Тревненски бУдил: Мястото на балканджиите в етнографската картина на Поповския край. Част II

Едно от първите неща, които балканджиите “донасят” от родните си места в Поповско, дори още преди да се преселят тук, са богатия опит и традиции в строителството и архитектурата. Нещо повече – те започват да определят до голяма степен архитектурния облик на целия Поповски край.

Според редица свидетелства, първите контакти между балканджиите и населението от равнината били именно във връзка с наемане на дюлгери от Балкана да строят къщи тук. В едно родово проучване на балканджийски род преселен от колиби Косилка, Дряновско в Поповските села Гагово и Гърчиново, са записани спомените, които споделя през 1947 г. 70-годишният дядо Колю от колиби Шушня, Дряновско: “Мъжете от нашите села бяха дюлгери. Най-късно след Великден отиваха на работа в полето, към Попово и Ески Джумая (Търговище). Нямах още 14 години, когато баща ми ме изпрати да уча занаят с дюлгерите. Водеше ни чичо Васил. Правехме къщи в Ески Джумая и Дралфа. Есента чичо Васил купи един турски имот в с. Дралфа и на другата пролет се изсели. През тази година много дюлгери купиха турски имоти и се изселиха, защото там имаше земя, работа, печелеха се много пари…”. В историята на село Гърчиново има сведения, че още преди Освобождението бъдещите преселници от Балкана посещавали Поповския край като строители. Те строили къщи в селата Гърчиново, Опака и Гагово. Дори джамията в село Гагово построили майстори от Габровско и Дряновско. Интересен е фактът, че в процеса на строителството й те нарочно допуснали наклон на минарето, който може да се види и днес при повнимателно вглеждане. Затова в деня, в който предали строежа, майсторите избързали да напуснат селото, за да не са свидетели на срутването на минарето.

Първите строители в село Иванча усвоили занаята от прочутите дряновски и тревненски майстори. Освен, че издигнали големи и хубави жилища в селото (голяма част от тях могат да се видят там и днес), в началото на ХХ век те построили къщи и в беломорското село Светлен. “Така преселените там бежанци от Беломорието заживели и в къщи от тревненски тип”.

Майстори от Иванча строили и в други селища от Поповска околия. Слави Ненов бил нает да построи сградата на Климатичното училище в с. Славяново. Завършена през 1925 г. тя е една от двете училищни сгради в общината (заедно с тази в с. Ломци) с часовникова кула. Същият построил сградата и на Горското стопанство в резервата “Воден”, Разградско и много къщи в Поповска и Омуртагска околии.

До Освобождението къщите в Поповско били малки, схлупени, построени направо на земята. Преселници от Балкана – занаятчии и търговци, били първите в Поповския край, които още в средата на ХІХ век можели да си позволят по-големи двукатни къщи. В родовата хроника на Марко Хаджиев от село Ковачевец е описано жилището на дядо му – мутаф Христо, което си построил в средата на ХІХ в., след като се замогнал материално. Новата къща била на два ката с приземие за работилница и над него жилищен етаж с две стаи и просторен пруст. Голяма къща с кьошк и дюкян на приземния етаж си построил около 1860 г. и търговеца Иван Христов Дюкянджиев от село Ковачевец.

Традиционното жилище в Поповско от края на ХІХ и началото на ХХ век се доближава много до една от формите на среднобългарската къща – старопланинската, в разновидност от полския до полупланинския й вариант. За първия е характерно удължено правоъгълно очертание на жилищната сграда, а за вторият почти квадратната планировка, което подсказва прилика с т.нар. “Тревненски тип къща”. Тази форма на традиционно жилище в Поповския край се среща не само в балканджийските селища, а и в селища с местно население и преселници от други краища на България. Чрез преселването на балканско население на север в равнинните области тревненският тип къща е пренесена и в селищата с капанско население, но с някои различия в строителните материали и във външната архитектура. Тъй като устройството на старопланинската къща е в зависимост от терена и материалите на планинската обстановка нейното пълно възпроизвеждане в равнината е станало почти невъзможно.

