/…/
Възрожденският скандал
Представянето на домашните скандали във възрожденската
литература е организирано от инвариантна мрежа от отношения, която може да бъде
илюстрирана със следната статия от Славейковия хумористичен вестник Гайда:
Искаш ли да се скараш с жена си? Чакай кога се
премени и нагизди, за да идете някъде. Бъди уверен, че тя ще те попита за нещо
прилича ли ѝ, тогаз ти ѝ кажи, че от 10 жени 9 само за туй мислят, как да се
гиздят, и приложи да кажеш, че само една жена знаеш да има умна, която не прави
тъй. Жена ти бездруго ще те попита: „Коя е тя?“ А ти повъздъхни уж и кажи ѝ:
„Що ти трябва тебе?“ Тя ще ти извика троснато: „Ами защо не си зел нея, я?“ Тогаз
ти се пристори, че си се попрехласнал уж, и кажи:
„Ах! че защо я?“ И туй като кажеш, да знаеш, че
това, което търсиш, ще го намериш. Кавгата е в къщи. (Славейков, 1874b, с. 224)
Ако абстрахираме отношенията в тази сцена от конкретните
черти на участниците и от нещата, за които говорят или които желаят, те могат
да бъдат сведени до следното: тя е желаела, той казва „не“ на желанието ѝ, показва
несигурността на собственото му желание, въвлича я във въображаема конкуренция,
тя избухва.
Тази решетка от отношения е била конкретизирана по различни
начини: нейното желание е отъждествявано с модата (Друмев, 1872, Славейков,
1864с), но също и с богатството или с желанията на детето ѝ (Шишков, 1873,
Славейков, 1873, Каравелов, 1984); въображаемата конкуренция е свързвана както
с друга жена, така и с това, което днес бихме нарекли социална мобилност ‒ със
стремежа да се издигне в едно социално поле, структурирано от борби и
неравенства, като преодолее гравитацията на изходната си позиция; оттук като
конкуренти са представяни също и другите жени, гражданките, селянките, добрите
семейства, гърците, хората
(Шишков 1873, Влайков 1963, Славейков 1873).
Какво следва, щом тя избухне?
Във възрожденската литература могат да бъдат различени поне
пет типа развитие: скандалът може да стихне от само себе си, както споровете между
дядо Либен и жена му в Българи от старо време; може да прелее извън
семейството, към съседите или слугите, както в Глезен Мирчо на Тодор
Шишков; може да се възвръща периодично като шум, прекъсващ хармонията на
семейния живот, както в Славейковия Малакоф; или шумът на скандалите
може все повече да се усилва, докато разруши семейството, както в Мамино
детенце на Любен Каравелов или в Криворазбраната цивилизация на Добри Войников.
Но скандалът може също да бъде овладян със силата на мъжкото господство. За да
може да изпълнява такава дискурсивна функция, то трябва да бъде артикулирано по
специфичен начин, който може да бъде илюстриран с недовършената Домашна
сцена върху една прикя, публикувана в Славейковия хумористичен вестник Шутош
/бр.6/1.12.1873 г./ .
Домашната сцена
Семейството на чорбаджи хаджи Пенчо е натрупало малко
богатство. Сгодяват дъщеря си. Сватовете искат богата зестра. Семейното
богатство е в неговата власт. Но вследствие на това в неговата власт е също и
семейството. Той отказва да даде повече от половината от исканата зестра, бъдещето
на дъщеря им е застрашено, жена му опитва да го придума, но след като не
успява, спорът им преминава в скандал.
Госпожа Пенчовица: Защо?
Чорбаджи хаджи Пенчо: За кеф!
Впоследствие този отговор ще бъде разгърнат до редица
изрази на желанието му да се наслаждава на това, което има. Но ако властта му
няма друго оправдание освен желанието за наслада, тя би била тирания.
Пиесата е предхождана от кратък предговор, в който авторът
заема позицията на чорбаджи хаджи Пенчо, когото „никой не може да води за носа“,
и призовава читателите да се учат от него. Възможно ли е чорбаджи хаджи Пенчо
да е имал право да отвърне така?
Такова право не би могло да бъде предопределено от
мълчаливия закон на традицията, защото, макар да го прави господар у дома, тя
същевременно го задължава да даде зестра на дъщеря си. Освен това семейството
спори не дали, а колко е длъжен да даде, но традицията не диктува количества.
Доколкото чорбаджи хаджи Пенчо има право да не оправдава властта си, то е
изработено в самата пиеса. За да изясня как, ще проследя някои от дискурсивните
отношения, в които е вплетен странният му отговор.
