувай! – казаха аз на Атанаса и се
озовах в центъра при войводата, да разбера всичко онова, което се готвеше.
Вземах пушката си и слязох от позицията си край
пещерата, като се покачих на едно равнище, гдето намерих 10-12 души насядали
във вид на окръжност. Там бяха на първо място Ботев, Войновски, Д. Икономов,
Петър Симеонов, Давид Тодоров, Катрафилов, П. Ванков и други още. Когато да се
явя между другарите си и кажа първата си дума, съгледах твърде наблизо как
двамина черкези си издигнаха главите из шумака като змии и се готвеха с ками и
револвери да нападнат и избият ония, които в един захлас решаваха съдбата на България.
В един само момент като вихър се изправих между другарите и изпразних най-бърже
пушката си през рамото на Петър Симеонов, който извика:
- Уби ме!
А аз, в отговор на това, посочих им бягащите
черкези, като това послужи за тревога и разбуди всички и по двете боеви линии.
Огънят се откри, пушки запищяха, боят захвана. Пък аз пак полека-полека и
предпазливо отидох на позицията си.
Боят беше редовен. Към 3 часа след пладне
съгледах, че откъм Враца се пуши нещо като пожар. Неприятелят силно ни нападна.
Правеше усилия да се втурне в позициите ни и да ни изтреби до крак. Наближаваха
ни понякога на 20-30 крачки. В такъв момент гласът на х. Петър процепи въздуха:
- Братя, бог е с нас, не бойте се! Нашите братя
идат ни на помощ! Напред, не отстъпвайте!
Тъкмо след това Ботев извика:
- Напред, момчета! – и като че някоя невидима
сила окуражи дружината.
Неприятелят вместо напред отстъпи назад с бяг,
като оставиха и значока си в наши ръце. Тогава бай Стою падна мъртъв, пронизан
от няколко куршума, като стискаше със студените си ръце значока на неприятеля.
Той се опрости с другари, със свобода, с отечество. Той остави миличките си
дечица и жена да се надяват и до днеска за него да ги нахрани, да ги облече, да
ги сгрее.
Все тогава бе, когато х. Георги Граблаша
изпитваше най-страшни страдания при навечерието на смъртта. Беше ранен в двете
колена и другаде. Викаше със слаб, подземен глас:
- Убийте ме, да не се мъча!
Молеше се, горкият, като призоваваше смъртта.
Няколко пъти подигах пушката си да го замеря в тила и го освободя, обаче
сърцето ми не позволяваше. Не се реших. Казах няколко утешителни думи, които
той и не искаше да чуе, и го оставих да се бори със съдбата си.
Няколко коня, които се запасли от сутринта още,
бяха убити и стояха с вирнати крака нагоре пред позицията ми. Бяха почнали да
вонят. Съгледах един турчин да минава на около 100-150 крачки по една полянка,
прицелих се в него и го обърнах. В същото време перото на калпака ми падна пред
мен, пронизано от куршум. Паскалев ми поиска гребена си, който бе останал в
мен. Когато слязох долу при него, за да изпуша една цигара, той ми казваше, че
съм бил като кюмюрджия. Като почнах да му се смея, че иска гребен да се реши в
боя, той каза:
- При тебе само Пенчо ли е?
- Да – му отговорих, - също и Стою, но него бог
да го прости!
В това време Пенчо, който зае временно
позицията ми, изпразни пушката си, като каза:
- За сметка на Стоя върви при Мохамеда! – след
като се и смееше, после продължи на нас: - Като лалугерин си подаваше главата
от шумата и търсеше място да си полегне, кучето, а аз му подложих от съжаление
възглавница.
- Я внимавай добре – обади се другарят ми, - да
не би и теб някой да поднесе такава постелка! Спаваш 300 години, ха!
- Знаете ли накъде са другите ми познати?
- Да, зная ги! Има и в царството небесно. На
някои – вечна им памет!
- Я ми кажи по-подробно за убитите – го запитах
аз.
- Тая сутрин бях на позиция на отсрещното било,
там неприятелят съсече Христа, а преди половин час нещо, при силното нападение,
Никола и Димчо /Димо Гърдев Аджаров, който според Сп. Соколов е убит на
26.05.1876 г. над с. Литаково, Ботевградско/, също паднаха убити.
- Значи досега от нашите приятели сме изпратили
четворица?
- Да – утвърди Петър. – Ама славно загинаха.
Колко позорно отстъпваше турската войска, червата на която са препълнени от
Мохамедовия коран.
- Не, те са юнаци и заклети на корана само пред
мирната и беззащитна рая, а пред ония, които знаят да мрат, за които смъртта е
нищо, пред тях струват една нула. Те са страхопъзльовци и нищо не са те, позор
наистина.