Разбира се в жилищата от този край са привнесени и архитектурни елементи, типични за други, по-отдалечени райони на България. Това се дължи на преселниците, дошли от различни места на страната, които дообогатяват местните строителни традиции със свои. Резултат на това е и разнообразието в архитектурата и народната жилищна терминология по тези места.

Някои от преселниците – балканджии, преди заселването си в Поповско, добили най-ранните си впечатления за този край по вре- ме на своите пътувания, свързани с търговията. В историята на село Зараево се разказва, че първите контакти между местния голям деспот – беят Ахмед Кючюк и бъдещите заселници станали, когато търговци – балканджии преминавали оттук на път за Разград и Ески Джумая. С натоварени със стока коли, те предлагали на хората на бея грънци, гайтани, пестил, гаванки, дървени лопати и други стоки срещу пшеница и храни, каквито не можели да произведат в планината.

Част от жителите на село Арбанаси, Търновско още преди Освобождението, занимавайки се с кираджийство, отварят бакалници, кръчми и дюкяни в редица селища на Североизточна България. Това те правят и в Попово. Типичен техен представител е Никола Димитров, известен тук повече като Бакал Никола. Пътеката проправена от арбанасчани, се използва и след Освобождението от техни познати и роднини, включително и от съседните на селото градове – Горна Оряховица и Лясковец. По-голямата част от тях продължили да се занимават с търговия.

И други балканджии след заселването си в Поповския край също се препитавали с търговия. Иван Христов Дюкянджиев се преселил в Ковачевец към 1833 г. Първото, което си направил там била една къщичка на земята с малко дюкянче. Първоначално се занимавал със земеделие и скотовъдство, като през свободното си време правел и продавал пестил. След като се разширява търговията му, започнал да продава сол, газ, тютюн, вино, ракия и др., откъдето е добил името Дюкянджиев. Споменатият по-горе Тончо Коджа Колев Чичобиев отначало, след преселването си в село Ковачевец, вземал ниви на изполица, но след като се позамогнал малко започнал да се занимава с търговия – прекупувал дребен добитък, най-вече кози.

Гутю Колев – Гутито се занимавал със земеделие и търговия на едър добитък. Ганчо Камбуров бил първият търговец на бакалски стоки в Ковачевец. Тази си дейност той предал на своите синове – Продан бил бакалин и кръчмар, Стоян търгувал с манифактурни и бакалски стоки, а после отворил и кръчма. Синът на последния – Черню, продължил бащината си работа, а след като се преселил в Попово, разширил нейния обхват и станал най-големия търговец на едро и най-богат човек в Поповска околия.

С идването си в Поповския край балканджиите пренасят и своя модел на хранене, като увеличават количеството и дообогатяват асортимента на произвежданите от тях храни. Главно промените са обусловени от новите климатико – географски и стопански условия, но по същност, структура и технологии основните храни не се променят съществено. В резултат на трайното настаняване на балканджиите в повечето Поповски селища, тук се популяризират специфични балканджийски храни, като запазват и имената си. Например, едно и също е името на туршията от зеле в каца – “армея” и в Трявна, и в старобалканджийското поповско село Кардам. Пълно съответствие има името и технологията на най-стария вид туршия в Тревненско – т.нар. “пипереница” – в с. Ковачевец. Названията на различни тестени изделия в село Ковачевец – папуреник (царевичен хляб) , просеник (хляб от просо) , сачени пити (кътми), тархана (каша от брашно с тестени топчета) съвпадат с имената на същите храни в Тревненско. Вечерта на Велики четвъртък до навлизането на козунака, в Тревненско се правела пита-кравай, наричана количе, а в село Кардам пекат козунаци, наричани “количе” (това название на козунаците е познато и в село Ковачевец, б. а.). Традиционната обредна храна, приготвяна на Гергьовден и Петровден в Трявна – “бял мъж” – е сред “обичайните гозби” в село Зараево. И в Поповско балканджиите продължили да правят безалкохолната плодова напитка от ферментирали плодове “крушеница” (крушен’ца). За Тревненско, Габровско и Дряновско, регионална особеност в преработката на плодовете е производството на пестил. В Ковачевец Иван Христов Дюкянджиев правел и продавал пестил. И тук – в равнината, както и в Балкана, балканджиите продължили да консумират щир – широко ползван от тях продукт (за чорби, яхнии и каши) , който традиционно не е храна за полянците, а само за техните животни. Продължавили да си набавят и приготвят ястия от гъби и охлюви, също необичайни за българите от плодородната равнина.