Редицата на неговите изказвания е преплетена с тези на
съпругата му. Тя иска, моли, вика, плаче, хвали го, настоява, че е длъжен да се
грижи за щастието на детето си, че да дава на децата си не означава да губи, че
ще им остане достатъчно, че с възрастта нуждите им намаляват, че ще се хранят
по-умерено, както бездруго му е препоръчал лекарят, че ако намалят прислугата,
ще се движат повече и ще бъдат по-здрави, че ще спаси душата си. Тези доводи са
свързани с едно асоциирано поле от изказвания за възпитанието и здравословния
живот, каквито възрожденските хумористични вестници редовно предлагат на
читателите си. В следващите два раздела ще опитам да изясня силата им. След
това ще опитам да опиша силата, с която чорбаджи хаджи Пенчо ги превъзмогва ‒
знанието за мъжкото господство.
Възпитанието
Възрожденската книжнина предлага едно ново знание за
възпитанието. То е съчетано с критика на обичайните практики, защото те са
ограничени до сегашното, до това детето да е здраво, нахранено, облечено, да не
смущава семейството с гняв или плач (Друмев, 1872, с. 160; Каравелов, 1875d, с.
107).
Но тези обичайни практики са късогледи, защото не виждат в
сегашното зърното на бъдещето, разпръснато в случаи, които сега са наглед
незначителни. Например когато майката, върху която лежи цялата тежест на
домашния труд, се отнася мрачно към детето си, тя посява зърното на бъдеща
враждебност, на която светът ще отговори със същото (Друмев, 1872, с. 168-9);
когато учи детето си да ходи, руши увереността му в собствените му сили и
посява зърното на бъдеща зависимост от другите (Каравелов, 1875d, с. 123);
когато изоставя работата си, за да играе с детето, докато то спре да плаче,
посява зърното на бъдещо своеволие (Друмев, 1872, с. 172); когато го изпраща да
подслушва какво става у съседите, посява зърното на бъдещо интригантство
(Друмев, 1872, с. 194); когато облича дъщеря си модно, посява зърното на
суетността (Друмев, 1872, с. 179-80); ако бащата наказва детето прекомерно
строго, той посява зърното на злобата, жестокостта, лъжата, страхливостта
(Друмев, 1872, с. 188, 190, 180).
Нещо повече, в незначителните детайли на всекидневния
живот, в климата, в храненето, в хигиената се крие също и зърното на бъдеща
болест или слабост (Каравелов, 1875d, с. 107-8, 123). Ако тези зърна бъдат
оставени да покълнат, от тях ще израсне един лош характер, който ще обрече
детето на лошо бъдеще, то ще стане неспособно да живее свободно, да разсъждава,
да обича (Друмев, 1872, с. 162-3, 168; Каравелов, 1875d, с. 124, 140).
И ето как, незабележително и без да щем, ние
сами съдействаме за развалата на децата си, сами биваме причина още от малки да
се загнездват в меките души на рожбите ни първите зърна на лошите характерни
черти. Случаите, които изложихме дотука, ако и да не изчерпват всестранно
всичкия домашен живот, но и те са достатъчно, за да ни убедят доколко ние
трябва да бъдем осторожни, внимателни и благоразумни в обноската си с малките
деца и как много съдействаме ние за развалата на рожбите си, когато и в
най-малка степен не пазим осторожност, внимание и благоразумие. (Друмев, 1872,
с. 200)
Обикновено родителите се надяват да избегнат тези опасности
чрез религиозно възпитание, но ако е откъснато от родителската, преди всичко от
майчината грижа, вместо да научи децата да разпознават злото и да избират
доброто, то може да ги направи суеверни (Друмев, 1872, с. 189), слабохарактерни
(Каравелов, 1875d, с. 153-155) или дори да унищожи вярата им (Ригс, 1875a,
1875b, 1875c, 1875d, 1877).