В това време х. Георги Граблаша молеше за капка
вода. Взехме две кратуни от селянина – абаджия и изпратихме да се напълнят от
извора, който се вижда долу в равнината. Абаджията донесе. Граблаша накваси
устните си и пи няколко глътки. Вместо вода аз глътнах няколко зрънца барут,
тъй че него ден малко по малко бях изгълтал цял фишек от барут. Пак бяха отишли
селяните за вода с някои още леко ранени. След това долу в долината се чу силно
изгърмяване. Погледнах по оная посока и видях, че селяните тичаха с кратунките
си към шумака, а единият от ранените беше прострян с главата потънала в извора.
Разделихме се с Петър и застанах на позицията
си и не след много башибозуци и аскер се появи отзаде ни и почна наново с
поразяващи сили да ни напада. Куршумите като град се сипеха. Пищяха над главите
ни. Тогава позицията ни стана с два фронта, като бяхме принудени въз две страни
да стреляме. Съгледах там наблизо около на 40 крачки един черкезин без оръжие
да се слага в шумата. Срещнахме погледите си. Приготвих пушката си и не му
дадох да мръдне. Гани и Чартазанов пълнеха празните пушки и ги подаваха ту на Ненча,
ту на Дишлията, като вземаха празните наново да пълнят.
- Защо се маеш да му не светиш маслото? – ме
питаше Пенчо.
- Не бързай, той е в ръцете ми – му казах.
- Нека се понагледаме, че като иде при
Мохамеда, да знае от кого да се оплаква.
В това време до тоя черкезин се изправи едър
един турчин със запретнати ръкави, като му се караше:
- Защо стоиш да не мериш на комитите?
Тогава пушката ми светна и померих, само че във
втория, както и той в мене, на когото куршумът препищя над главата и удари
отзад в канарата, като се повърна и прониза Гани през кръста. Последният падна
и кръвта бликна по дрехите му. Изпратихме го към превързочния пункт. Ония пък
двамина турци се изгубиха.
Боят все още усилваше. Беше ужасен и от двете
страни. Продължавахме тъй усилено още един-един и половина час.
Слънцето вече клонеше на захождане, когато от
към нашата страна се намали огънят, като неприятелят продължаваше също тъй
стрелбата разредено. Тъкмо стана. Напуснах позицията си и слязох да видя какво
бе станало с познатите ми по боевата линия. Минах покрай пещерата, която ни
служеше за болница. Видях там няколко души ранени, които стояха като пребити.
Между тях бяха Апостолов /Георги/, Цветков /Мито/, Обретенов /Никола/, Данчев
/Иваница/, Джумалиев /Атанас/. До тях, близо до боевата линия, беше и Хр. Ботев,
прав и подпрян на сабята си. Лицето и очите му бяха червени, като че бе плакал.
Гледаше отчаяно в пещерата. Бях до него на 5-6 крачки. До една скала видях и
знамето, побито на земята, до което седеше и знаменосецът, на когото дясната
ръка беше превързана с бяло платно. До него стояха с превързани ръце Васил
Георгиев и Андон Куков. Що бях се изправил там, няколко куршума отлетяха из
въздуха. Това беше последният вистрел на неприятеля в него дол. От тоя залп
един куршум улучи главата на ранения Андон, който се прескунди няколко пъти и
падна в дола, като заспа навеки. Свършено беше с него. Мозъкът му се видя.
Куруто и той беше зле ранен. Куршумът преминал
през лакътя до рамото и излязъл към врата му, като отворил твърде голяма рана.
На Василя раната му беше под рамото. Последният ми каза, че Петър загинал преди
малко.
Съвършено тъмно беше станало. Намерих се с
Андона и Войновски и прегазихме цялата линия. Намерихме труповете на Петър
Паскалев /от Сливен/, Никола Бучакчия /от Габрово/, Димчо /от Калофер/ и
Димитър Казаков /от Сливен/. Малко по-надолу намерихме и други три трупа и
един тежко ранен в крака, който се молеше да го убием. Казваше се Илия Георгиев
/от Тревненско/. Казахме му, че след малко ще го пренесем при ранените, пък
продължихме към другите позиции.
Всичко 15 души бяха убитите и тежко ранените.
Леко ранени, но неспособни да продължат ролята си бяха 7 души: а именно: Петър
Симеонов /от Велес/, Гани /от Дряново/, Христо Стоянов /от Етрополе/, Коста
Апостолов /от Свищов/, х. Костадин п. х. Димитров /от Сливен/, Цонко /Цанко
Минков от с. Турия, Казанлък/ и Васил Георгиев /от Троян/. Всички възлизаха на
22 души. Тая бе загубата, оставена на бойното поле от онова сражение.