Основното, което отличавало балканджиите от завареното население и първото, което правело впечатление на всеки страничен наблюдател били облеклото и наречието. Това са основните показатели, по които класифицирал и описвал етнографските групи в Североизточна България проф. Л. Милетич: “Освен преданието и традицията, верен белег е наречието и облеклото… и то главно облеклото на жените… ”. При пътуванията си по селата Милетич забелязал два основни типа облекло, по които се отличавали балканджийките от ерлийските жени: “едните носеха сукман, цяла дреха от вълнено домашно сукно, а други пък вместо сукман – две престилки, препасани отпред и отзад върху ризата”. В резултат на наблюденията си той установил зависимост между типа облекло и особеностите в говора на отделните етнографски групи: “Излезе най-сетне, че само старото население в Източна България (ерлии) говори член -`о (у) и че само жените на това население носят вместо сукман две престилки (пещемал, кърленка). Балканджиите се отличават от ерлийците по говора и носията си. Те имат “ът” наречие и носят сукман… ”. по нататък описва особеностите на традиционното балканджийско облекло: “Жените носят горен чер сукман, без ръкави и “кавак” – горна вълнена дреха. Мъжете носят широки “гащи” (наричани шалвари, димии, потуре и ‘патуре’) , повече от черен, по-рядко и от бял шаяк – аба)”.

Носията била онзи белег, по който и местното население се разграничавало от заселниците – балканджии. В първите години на ХХ век Милетич цитира даскал Пенчо от село Паламарца: “на Водица, на Ковачовец, на Зараево и Батемберг – те бяха се със сукай, а в Паламарца и Опака не се е носило никогаш сукай…”. Много са данните в краеведските проучвания на селищата от Поповско, в които са записани спомени на възрастни хора, за забраждане на балканджийките тук с т.нар. сокай. Това не е никак чудно, предвид факта, че този тип забраждане е бил традиционен за жените от северните склонове на Централна Стара планина – Габровско, Търновско и Еленско, откъдето е дошъл основния поток преселници – балканджии в Поповския край. Изглежда, че тази част от носията на балканджиите отпада най-рано – вероятно към 70-те, 80-те години на ХІХ век. Спомените на родени в началото на ХХ век информатори от старобалканджийски села сочат, че техните баби (а не майки), са носели сокай. В историите на Поповските села, заселени след Освобождението с балканджии няма данни за този вид забраждане. Няма данни представители на местното население – ерлиите от Поповско да са възприели или заимствали части от балканджийското облекло. Може да се каже по-скоро, че балканджиите с идването си в равнината, повлияни от природните и климатични условия тук, изоставят по-рано традиционната си носия. Освен това, много по-напредничави и отворени към новото, те са сред първите в този край, които стават носители на градския тип култура и възприемат европейската мода в облеклото. В това отношение много по-консервативното местно население, капанци и хърцои, изостава значително.

Диалектите, за разлика от традиционната носия, проявяват много по-голяма устойчивост. Балканджиите в Поповско съжителстват с преселници от Беломорска Тракия, с хърцои, капанци и шопи. В тези села контактуват съвсем отдалечени помежду си диалекти, от които единият постепенно взема превес над другия. В Поповския край, в началото и средата на ХХ век, се е извършил доста интензивен процес на смесване и изравняване, на унифициране на диалектите. Например придошлото от балканските райони население влиза в контакт с коренното население – капанците, и между двата диалекта се осъществява интерференция, която е довела до известно изравняване на техните черти, но не е нарушила тяхната специфика като самостойни диалектни типове. Въпреки това, може да се каже, че като цяло в Поповско в общуването се е наложил балканджийският диалект като най-широко разпространен и най-близък до българския книжовен език.

