Мястото на балканджиите в етнографската картина на Поповския край. Част I

Балканджиите, макар и преселници, са най-многобройната етнографска група в Поповския край. Заселили се на етапи през ХІХ и началото на ХХ век те се установяват в повечето селища от Поповско и поставят своя отпечатък върху демографските, културни и стопански процеси в района.

Процесът на засилени миграции от Балкана към равнината през ХІХ век е следствие на упадъка на занаятите и гладa за земя, която в планината не достигала. От друга страна нуждата от работна ръка в почти изцяло мюсюлманските селища в Поповския край също привличала поток от нови заселници. Полза от идването им тук имали, както самите балканджии, така и местните турски земевладелци, които често дори им осигурявали условия и земи за настаняване. “Първите, (балканджиите, б. а.) отначало поединично, а отпосле масово са придошли в турските села, като ратаи на по-богатите мюсюлмани”. Интересна е историята на заселване на първите балканджии в Поповското село Зараево: “Виждайки, че само с наличните жители на Карахасанкьой (днешното с. Зараево, б. а.) не могат да се обработват обширните ниви, лозя и ливади, беят потърсил хора, които да засели там, за да му обработват земите… преданието говори, че тук често замръквали балканджии, оставали да пренощуват в конака и на сутринта си тръгвали. Една сутрин беят влязъл в разговор с дошлите балканджии, разгледал стоката им, видял, че това са здрави и умни планинци, и им предложил земя, която ако харесат, да останат и да я обработват, като доведат и семействата си. Не минало много време и първите шест семейства пристигнали… ”. Беят посрещнал добре преселниците балканджии, като им предложил за селище една горичка. Подобни сведения откриваме и в родовите проучвания на Димитър Лазаровски за преселниците балканджии в село Ковачевец, Поповско. В тях той пише за един дошлите тук заселници – Тончо Коджа Колев Чичобиев, който около 1837 г. напуснал с. Гъбене, Севлиевско и тръгнал да дири село в равнината, където да се установи. Като пристигнал в село Ковачевец се отбил в конака да се осведоми за селото, но не го харесал и решил да потърси друго място за заселване. От конака, обаче го убедили да остане в Ковачевец, понеже имали нужда от работна ръка, като му обещали място за построяване на къща. Историята на заселването на първия балканджия в с. Цар Асен също потвърждава този факт: “Първият българин, дошъл от Балкана, заедно със тримата си сина, се казва дядо Никола. Турци и черкези го посрещнали радушно. Доволни били, че най-сетне и при тях идват българи и ще имат на разположение работна ръка за ангария”.

В последните векове на османското владичество Поповския край е населен предимно с мюсюлмани. Компактно българско население се запазва само в дервенджийското село Конак, в капанските селища Опака, Садина и Паламарца, а отделни християнски семейства живеят и в Попово, Посабина, Кардам, Ломци. Всички други села в района били изцяло ислямизирани. Със заселването на балканджиите в началото на ХІХ век българското население количествено започва да нараства. При тази, първа миграционна вълна балканджии от Габровско, Дряновско, Севлиевско, Еленско и Търновско се установяват в Цар Асен, Водица, Ковачевец, Попово, Кардам, Зараево, Медовина, Посабина, Тръстика. Тях проф. Л. Милетич нарича “стари” (вехти) балканджии за разлика от придошлите след Освобождението “нови балканджии”. Движението на заселниците от Балкана е по-интензивно през първата половина на ХІХ век, докато в средата му е вече незначително. Въпреки промените в етническата структура на населението, в навечерието на Руско-турската освободителна война в Поповско продължават да доминират мюсюлманите. Само в селата Опака и Садина (по начало) и във Водица, Зараево и Цар Асен (след заселването на балканджии) християнският елемент е по-многоброен от ислямския. След Освобождението миграционните процеси стават много по-динамични. Нова голяма вълна преселници от Балкана залива Поповския край през периода 1879–1910 г. Те заемат мястото на изселващите се мюсюлмани. Само малка част от “новите” балканджии се установяват в селищата на “старите”. Единствено в Попово те са повече от предшествениците си. “Новите” балканджии определят облика на почти цялата югозападна част на днешна Поповска община. В Славяново, Горица, Манастирца, Берковски, Баба Тонка и Бракница се заселват българи от Еленско и Тревненско. В Берковски и Баба Тонка идват преселници и от Златарица. Новите жители на Иванча са от Дряновско и Тревненско. В южната част на района неголям брой балканджии идват в Априлово, Марчино и Звезда. Преобладаващо става балканджийското население и в източната част на общината – Тръстика, Еленово. Северно от Попово балканджийското население доминира в Гагово, Гърчиново, Помощица и Горско Абланово. Макар и по-малко на брой, балканджии се заселват и в селата Захари Стояново, Дриново, Кардам и Ломци.

