Из семейната хроника на тревненската фамилия Стойчеви

Преди време получих спомените на покойния вече д-р Стефан Димитров Стойчев, в които той разказва интересни моменти от семейната хроника на известната тревненска фамилия. Баща му Димитър Тотев Стойчев, чийто спомени публикувах преди време, е роден на 16 март 1892 г. Дядо му Тотю, по прякор „Бонфльора“ /р. 1858 г./ се занимавал с обущарство (1). Негов брат е Цаню Стойчев /1851-1921/, който взема активно участие в т.н. „Чета на зографите“ по време на Априлското въстание от 1876 г. Прадядото на Стефан, който също носи името Димитър /р. 1810 г./, се занимавал с обущарство и чехларство, поминал се на 84 години.

След като завършил трети прогимназиален клас, Димитър Тотев Стойчев, започнал да учи обущарство при баща си, заедно с двама чираци. Вечер изтегляли „настрана“ работните маси /банкото/, постилали рогозка на мазния под за спане. През 1909 г. в Габрово бил организиран четиримесечен курс по обущарство и кроячество, който Димитър завършил с много добър успех. По това време се строяла ж.п. линията Велико Търново – Стара Загора и понеже било „голяма криза и безпаричие“, той се принудил да „ходи“ на строежа, за да търси поръчки за обуща. Там се запознал със строителните инженери, предимно италианци. На строежа работели и германци и черногорци. Димитър им правел най-хубавите за времето си обувки, а баща му дори му купил кон, с който ходел на строежа почти всяка събота и неделя…

Бащата на Стефан, работел в обущарницата на дядо си Тотю, а през 1910 г., отворил собствен дюкян с осем работника в „малкото магазинче“ до горния мост /Кивгиреният мост до Часовниковата кула/, което съществува и до днес. Димитър Т. Стойчев купил първата в Трявна бензинова лампа, която окачил пред дюкяна си и понеже „светела като морски фар“, кръстили обущарницата „Фар“. Но дошла Балканската война /Първата и Втората/, а после и Първата Световна война…

„Като тръгнала българската армия и сърбите не издържат – пише в спомените си Стефан Стойчев. – Единадесет дена напред вървели, а кухнята, казаните с храна, не ги стигат. Една дива свиня убиват, та баща ми успял да вземе едно парче, закача го на колана си и, вървейки дъвчел суровото месо. След като сърбите не могли да спрат българската офанзива, дошли французи да им помагат. Но французите като видели дивите българи - брадати, не къпани дни наред, отслабнали, останали само кожа и кокал, пуснали слух, че българите са човекоядци и започнали да бягат. Баща ми каза, че по бягащ човек не се стреля - значи имало е някакви правила. И който дигнал пушката и стрелял по бягащ  войник, при първата битка загинал, разказваше баща ми. След това фронта заседнал. По-голямата част на войната прекарали в окопите, без да се движат. Така татко имал възможност да работи и да прави обувки на тези, които намерят кожи - материал. На един от висшите офицери е направил много хубави лачени ботуши, с които се е прочул“.

Когато се уволнил, през септември 1918 г., Димитър отново започнал работа при баща си. И нещата потръгнали. През 1919 г. се оженил за Марийка Павлова Хаджисемкова /1897-1981/ – сестра на Бащата на тревненското машиностроене – Борис Павлов Хаджисемков. Двамата имали трима сина: Владимир /1921-2002/ (2), Милчо /1925-2008/ (3) и Стефан /1938-2021/ (4).

След сватбата младото семейство известно време живяло в къщата на дядо Тотю Стойчев /днес там се намира гостилница „Балабановата къща“ в Трявна/.