Поради това дори религията не може да освободи родителите
от отговорността за бъдещето на децата им. За да ги направят способни на
бъдеще, те трябва на първо място да работят върху себе си. За да стимулират и контролират
израстването на любовта и свободата, които се раждат спонтанно във всяко детско
сърце, родителите трябва да станат закон за децата си: да изгладят
противоречията в поведението си, да отстранят разминаването между думите и
делата си, да премахнат онези свои черти, които не биха искали да преминат в
децата им (Друмев, 1872, с. 162-163). Но следователно родителите трябва да се
научат да съдят себе си откъм бъдещето на децата им. Второ, родителите трябва
да се научат да разпознават у децата си, под привидната им невинност, под
веселието, плача, мълчанието им, знаците за покълването на един лош характер:
на ината, интригантството, коварството, отмъстителността, свирепостта,
жестокостта, вятърничавостта, злобата, лъжата, безчестието, страхливостта,
суеверността, разглезеността, подмазвачеството, свенливостта до глупост,
гордостта без мярка (Друмев, 1872, с. 160). Възрожденската литература ще допълни
този репертоар със знаци, което са едновременно по-повърхностни, по-видими и
по-сигурни: ракията с локма руху, прекомерният апетит, влечението към сладкото
и жените, разходките из полето, непочтителността, отговарянето, нежеланието да
се учи, въплътени в популярни фигури като Николчо или Мирчо (Каравелов, 1984,
Шишков, 1873). Трето, родителите трябва да се научат да постъпват с такт и
следователно да пресмятат прекомерното и недостатъчното, когато наказват децата
си, когато изпълняват желанията им, когато им показват любовта си, когато се
грижат за здравето им (Друмев, 1872, с. 187).
Родителите трябва да умеят да съдят себе си, да разчитат
знаци, да пресмятат неопределени количества. Но как могат да знаят дали съумяват,
дали са добри родители, дали възпитанието, което дават на децата си, не руши
тяхното бъдеще?
Във възрожденските педагогически съчинения могат да бъдат
разпознати поне четири фигури, маркиращи праговете, отвъд които родителите пропиляват
живота на децата: бащата господар, превърнал дома си в театър на суверенна
власт (Друмев, 1872, с. 185; Каравелов, 1875d, с. 91); слабата майка, чието
тяло е изтощено от светски, разблуден или беден живот (Каравелов, 1875d, с.
106); родителите, които спорят помежду си или си противоречат (Ваклидов, 1875, с.
6, Друмев, 1872, с. 191, 199); родителите, които дават на детето каквото иска
(Друмев, 1872, с. 106; Каравелов, 1875d, с. 124). На тези четири фигури на лоши
родители съответстват симетричните фигури на злобното, слабото, лъжливото,
глезеното дете: ако господството на бащата у дома е било твърде сурово, детето
се е приучило да вижда в реда несправедливост, вследствие на което то се чувства
в правото си да крие нередното, и само постъпва несправедливо (Друмев, 1872, с.
160, 188); ако тялото на майката е било изтощено от неразумен живот, жизнените
сили на детето са подкопани още от раждането и то е обречено да расте в болест
и слабост (Каравелов, 1875d, с. 106); ако родителите са се карали често, детето
спира да вижда в дома си убежище (Друмев, 1872, с. 199), ако помежду им е имало
твърде много разногласия, детето се научава да ги използва и става хитро и
лукаво (Друмев, 1872, с. 198), ако са показвали предпочитание към едно от
децата си, в другите израства усещане за несправедливост (Друмев, 1872, с.
191). Накрая, ако родителите следват желанията на детето си, то става господар
у дома. Но то е още неспособно да владее желанията си и след като родителите му
са неспособни да ги контролират, защото не знаят как или не умеят да упражняват
властта си, защото не разбират, че любовта предполага власт, глезеното дете се
превръща в тиранин у дома. Дори да е привидно щастливо сега, то е обречено на
нещастие в бъдеще, понеже като всеки тиранин желае в самота, желанието му не е
ограничено от другите и след като не познава граници, то е винаги устремено към
повече. Поради това глезеното дете никога няма да има каквото желае, то ще
желае все повече и ще страда все повече, докато страстта не го накара да
пропилее собствения си живот, живота и собствеността на семейството му (Х,
1885, с. 6; Друмев, 1872, с. 171-172, 186; Каравелов, 1875d, с. 124; Шишков
1873; Каравелов 1984).
„Семейна сцена върху една прикя“ е вписана в това
асоциирано поле от педагогически знания. Но тя същевременно го разцепва, защото
докато госпожа Пенчовица се грижи за бъдещето на дъщеря им, чорбаджи хаджи Пенчо
е готов да заключи вратата към него, за да не я разглези. Може ли да бъде
разглезена една дъщеря, която вече е на прага на самостоятелния си живот? Не е
ли чорбаджи хаджи Пенчо твърде суров господар? Не се ли грижи той по-скоро за
собственото си бъдеще, не е ли егоист, както го упреква жена му? От друга
страна, не е ли нейната грижа за бъдещето на детето тъкмо онази родителска
любов, която остава сляпа за опасността детето да се разглези, отказва да
упражнява власт над желанията му и следователно го натоварва с власт, криеща
кълновете на една бъдеща тирания? За Славейков, както и за възрожденските
просветители силата на педагогическото знание е непреодолима. Но в пиесата то
се е превърнало в терен на битка, чийто изход зависи от други сили.