В резултат на това движение се променят коренно етническата и етнографска структура на населението в Поповско. За малко повече от едно столетие балканджиите се превръщат в най-многобройната етнографска група в района. Повечето от селищата, които до Освобождението са с преобладаващо мюсюлманско население придобиват български облик. От турско в българско село се превръща Сеячи – днес квартал на Попово, с население дошло в периода 1879–1882 г. от Дряновско, Тревненско и Габровско. Друго едно, почти турско село, но с българско име, също става балканджийско – Осиково. Разбира се, за побългаряването на района известна роля изиграват и заселилите се в края на ХІХ и началото на ХХ век преселници от Източна Тракия и Западна България, но техният брой е значително по-малък. За това свидетелства и проф. Л. Милетич:

“От началото на миналия (ХІХ) век полека-лека взели да засядат по Поповска околия нови български поселници от Стара планина… така че всички нови поселници тук с много малко изключения са балканджии. След Освобождението на България тук се поселили и малко Одринци – от Димотишкo… Има тук-там и други “нови” българи откъде Търновско и дори от Западна България, но в малко количество, така че и между най-новите преселници пак преобладават балканджиите”. От всичко 43 селища в днешните общини Попово и Опака: 22 са с преобладаващо балканджийско население, a в още 7 – балканджии съжителстват с други етнографски групи. Само 6 са селищата с преобладаващо местно население (Садина, Паламарца, Люблен, Опака – капанци, Ломци – хърцои, Конак с население, което принадлежи към най-западната част на преславско-шуменската група), в пет селища доминират тракийските преселници (най вече от Беломорието) – Светлен, Глогинка, Заветно, Звезда и Невски, едно село е чисто шопско (Долец) и в 4 преобладава мюсюлманското население – Долна Кабда, Голямо Градище, Козица, Крепча.

Взаимоотношенията между балканджиите и другите етнографски групи в Поповско дълги години се характеризират с подозрителност и враждебност. В Гагово, а и другаде, капанците не възприемат нормите на поведение и обичаите на балканджиите. Към тях те се отнасят с пренебрежение и присмех. Балканджиите им отговарят със същото и гледат на капанците като на хора от по-долна ръка. Съвместният им живот дълго не допуска сродяване. Местното население (хърцои) в Кардам ненавижда новодошлите балканджии, които от своя страна им отговарят по подобен начин. Преселниците там са наричани “гьочове”, а балканджиите назовават старите българи с обидно презрителното “гъзита”. Всяка група си правела седенките и хората отделно, без да допуска представители на другата. Дрязгите, кавгите и побоищата, дори използването на пищови, не били рядко явление. Понякога в тях се включвали цели родове. И в Кардам бракосъчетания между едните и другите не се допускали поне докъм 20-те години на ХХ век. Балканджиите привнасят и негативен смисъл в названията “капанци” и “хърцои” като синоним на прости, изостанали хора.

Но и те във взаимоотношенията помежду си също не винаги са добронамерени. Така жителите на Водица не пропускат случай да изразят подигравателното си отношение към съседите от Ковачевец, с което постоянно поддържат тяхната неприязън и недоверие.

Може да се каже, че идването на балканджиите изиграва роля на двигател в цялостното развитие на Поповския край. Пословичната им предприемчивост и трудолюбие са правили впечатление на не един изследвач на населението от Балкана. Още проф. Любомир Милетич в цитираното по-горе съчинение пише: “Балканджиите минават за по-развити хора и по-силни в економично отношение, и те малко с насмешка се отнасят към заварените “вехти” или “ерлии” българи” и още: “Както тук (Трявна, б. а.) , така и в габровско свободолюбивият дух на българина е бил сравнително най-добре опазен, а при туй гъстотата на населението и оскъдната балканиста почва са станали причина да се развие изобщо по-голяма интелигентност у населението и предприемчивост, поради което тук индустрията сравнително е твърде развита. Поради тия свои качества планинците от Габровско и Тревненско успяват бързо всякъде, гдето се основали техни нови поселения в Крайдунавска България”.  В подобен дух е написаното и от Петър Чолов в Историята на гр. Дряново: “… чрез непрекъснатото си изселване от Дряново и околните колиби, дряновци не могли да направят своя град голям, но за сметка на това пък допринесли в значителна степен за събуждането на българското население и за опазването на бългащината и в други краища на поробената родина”. Напредничавостта на балканджиите впечатлявала страничния наблюдател повече от век след заселването им в Поповския край. Ето какво пише Иван Митрев, родом от Македония за старобалканджийското село Ковачевец през 1939 година: “Въпреки, че ми е известен много добре творческия дух на с. Ковачевец, не мога да не изкажа задоволството си от това, което видях като гостенин на селото и за последен път да се убедя, че то остава първо в околията не само по духовната, но и по материалната си култура. Достатъчно е да спомена, че първо и единствено то има свой читалищен дом с театрален салон, хубави училища, водоснабдяване, грамадна нова църква, земеделско училище, общински дом, народна баня, консервна работилница и е комасирало земята си”.