През 1922 година, с помощта на малък заем от Стефан Стайков – съпруг на Райна /една от сестрите на Марийка Стойчева, по баща Хаджисемкова/, купили къща на главната улица - в долната част на Трявна. На първия й етаж имало два магазина. Единият – обущарница, в която навремето работели осем обущари, повечето от които - чираци и калфи. След  няколко години започнали да се занимават и с търговия, но по време на кризата от 1928-1929 г., „изпитали големи трудности“. После нещата тръгнали „много добре“. Но дошла Втората световна война и няколко години след нея, поради липсата на стоки и материали за обувки, семейството отново се оказало в затруднено положение. През 1946 г., в задната част на двора, построили плетачницата, в която 5-6 работнички от съседните села, на ръчни плетачни машини, плетели пуловери и пижами. Собственикът Димитър Т. Стойчев, ставал рано сутрин, приготвял вълнената прежда до плетачните машини, почиствал магазина, обущарницата и тротоара и в 8 часа, отварял врати за най-ранобудните си клиенти. Работел по цял ден в магазина, в който продавали – платове за горни дрехи, кухненски съдове, грамофонни плочи и радиоапарати, шевни машини…

През онези години било трудно да се намери прежда за плетачницата. Тогава Димитър решил да я „преквалифицира“ в индустриално предприятие, което щяло да им осигурява материал от държавата, но тъй като работилницата не била достатъчно голяма, си останала занаятчийско предприятие. Поради това плетачницата не попаднала в списъка за национализация от декември 1947 г. Въпреки това, една седмица след национализацията, я национализирали и семейството било принудено да напусне не само плетачницата, но и къщата. Най-големият син Владимир, съпругата му и дъщеря им, били приети в една стая у съседи - роднини, а Димитър Т. Стойчев, съпругата му Мара и синът им Стефан, се приютили при Костадин Стойчев – братовчед на Димитър. В средата на януари 1948 г. арестували Димитър, тъй като, както им съобщили, че в плетачницата открили укрити „шведски 8 SKF лагери“.

„От документи, които бяха официално заверени, се виждаше, че е планирана машина за пренавиване на прежда – разказва Ст. Стойчев. - Лагерите SKF, обаче, не били отделно декларирани в Народния съвет...“. Димитър бил задържан в „мазата на милицията“, която се намирала в днешното Старо школо /музей/ в Трявна, за около три седмици. „Физически не са го изтезавали, но психически... – пише още синът му Стефан. - Знаеха, че е човек, който обича семейството си. Нощем му показвали леген с кръв, казвайки, че това е кръвта на жена му, на другата вечер - кръвта на сина му. Трябвало е да признае, но какво...“. След около три седмици, го откарали в затвора в Търново, където било „спокойно“, но Димитър бил вече психически рухнал…

Още от младини той бил член на БЗНС, а през 1923-1924 г. е председател на Българския народен земеделски съюз в Трявна (5). Преодолял много житейски трудности, участвал във войните, той бил „много мъдър и умерен човек“, затова през 1923 г, когато БЗНС били на власт, като околийски председател, той не е разрешил „никакви крайности“ спрямо членовете на другите партии в града. Напротив, като търговец, помагал на семействата на някои хора, отишли в Испания, да воюват в гражданската война на страната на комунистите.

„Членовете на земеделския съюз събират от тревненци и от хората в съседните села повече от 21 хиляди подписа, удостоверявайки, че баща ми е честен и добронамерен човек – споделя още Ст. Стойчев. - С помощта на подписите и на много добър търновски адвокат, братята ми /* Владимир и Милчо/, успели да уредят да се води дело. Много от затворените по това време, изчезнаха без да има някакви последици. На делото през август месец 1948 година, се разбрало, че „укритите шведски SKF лагери” били в списъка на инженерните планове на шпул-машината. Така баща ми, веднага след делото, беше освободен, но поради психическото му състояние, е лекуван в Психиатрията на Софийския университет“.

Междувременно синът му Милчо, успял да „стигне“ до тогавашния министър на индустрията Петко Кунин и да му обясни, че в Трявна са национализирали занаятчийското предприятие на семейството, след което къщата и машините били върнати. Това се случило през август 1948 г. Въпреки това, трудните времена не били отминали – бащата Димитър и двамата му по-големи сина, останали без работа. Милчо бил изключен от Софийския университет, където следвал Право. Психическото състояние на Димитър се „подобрило до известна степен“, но факта, че бил безработен, го депресирал. С помощта на един братовчед в София, той успял да се „настани“ за няколко месеца, под чуждо име, като градинар по парковете. Владимир също бил безработен… През 1949 г. вуйчо му Борис /* Борис Павлов Хаджисемков/, чиято метална работилница в Трявна също била национализирана, а той също останал без работа, конструирал машина за перфориране на метални сита за пасир машините на заводите от консервната и захарната промишленост, които до тогава били внасяни от чужбина на висока цена. Тогава обаче, се появила друга пречка – „не можело да се работи частно“. Но, тъй като консервните фабрики имали голяма нужда от ситата, тогавашните властници „позволили“ да се разкрие „цех на габровската консервна фабрика” в двора на фамилната къща на сем. Стойчеви. Така Борис Павлов, племенника му Владимир и съпругата му Дора, както и Димитър Стойчев, след завръщането му от лечението в София, работели на две смени на две машини. И осигурявали прехраната на двете семейства…