След тая проверка Войновски въздъхна, стана му
мъчно, гдето нямахме възможност да дадем помощ на леко ранените барем, да им
спасим живота, а ги оставихме на произвола на съдбата.
Оттеглихме се на съвещание и се решаваше
въпросът, как именно можем да продължим пътя си. Бяхме блокирани отвсякъде.
Предложи се, щото ранените да отвличат вниманието на турците, а ние някак
незабелязано да се измъкнем. Това предложение не се прие по единствената
причина, че ранените не бяха на това съгласни. Най-после се реши, щото
дружината да се раздели на две части, които едновременно да нападнат. Войновски
имаше една част от 80 души, в която бях и аз, а другата, състояща се от 100
души – под командата на Ботева.
Едновременно двете части потеглиха: Ботев със
засук от северозапад към селото, а Войновски от противната страна. Двете части
ги делеше нещо половин километър. Часът беше 10-10 1/2, когато напуснахме
лагера си. Тука и най-коравото сърце плачеше, като чуваше отдире си страданията
на останалите ранени, които протягаха ръце за живот, за спасение. Наистина,
колко жестока беше нашата постъпка: оставихме ги на произвола, оставихме ги
между ноктите на тиранина, който най-немилостиво щеше да им отплати. Но можехме
ли да направим нещо за тяхното облекчение? Благоразумно ли щеше да бъде да
презрем общия интерес – гласа на отечеството?
Бяхме се достатъчно отдалечили и бяхме се
превалили над голата рътлина, когато неприятелят откри огън с един след други
залпове. Те бяха насочени към отделението на Ботева. Последното също отговаряше
с гръм. При наближаването на една корийка… няколко неприятелски залпа
поздравиха и нашето отделение, от което паднаха двоица другари. Тях, разбира
се, оставихме на произвола, а ние си продължихме пътя, като усилихме хода си.
Наближихме неприятеля на 50-60 крачки, усилихме огъня, а след това с извадени
ятагани, бързо се втурнахме през корията в атака. Обаче неприятелят още
по-бързо се очисти. Намерихме само 4 души черкези. Разбира се, последните
най-варварски насякохме.
По-нататък жив хванахме един ходжа, който се бе
вцепенил на мястото си. Разтършувахме го. Нямаше никакво оръжие. Проговорих на
Войновски да не го убиваме, на което той се съгласи, а за да не сторят това
момчетата, които идеха отдире, отстранихме го на 20-30 крачки наляво. В това
време гласът на Ботева процепи въздуха.
- Насам, братя!
Отправихме се по онова направление и когато се
събрахме, между нас, изправен до едно дърво, съзряхме черкезин, облечен в
български ямурлук. Един глас от комитите го запита:
- Кой си?
- Наши, спасения – отговори смутено.
Докато говореше това, Петър Симеонов му светна
един куршум в гърдите, след което той лежеше мъртъв на земята. Намерихме в него
кама, револвер и пълен патрондаш. Страхът, разбира се, беше го смразил на
мястото му, тъй че никаква пакост не може да стори. Чудното е, че нему беше
известна нашата лозинка – това е една тайна, която във време на бой играе много
важна роля. Разбира се, ако не грозеше неговото татарско лице пред нас по далеч
някак в тъмнината, неговият живот беше пощаден. След като го насякохме на
части, обрахме му оръжието, завихме към североизток и излязохме на сосата,
където се събра дружината, като след малко една почивка, потеглихме разредено
по сосата през гъста една кория. Неприятелят не ни безпокоеше вече. След
полунощ пред нас се виждаше доста надалеко голям огън.
Зората се пукаше, когато напуснахме гъсталака и
стъпвахме вече във врачанските лозя, под самото бърдо Вислец /Веслец/. Там
Обретенов ме достигна и твърде разтревожено забеляза, гдето липсваше
необходимият порядък в дружината. Аз го успокоих, като му казах, че това е
главно от силната умора и безсънието на момчетата. Те вече прекараха две
денонощия без сън и почивка.
Там, пред нас, се представи бърдо и дружината
засука наляво, през една козя пътека, покрай малък един водопад, който се
изтичаше наляво край подножието на Веслец. По-нататък равнина, обраснала с
мешови фиданки, където забихме знамето, около което се и разположихме.
Разпоредихме за храна от околните кошари. Бяха опечени 5 агнета и няколко
хляба. Това, разбира се, бе недостатъчно за дружината. Храната беше по-малко от
наполовина, и то трябваше да се обядва с нея след 48-часово гладуване. Мислехме
и да поспим там малко. Около 60 души от дружината се бяха изгубили в тъмнината
през нощта, като бяха се опростили вече с дружината. В това число се
забелязваха Димитър Дишлията, Димитър Икономов, Петър Ванков, Спас Соколов,
Цветков, Иваница Данчев и др.