Идвайки тук балканджиите донасят своите традиции – умения в строителството и занаятите, предприемачеството и търговията, особеностите на облеклото и храната, обичайно празничната система, възрожденския дух и стремеж към просвета и култура. Не случайно първата задача, с която се заемат новите заселници след като се установяват тук, е да построят училища и християнски храмове.

Ето какво разказва Атанас Иванов Колев в своята книга за миналото на село Гърчиново: “Убедени в силата на знанието, не построили още своите къщи, не разделили обработваемата земя, те открили първото българско училище (в Гърчиново – б. а.). Нямало сграда, но родолюбивия българин дядо Колю Каракънев дал една от стаите си, за да се учат на четмо и писмо децата…”. И в село Иванча първата работа на новите жители, преди още да са изградили своите домове, била със собствени сили и средства да построят църква, а за училище приспособили една стара турска одая.

Първите училища се помещавали в частни къщи или в църковни килии. Преди построяването на училищна сграда във Водица обучението ставало в къщите на баба Кръстевица, Христо Геров, Маджар Генчо. Обикновено строежът на сградите им се правел с доброволния труд на майстори и селяни, а често и със средства и земи, осигурени от по-заможни хора. Такъв е случаят с училището в с. Горица, което новите заселници построили през 1883 (1884) г. – почти веднага след идването си от Балкана. Училището и църквата са първите две обществени сгради, които създават горичани. Построяват ги с доброволен труд. Във Водица за построяването на първия църковен храм също били събрани пари и средства от селяните.

Повечето от най-старите училища в Поповско се появяват именно в села с балканджийско население. В Поповско за най-старо се приема училището, създадено (по несигурни данни) през 1820 г., в капанското село Садина. На следващо място се нареждат тези в старобалканджийските села Ковачевец – 1830 г., Водица – 1838 г. и Зараево – 1845 г.

Първите учители в Поповско (с малки изключения) също са балканджии. В село Ковачевец пръв учител бил патронът на днешното училище, мутафчията от село Каломен, Дряновско Никола Мутафа. Преселил се тук около 1830 година, в работилницата си той открил килийно училище. В периода 1862–1864 г. в Ковачевец учителства и бъдещия виден български възрожденец и учен, първият доктор на медицинските науки в България акад. Димитър Моллов от с. Беброво, Еленско. Тук той донася и някои от елементите на новобългарската просвета. Балканджии били и първите учители във Водица – някой си Иван от Елена, а след него Михаил от село Михалци, Търновско, Петко Жарков и Иван Тодоров от село Беброво, Еленско. В Цар Асен първият даскал бил занаятчия. В историята на селото са записани спомените на 85-годишния дядо Славчо Петров: “Скоро след Освобождението от Балкана дошъл един абаджия, който покрай занаята си в одаята на дядо Ганьо Кумека учел децата да четат и пишат на пясък…”. Пръв учител в село Гърчиново бил Цаньо Денев Даскала (Топал Цаньо) от село Куманите (Дряновско). Завършил Габровското трикласно училище и учителствал 17 години в селата Куманите и Войниците, през лятото на 1883 година той се заселил в Гърчиново, за да продължи да преподава тук през есента на същата година. В създаденото през 1884 година училище в село Медовина пръв учител бил Димитър Вълчев от Бебровските колиби, наречен от селяните “Куцият даскал”. В село Горица първият учител бил Георги Алексиев от с. Полиците, Еленско. В село Помощица първият даскал пък дошъл от село Балкански, Разградско – също старо балканджийско село.

В повечето села с т.нар. “стари балканджии” (т.е. най-рано заселените в Поповския край балканджии) църквите са създадени още преди Освобождението. Дело на балканджии са едни от най-рано създадените християнски храмове в Поповския край (Ковачевец – 1857 г., Водица – 1859 г., Зараево – 1863 г.). По-стара от тях е само църквата в село Конак, чието населението е местно.