Имената на селищата, от които са дошли много балканджии в Поповско, могат да се открият в имена на улици, махали, местности и хора тук. Дори името на едно от Поповските села – Еленово, подсказва откъде са дошли основна част от жителите му. През 1882 г. около 40 семейства се преселват от село Каломен, Дряновско в Попово и оформят тук днешната улица Каломенска. По същия начин се появяват и получават имената си Поповските улици Арбанашка, Габровска, Дряновска и Тревненска. Много от новите заселници в село Горица получават фамилните си имена от тези на селищата, откъдето са се изселили, а така също дават имената и на махалите в селото: Кринковска (от м. Кринковци, Еленско) , Берковска (от м. Берковци, Еленско) , Зингиевска (от м. Зингиевци, Еленско) , Чуканска (от махали Чуканите, Еленско) и пр. Други махали в същото село носят имената на заселените в тях балканджийски фамилии: Капасъзка, Цървулска, Косевска. В Иванча някои местности са получили названията си от заселили се в селото балканджии: Станчовата кория, Николовия чаир, Бозмовата чешма, Паликарповския капак, Петровия трап, Сяровия чучур и др.

В областта на духовната култура с най-големи различия се открояват традициите на балканджиите и тези на завареното местно население – полянци. Те могат да се открият в народния мироглед, вярвания, обичаи, диалект и т.н. Капанците, които са локална група на полянците, са много по-консервативни, суеверни и привързани към традициите си. Всичко това ярко контрастира на прогресивността и стремежа към всичко ново на балканджиите. Тези качества на балканджиите са причина те да изоставят и забравят по-рано много от свързаните с традиционните народни празници обреди, забрани и вярвания.

Обичайно-празничната система на преселниците – балканджии в Поповско, не се различава съществено от общобългарската. Все пак са налице някои особености в изпълняваните обичаи и обредни практики от представителите на различните етнографски групи, живеещи тук. Само в села с местно население (капанци и хърцои) има данни, че е изпълняван обичаят за дъжд – “Герман”. Единствено в села с беломорско население в Поповско са познати кукерските обичаи, характерни за Сирни Заговезни.

От друга страна, балканджиите в Поповско пазят спомена за изпълнявани от тях обичаи и обреди, непознати за другите етнографски групи тук.

В три балканджийски села от Поповско е характерен обичай, който по своята същност много наподобява Коледуване, но се изпълнявал на Нова година и се наричал “Сурвакане”. Това са селата Манастирца, Горица и Иванча, където коледуването не било застъпено. В тях сурвакали не само деца, но и група от млади ергени и възрастни мъже. Големите сурвакари избирали един помежду си, който знаел подходящ за случая благослов и го дегизирали като поп (в с. Манастирца). В Горица водачът се наричал “станеник”. Групата тръгвала обикновено в полунощ. Движела се из улиците под звуците на гъдулка (или гайда) и от време на време извиквала дружно “Сурва!” за да разбужда домакините. При влизането в дома домакинята посрещала сурвакарите с кравай, върху който е поставена сребърна монета. Подавала го на “попа”, който произнасял благослов. В Манастирца, от дряновата пръчка, с която младият сурвакар сурвакал главата на семейството, момите и младите булки си откъсвали пъпки и ги слагали във водата, с която си миели косите.

Събраните дарове – хляб, жито, месо, сирене, кърпи, сушени плодове, кълчища и пр., се продавали на търг и се използвали за общоселски нужди.

Друг популярен обичай – Ладуване (надпяване на пръстени) , макар и с различни названия, е познат сред всички етнографски групи в Поповско. Сред балканджиите, обаче, той се извършва на Васильовден, а в села с капанско и хърцойско население – на Гергьовден (Опака, Горско Абланово) , Разпус – 7 май (Паламарца) или Еньовден (Садина, Люблен).

