„Да живее труда – на татю гърба!“

Мислимо ли е за човека да има блага, ако той сам не е роб на труда?

В неотдавнашната си обиколка, зададохме това питане на един контешки стъкмен класосъзнателен член от комунистическата организация в Трявна. Преди тоя префинен от главата до петите „другар“ да ни отговори, пред нас се изстъпи един енергичен, на средна възраст гражданин и с видима ирония към „другаря“ ни каза: „оставете го него, той утрин и вечер се провиква: „да живей труда – на татю гърба!“. От главата до краката това, що виждате, всичкото е от баща му и в джоба му стотинките, тоже са на баща му. Горкия му баща, зимно време кересте сече и дъски цепи, а лятно време церкви и училища съгражда него да облича, него да храни и със сливова да го пои, а той само по кафенетата и кръчмите на аба да лае – все за труда, а труд що е, не знае. Не дай Боже, баща му да умре, гладен, бос и гол ще ходи; а горкият му баща, малко ли го моли занаята му да научи; ако нище тоя занаят, иконопиство да изучи, че заедно пари да печелят. Но не ще и не ще човекът и провиква се: „да живее труда – на татю гърба!“. Той и всички като него са омръзнали на хората, но няма що…“. Почеса се зад врата и продължи: „та само той ли е, който върти със средело кокалите на баща си, да го храни и облича, а той тук и там да лае на хаба?“. Я иди в дембелхането им: клуб ли е, вертеп ли е, не зная, но я надникни само в него, да видиш още колко ленивци се излежават и все за труда приказват, а бащите и майките си на шиш въртят и на скенджа скенджосват да ги нахранят, да ги облекат и харчилък да им дадат. Труд що е, не знаят, а устите им на лами приличат – не можеш да доближиш до тях; но мислиш, че са за нещо потребни и полезни и за ония, които са истински работници и деня и нощ са на работата си ли? Опазил те Господ от това, особено тук, в Трявна, дето всички са работници, всички са безимотни и малоимотни, и с жените си и с децата си се блъскат по балкана за едно и за друго – за поминъка си. Ами кажи мода е: бащите да робуват, а синовете и дъщерите да благуват, а пък има ги и „другарките“, и тях ги наспорил Дядо Господ…  

Гледам от известно време и те се перчат – царство ще разправляват. Ей ги фитилджиите – учат ги на слободии… размътили умът на цел свят лентяите му недни…“.

Уязвеният другар се вбеси и даде свобода на езика си по адрес на боржуазията, която била затъпена и вкаменена, консервативна и ретроградна маса, която живеела като кърлежа: с изсмукване чуждата кръв.

„Пролетарството, антипода на кръвосмучещата боржуазия, воюва и и е извоювало свои права, най-първо за живот по волята си; наскоро волята му ще празднува своето пълно тържество и тогава ще ви питаме…“.

- Не, вие правите гешефт с идеите си, който ви даде повече просо, негови пилета ставате“, прекъсна ораторът друг някой от слушателите, но пролетареца не можа да продължи възраженията си, защото трена изсвири пред гарата и всички се разтичахме да си вземем местата за пътуване. И за нас остана да потърсим изяснение на действителността на думите: „Да живее труда – на татю гърба!“ във фактите. Кои са фактите? Огледайте се, наоколо, огледайте се, например в Народния дом, тук във Варна и ще видите плеада младежки сили се хабят в безделие. Това са готовановците, които се надяват на труда на бащите или на майките си, или на близките и на своите си за преживяване. Това са готовановците, които хабят сили и енергия във волнодумство срещу буржоазията, но не и за блага чрез труд. Огледайте се и в Общината, например, там също ще видите плеада младежки сили, които гешефтарствуват с идеите и са на всеки режим пилета, щом той дава повече просо. За тия хора ни възкликва „В. О. В.“, че не се ловят на въдица.