Повечето читалища в Поповско са основани в началото на 20-тото столетие. От всичко 40 читалища, едва 9 са създадени още през ХІХ век. От тях седем са в т.нар. “стари балканджийски селища”. В Ковачевец била построена първата голяма и модерна селска читалищна сграда с театрален салон (1934).

Може би една от най-важните промени, които настъпват в живота на балканджиите след идването им в равнината е това, че земеделието от допълващ става основен поминък за тях. Новите жители на Поповските села отначало се препитавали с обработка на турски земи и с отглеждане на животни – свои и на турците. Напусналите родните си места балканджии се заселват тук с надеждата, че ще намерят по-благоприятни условия за препитание. Привличат ги съчетанието на обширни обработваеми площи и ливади за паша на добитъка. През ХІХ и първата половина на ХХ век почти цялото население в Поповско се занимава със земеделие и животновъдство. В първите години от заселването си тук, балканджиите изглежда не са се справяли толкова добре с обработката на земята, колкото местното население. Това е правело впечатление на капанците и в началото на ХХ век. При своята обиколка на селата от Поповско Л. Милетич е записал думите на бившия кмет на село Садина за балканджиите от близкото село Батемберг (дн. Благоево): “Ето на, тия в Батемберг пред сто и пиндесе гудини са приишле от Дряновско, ама никугъш чифлику не могът да гу упекът кат нас”. За принос на планинците в развитието на земеделието в Поповския край едва ли може да се говори, но се знае, че първите веялки са донесени от Търновско.

Още преди преселването на балканджиите в Поповския край, в някои от турските тогава села, живеели по едно или няколко български домакинства. Това били занаятчии (абаджии, сапунджии, колари, подковачи и др.) , които обслужвали местните жители като пребиваването им в съответните селища не било постоянно. Такива приходящи занаятчии били и терзиите, известни още като “домошари”. Те пътували от село на село, отсядали в дадена къща и оставали да живеят в нея, докато ушият всички нужни на голямото семейство дрехи. После се прехвърляли в нов дом. Преди Освобождението в изцяло турското село Горица “ставало нужда да идва дядо Йордан Керханджията чак от Балкана да им приготовлява домашен сапун”.

В села като Славяново и Сеячи също живеели само по едно българско домакинство – занаятчии-сапунджии. Някои от първите преселници – балканджии донесли в новите си селища и занаятите, които са упражнявали преди това. Тук те развили и разширили дейността си. Занаятчиите от Балкана за кратко време се наложили като най-известни и търсени в Поповския край. Споменатият вече пръв Ковачевски учител, майсторът мутафчия – Никола Мутафа предал уменията си на станалия по-късно също майстор – Мутаф Христо. Малкият Христо бил едва десетгодишен, когато дошъл от Тревненския балкан в Ковачевец – сам, бягайки от чумата, която отнела живота на цялото му семейство. Още като чирак той проявявал голяма сръчност. След време Мутаф Христо се наложил като най-добрия майстор в занаята си. Неговите стоки се търсели поради много добрите си качества. Към средата на ХІХ век вече бил признат за първи по способности мутафчия в целия Поповски край. Работата му се разраснала – имал чираци и калфи, а той се занимавал с продажбата на стоките си, като ходел по пазари и панаири. Първият наистина добър майстор в ковашкия занаят в същото село е работилият в края на ХІХ и началото на ХХ век ковач Колю (Вълчев). Той е роден в с. Крамолин, Севлиевско и живял за кратко в село Беброво, Еленско.

В село Иванча първите занаятчии също били преселници балканджии от Тревненско и Дряновско. Майстор колар бил Радко Танев от колиби Милевци, който усвоил занаята от баща си – прочутият тревненски колар Таню Петков. В Иванча той изработвал дървени коли и дикани. За него се разказва, че по време на Освободителната война поправял конските каруци на руските войски, преминаващи Балкана на път за Южна България през Тревненския проход. Майстор – ковач в Иванча бил братовчедът на капитан Райчо Николов – Иван Сяров от Дряново.

Грънчарският занаят е сравнително нов за Поповския край. За разлика от строителната, битова керамика до първите десетилетия на ХХ век тук не се произвежда. Населението се снабдява с нея от пътуващи търговци. Началото на занаята в Поповско поставят троянски майстори, последователи на които стават местни занаятчии – техни ученици. В ограничени размери занаятът се развива в Попово и с. Гърчиново, а най-голям брой майстори-грънчари работят в с. Ковачевец.

 

(Следва)

 

Ивелина Неделчева

Из сборника „Народна култура на балканджиите“, т.7, 2007 г.