Здравословният живот
Полето от изказвания за здравословния живот във
възрожденската преса не отстъпва по богатство на казаното за възпитанието. На
страниците на Гайда Славейков вече е препоръчал умерено хранене (1866k,
с. 74; 1866l, с. 52), ранно ставане и много движение (1866j, с. 90-1), миене със
студена вода (1866g, с. 154-5), редовно проветряване (1866k, с. 75), премахване
на миазмите в селото и у дома (1866h, с. 137-8). Варианти на тези препоръки
могат да бъдат открити в Шутош, в Каравеловото Знание (1875a,
1875b, 1875c, 1876), в Читалище (Планински, 1871). Нещо повече, те
преливат отвъд пресата, в популярни книги като здравословията, съставени от
Сава Доброплодни (Сарантис, 1853; Доброплодни, 1865), Благонравие за децата
на Христо Ваклидов (1875), Селският лекар на Иван Богоров (1875),
Пътно лекарче (б.а., 1885).
Дори когато са представени като народна мъдрост, както в
серията Славейкови статии за дядо Дечо, такива изказвания за здравето не са просто
съвети. Те имат нормативна сила, извлечена от констелация от знания за
медицината, хигиената, храненето, градоустройството, обикновения живот. Във
втората половина на XIX век под влияние на грижата за общественото здраве,
вградена в основите на модерната биополитика, тези знания са организирани в
дисциплина, в санитарна наука, прочистена от несигурното, несъщественото,
непродуктивното (Armstrong, 2002, с. 7-11).
Възрожденската преса използва силата на тази нова наука, за
да воюва срещу мълчаливи, ситуирани, ненадеждни, традиционни знания. Подобни
битки се водят с особена интензивност около хигиената на раждането, грижите за
родилката и новороденото (Славейков 1852, 1866f; Каравелов 1875d, с. 107-108).
Но в началото на 1870-те години те вече са обхванали цялата област на
всекидневния живот: Славейковият дядо Дечо съумява да накара съселяните си да
се сприятелят с чистия въздух (1866k, с. 76), да перат редовно дрехите си, да
сменят често бельото си, всяка сутрин да мият главата и зъбите и да се отриват
с гъба (1866g, с. 153-154), да закопаят мършата, да пресушат локвите, да
насипят с пръст улиците, да изкопаят вади, да посадят дървета, да почистят
пътищата, да прогонят просяците (1866h, с. 137-178).
Ако се съди по дописките в Славейковите вестници, такива
всекидневни битки увличат читателите не по-малко от актуалните или
потенциалните европейски войни. Те определят това, което трябва да се знае за
всекидневния живот, и следователно очертават около него предел. По този начин
санитарните знания разтварят пред читателите поне три възможности. Първо,
читателите са приканени да прекрачат отвъд пределите на всекидневието ‒ ако не
в дома, то поне в ума си. Второ, тъй като санитарната наука отграничава това,
което трябва да се знае, от миналото на традиционните знания читателите са
призовани да прекрачат в бъдещето, да стоварят от плещите си мъртвата тежест на
миналото. Трето, прекрачвайки в бъдещето, отвъд всекидневното, читателите
заемат позиция срещу онези, които не искат да знаят, които продължават да
живеят в миналото, чиито ум и чувствителност са погълнати, удавени от един
всекидневен живот, откъснат от разума (санитарното просвещение не е
просветление, то е бойна машина, Фуко 2003, с. 21-22).
В крайна сметка санитарната наука разтваря една домашна
отвъдност.
В други случаи, поне на страниците на възрожденските
вестници, това е пораждало неустоимо желание. Учениците на дядо Дечо например,
водени от неугасим стремеж да следват във всичко своя учител, се приучават да
стават по зазоряване, превъзмогват ужаса си от студената вода и дори започват
да се мият с такава (Славейков 1866g, с. 154).
/Следва/
Тодор Христов
Сп. „Критика и Хуманизъм“, кн. 56, бр.1/2022, СУ „Св. Климент Охридски“
* Статията
се публикува със съкращения
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.