„Въдицата, която се хвърля към общинските служащи, не ще успее да залови никого“. Вярно е, тоя тежък баласт, който при всеки режим реве за служба и хлеб, и не се ловеше на въдицата и на комунистите, даже, когато не бяха господари на комун. „В.О.В.“ не ни прави едно ново откритие, като казва, че гешефтарите с идеите, не се ловят на въдица там, дето няма леш. Лешът сега е на въдицата на комунарите – там са добре и плеадата младежи, които хабят сили и енергия в празнота и безделие в „Народния дом“, а бащите им, или близките и своите им, имат грижи за живота им.

„Не питай старо, а патило“, казва българската поговорка. Буржоазните партии отдавна си патиха от тия добри гости – общинските наемници, те изживяха своята котерийност, която добиваше такъв характер от тоя баласт, за който по-горе споменаваме, именно баласта от службогонците и от безделниците, които са били и ще си останат тежка тежест на чужди грижи, а сега за сега – на грижите на комунарите. И добре, че комунарите прибраха тоя баласт, а още по-добре, че туриха всецяло на разположението му многомилионния бюджет. Иначе нямаше със що да оправдават баснословните си разходи и нито един ден не би могли да работят спокойно от критики и клюки. Те дават квартирни, добавъчни възнаграждения, трапезарии и пр. и пр. и радват се на симпатиите им. Но колко пари струва това, ако привързаността не се основава на идеализма, на съзнанието и на убеждението, че там, гдето са безделниците и „общинските наемници“ е рая и общото блаженство.

 

 

в. „Търговско-промишлена защита“ – гр. Варна /29 март 1921 г./. Вестникът, който излизал три пъти седмично, е орган на „общите български търговско-индустриални интереси“. Негов редактор и издател бил П. Д. Драгулев.

 

 * Бел. Г. Иванова. Не се наемам да коментирам за кой тревненски младеж /“другар“/, иде реч в статията, макар че имам някои предположения. Но това едва ли е толкова важно, по-важен е тертипът на поведение, характерология и манталитет, който, уви, е валиден и до днес във всички партийни посоки и измерения… И все пак, стори ми се потребно да допълня тази публикация с някои сведения от Симеон Савов за пионерите на социализма в Трявна, сред които - Костадин Д. Йончев /1857-1939/, Лазар Дуков, Васил Пушкаров, а по-късно и учителят Иван Мошев, Тодор Иванчев, адвокатът Петър Брънеков, даскал Никола Христов, Малчо Петков, Димитър Пандурски и др. – около двадесет души. През 90-те години на XIX в. те поставят началото на БРСДП в Трявна. През 1891 г. на Бузлуджанския конгрес от Трявна, присъствали като отговорници по охраната Досю Чехларов /Негенцов/ и В. Сливков – членове на социалистическата дружина. През 1892 г. организацията изпраща свой представител /В. Сливков/ на заседанието в Габрово за изграждане на партиен окръг, както и свой делегат за VII конгерс в Сливен /1900 г./. През 1919 г. под влиянието на ВОСР, партията се преименува на БКП /т.с./ и си поставя за задача да привлече в редовете си по-голямата част от младежите в града и селата. Така през 1921 г. в шивашката работилница на Никола Бъчваров – секретар на партийната организация в Трявна, се провежда учредителното събрание на Младежкото комунистическо дружество „Карл Либнехт“ и се избира ръководство.

В книгата си „Трявна“ /1973 г./, С. Савов споменава и за убитите младежи-комунисти: Досю Калугеров – убит през 1925 г. в Морската градина край Варна; Владимир Зографов – загинал в бой с Цанковата полиция в Сливенския балкан през 1925 г.; Иван Йонков – убит в престрелка с полицията край търновското село Михалци през 1926 г.; Петър Богданов – разстрелян на 23 юли 1942 г., като инструктор на ЦК на БКП в ШЗО – Лозенец, заедно с Антон Иванов и Н. Й. Вапцаров и др.