„Много трудни времена бяха, но с Божата помощ, старателните и находчиви хора можаха да оцелеят! – пише в заключение Ст. Стойчев. - … винаги се намираха добронамерени хора, които със съчувствие се отнасяха към семейството ни. В този малък град Трявна, хората се познаваха и помагаха един на друг в тежките ситуации. Омраза и терор, се очакваше и идваше само от доведени от други места“.

Димитър Т. Стойчев си отишъл от този свят на 18 декември 1974 г.

 

 

Подготви

Галина Иванова

 

(1) Тотю Димитров Стойчев бил „народняк“ и голям приятел на народния представител Стефан Попов, свидетелства родовата хроника. Когато се е проектирала ЖП линията през балкана и стоял въпроса - дали тя да минава през Габрово или през Трявна, Стефан Попов с неговият авторитет и влияние, станал причина ЖП-линията да мине през Трявна.

(2) Най-големият син на Димитър Т. Стойчев – Владимир и съпругата му Дора имали две дъщери – Маргарита /р. 1944 г./ и Христина – строителен инженер.

(3) Вторият син Милчо, завършил Класическата гимназия в Габрово и записал да следва „Право“ в СУ „Св. Климент Охридски“, но бил изключен. Останал в столицата и работил, като групов майстор, а впоследствие отворил магазин за щори. Съпругата му Румяна била икономист и дълги години, работила в БЧК – София. Дъщеря им Марияна завършила Художествената академия в София и се омъжила се за неин колега, родом от Ловеч, имали две дъщери. Емигрирали в Америка.

(4)  Най-малкият син Стефан, чийто спомени ви разказах по-горе, завършил медицина в Унгария и работил, като хирург-уролог и зам. главен лекар в Окръжната болница във Веспрем (до границата на Унгария и Австрия). Съпругата му Мари, която е унгарка, също била лекар -специалист по „Очни болести“. Имали двама сина – Митко и Габор.

(5) По време на управлението на Народния блок (1931-1934 г.) Димитър Т. Стойчев взел активно участие в изборите и бил член на ръководството на БЗНС. На 9 септември 1944 г. „извадил“ съхраняваните в продължение на 21 години архиви и възстановил Земеделската дружба в Трявна, като нейн Секретар. Като такъв и, като представител на БЗНС, бил член на градското ръководство на Отечествения фронт.

На снимката отляво-надясно: Никола,
Райна, Димитър /прави/ и долу /седнали/ - дядо Тотю
и съпругата му Цана

Годежната снимка на
Марийка Павлова Хаджисемкова
и Димитър Стойчев, 1917 г.

Чучура, 1917 г. Димитър Стойчев и
Марийка Павлова /в дясно на снимката, седнали/

Мария и Димитър Стойчеви със синовете си
Милчо /по-малкият/ и Владимир, 1930 г.

Мария и Димитър Стойчеви с най-малкия си син Стефан

На снимката отляво-надясно: Милчо,
като гимназист, баща му Димитър Т. Стойчев,
брат му Стефан, майка му Марийка и големият му брат Владимир

На първомайската манифестация, 1947 г.

Реставрираната къща на дядо Тотю - днес гостилница Балабановата къща

Тук се намирал първият дюкян на Димитър Стойчев

Магазин "Фар" в Долната махала на Трявна, се намирал в района,
където днес се издига големият блок с книжарница и магазини
/до аптека "Беладона"/

Магазин "Фар" в Долната махала на Трявна,
в далечината се вижда Казасовата къща.
/кадър от първия филм за Трявна, 1928 г./

Димитър Стойчев с внука си, 1971 г.