Само в няколко балканджийски села в Поповско на Ивановден е извършван обичаят “Сивойница”. В селата Ковачевец, Водица и Цар Асен се пази спомен за този обичай, който се изпълнява от моми. Събират се на групи (колове), като от всеки кол се избират по две момичета. Една от тях е преоблечена като булка и покрита с було и косичник, а другата – като момък в мъжки дрехи. Лицата им се изписват с въглен или им се поставят платнени маски (също изрисувани). Цялата група обикаля всички домове, като по-голямо внимание се засвидетелства на именниците. Булката носи в котле “мълчана вода” и преръсва от нея с босилкова китка всички домашни, добитъка и постройките. После булката и младоженецът застават един срещу друг със свити в лактите ръце и описват кръгови движения на височина под гърдите, покланят се един на друг и си разменят местата. През това време останалите моми пеят:

“Сивойнице, булке ле,

Где ти войно, булке ле,

Да излезе, булке ле,

Нам парички да даде.

– Отишъл е, борянчо,

Да доведе лятото,

Лятото със млякото… ”

Групата се придружава от по-малки момичета, които носят получените от стопанина дарове – брашно, лук, сланина, яйца и др. Тази, която води групата, благославя къщата и именника, честити му празника. Булката целува ръце на домакините, а те от своя страна ги канят да споделят трапезата им.

В първия ден след Сирни Заговезни в Попово се извършвал обичаят “Тулум”, характерен за балканджийските селища от Габровско, Дряновско, Тревненско и Търновско. В него главни действащи лица били старите ергени. Определено лице, което се е оженило предишната година, налагало гърбовете на много изостанали ергени. Често, за да избегнат пердаха, старите ергени цял ден се криели в къщи или се престрували на болни. Тулумът бил любезна покана към ергените да се впрегнат и те в брачния хомот. Информацията за обичая е оскъдна: освен описания обреден бой – наказание за неосъщественото досега задомяване, в него няма данни за разиграване на съпътстващата го обикновено “Ергенска сватба”. Не е известно дали този обичай е извършван и в други Поповски селища.

На Гергьовден балканджиите в Поповско поставят буково клонче на портите си с пожеланието “да се множи стоката”, да “бучи” като бука, да е здрава като него. И днес в Дряновско, Габровско, Троянско тачат обичая. Но капанците (например в Опака) поставят на портите си в този ден клон от глог. Те свързват това със здравината на глога, защото овчарите си правят здрави тояги от глог.

С идването си в Поповския край балканджиите “донасят” със себе си и своята пословична пестеливост. Тази тяхна черта може да се открие в жителите на повечето балканджийски села в Поповско. Това, естествено не може да не се свърже с факта, че много от преселниците в този край са от Габровско. Най-популярни с пестеливостта си тук са ковачевчени и гърчиновчени. Не случайно съседи с насмешка наричат село Ковачевец – Пинтиликьой. Вероятно затова и “даването” на курбан не е популярен обичай тук.

По повод пестеливостта на ковачевчени са се появили и някои анекдоти, които се разказват често в селото, а и извън него. И до днес, когато ковачевченин трябва да почерпи, подмятат на кръчмаря шеговито: “Дай една лимонада с четири чаши, пък аз ще пия от шишето!”.

Наименованието “ковачевченин” по подобие на “габровец” се е превърнало в нарицателно, със същия смисъл. Ето една случка, която днес се разказва като анекдот в селото:

“Един ковачевски майстор – дърводелец, извършил услуга на преминаващ през селото пътник. Пътникът доволен казал:

– Сега бързам, но на връщане ще почерпя в кръчмата за услугата.

Майсторът се позамислил, пък рекъл:

– Абе, с този лев дето ще го дадеш на кръчмаря за почерпката, я по-добре ми купи от града една кутийка гвоздейчета”.

Със заселването си в Поповския край през ХІХ век балканджиите изиграват ролята на важен фактор при формирането на етнографската картина на района. Те не само променят етническия и етнографския му облик, но със своята напредничавост, предприемчивост и трудолюбие коренно преобразяват този край.

Ивелина Неделчева

Из сборника „Народна култура на балканджиите“, т.7, 2007 г.