От околните хора научихме, че положението на
врачанските жители било много критическо. Разправяха, че турското правителство
обрало оръжието им, като и страшно клане се извършило над беззащитните наши
братя от града, а също казваха ни, че турското правителство изпратило войска
както от Орхание, така също и от Рахово против нас още щом като се
уведомили за нашето минаване на Дунава. В това време дойде един пратеник от
града, човек около 30-35-годишен, който потвърди горното за Враца, като
допълни, че по-видните жители били арестувани, а също заяви, че нещо около
200-300 души жители желали да се присъединят към четата ни, обаче им липсвало
оръжие. Ботев изслуша най-внимателно пратеника, страшно се възмути, като му
отговори:
- За роби сте родени и роби ще измрете. Ний сме
се задигнали от Румъния да идем на помощ на кого? Връщай се по същия път, по
който си дошел!
Работата стана ясна. Немаше кой да ни подаде
ръка и братски да се впуснем в борба против тиранина, тъй както ний си го
мечтаехме и както трябваше да бъде. Централният революционен комитет в Букурещ
се грижеше чрез своите апостоли да могат да подготвят робското население, щото
да подаде ръка на въстаниците при минаването на Дунава, но види се, напразно.
Пред нас стоеше въпросът: как да нападнем на
Враца? Х. Петър настояваше да навлезем и запалим града. Войновски забележи, че
преди да се нападне, на дружината е необходимо сън и почивка най-малко 2 дена,
пък знаеше се, че неприятелят ни преследва. Петър Симеонов каза, че добре би
било да се върнем през Стара планина за Сърбия, затуй защото не сме намерили
никаква поддръжка. Аз пък им обясних, че ако сме измамени за там, не е тъй с
Тракия. Предложих да заминем за Панагюрище и Копривщица. След дълги съвещания реши
се да заминем за Панагюрище, там, където скъпо знаеха да ценят свободата, там,
където гореше огън и пламък, там, откъдето се чуваше ревът на топа и шумът на
пушките.
И тъй, решението си остана решение. До вечерта
дружината се приготовляваше за път. Почистихме добре пушките си. Време за сън и
почивка не ни остана. Там близо до едно малко водопадче, откъдето се виждаше
добре към Милин камък, който се намираше на юг, на около 3 часа разстояние. Аз
наблюдавах оттам. От сутринта почти до пладне нашият лагер бе покрит с тъмна
мъгла. Неприятелят още се мамеше и си мислеше, че ние сме на Милин камък. Те
откриха там огън. Чуваше се и святкането на пушките из пред гъстата мъгла. Откъм
Враца пък нищо не можеше да се забележи. До вечерта прекарахме така.
При захождането на слънцето бяхме вече на Стара
планина. Войводата ни Ботев бе физически отпаднал. Краката му се бяха подбили,
тялото му изнемощяло. Той не беше, разбира се, привикнал да понася несгодите на
хъшлашкия живот. Толкова време без сън, пресилено пътуване, глад, убиваше духом
и телом, това, разбира се, не беше лесно поносимо от кого и да е, тъй че беше
вече на конец. Нито ботуши, нито цървули, нито езди, нито пеш да продължава
можеше. Той се страшно възмущаваше, дето силите му го бяха напуснали и не му се
подчиняваха. Но той направи напън на последните остатъци от сили и продължи.
Стоян войвода, който още при настъпването на
българския бряг се разболя, оставихме там, като натоварихме един овчар да се
грижи за неговото оздравяване и пазене /Това твърдение на Кючуков обаче, не
е точно. Стоян войвода е убит на 18 май край с. Алтимир/.
Подготви
Галина Иванова
* Бел. Г. Иванова - На паметника на „Милин
камък“, издигнат по повод 146-та годишнина от слизането на Ботевата чета на
Козлодуйския бряг, са изписани имената на 23 четници, загинали на „Милин
камък“, погребани в близкото село Мраморен. На паметника са изписани 26 имена и
е упоменато, че сред жертвите на сражението има още 7 четници, чийто имена са
неизвестни…
Дълбок поклон пред паметта и героизма им!
 |
| Сражението при Милин камък Източник: kartanavremeto-vratsa.org |
 |
| Оцелели Ботеви четници пред пещерата на Милин камък, служила за лазарет по време на битката на 18 май 1876 г. Източник: РИМ - Враца |
 |
| Паметникът на загиналите на Милин камък |
Здрави, честити и благословени да са всички именици днес! Да бъдат и пребъдат в обич и добро! Здрави, честити и благословени да са всички им...
