Жената
Знанията за възпитанието и хигиената вече са проникнали в
просветеното семейство. Родителите не могат да ги игнорират, без да прекрачат прага
на безотговорното пропиляване на детския живот. Но тези знания са свързани
преди всичко с фигурата на майката (Foucault, 1997, с. 97; Donzelot 1979, с.
18), защото тъкмо тя следва да се грижи за храненето и хигиената, от които
зависи здравословният живот, тъкмо нейните очи трябва да следят всекидневието
на детето, за да откриват признаците на един лош характер. Поради това
педагогиката и санитарната наука предполагат отслабването или поне
проблематизирането на мъжкото господство:
Нека говори кой що ще, а ние ще да кажете, че от жената или
от майката зависи почти всичко, т.е. от нея произлазя началото, което след
време дава направление на нашия живот, на нашите нрави, на нашите стремления,
желания и помишления и на нашият характер.
... По-голямата част от човешките нещастия са плодове от
неравното възпитание на мъжа и жената, от неразумните брачни съюзи, от
фалшивото образование на жената и от нравствените преимущества на мъжа. От
неравното възпитание се проявяват рабски наклонности, от неравните бракове се
раждат слаби в телесно и душевно отношение личности, от фалшивото образование
произлизат тъпоумни идиоти, а от изключителните преимущества на мъжа се
появяват скрофули, малокръвие и пр. (Каравелов, 1865d, с. 91)
Госпожа Пенчовица е майка и нейните доводи са вкоренени в
майчински знания, в които отзвучават педагогиката, санитарната наука, желанието
да се прекрачи отвъд обичайното, подхранващо възрожденската любов към
просвещението. Но тези доводи се оказват безсилни пред съпруга ѝ. Освен изрази
на желание чорбаджи хаджи Пенчо им противопоставя също и мисли за жената. Те
артикулират парадигматична функция, която ги свързва с едно поле от изказвания
за жената, каквито често са публикували възрожденските хумористични вестници.
Ето няколко примера от Славейковата Гайда:
Мъжът е силен; жената е красива. Мъжът има
дързост и убеждение; жената боязливост и умереност. Мъжът е велик, когато
действа: жената ‒ когато страда. Мъжът говори, за да разправя; жената ‒ за да
придумва и да услажда. ... Мъжът има разсъждение; жената ‒ чувствителност.
Мъжът има правда; жената ‒ милост (Славейков, 1866c, с. 216).
Ако от Адама досега всичките народи са
припознавали, че жената е по-долна от мъжа, това знаменува, че действително
жената е по-долна от мъжа (Славейков, 1874, с. 134). Жените имат против себе си
законите и силата, но пак всякога са господари и властват (Славейков, 1866d, с.
24).
Жената може да има най-голямо влияние на мъжът,
защото природата ѝ е дарила вълшебни някакви си оръжия, чрез които всяка една
притворна юначност и мъдрост на мъжете става недействителна (Славейков, 1865,
с. 165).
Когато говори и приказва, види се, като че
[французойката] олицетворява изкуството да се харесва. ... Англичанките са
най-добрите под небето съжителки и срамна тия мъже, които стават тям лоши
съпрузи (Славейков, 1866a, с. 164).
В Африка жената е робиня, родена да пълзи под
нозете на господаря си. В Индия тя е доста любопитна машина, движима само за
сластите на чудовищния си мъж. В Испания жената е един вид опасен неприятел,
когото не е зле да го затваря някой понякога. В Полша жената е управляваща
господарка. (Славейков, 1866b, с. 182)
Такива мисли за жените разгръщат парадигматичната функция
на мъжкото и женското в полето на речта. Но въпреки немислимостта им днес, те
не следва да бъдат четени като израз на друго мислене, на едно минало
потисничество. Освен другото, защото на същите страници могат да бъдат открити
мисли в различни, дори противоположни посоки:
Ако искаше Господ да направи жената Господарка
на мъжа, щеше да я вземе от главата му; ако искаше да я направи робиня на мъжа,
щеше да я вземе от краката му; но Господ поиска да направи жената другарка на
мъжа, затуй я взе от ребрата му (Славейков, 1864b, с. 48).
Сърцето е основата и крайъгълният камък на
човешката природа. А жената според сърцето си е много по-горна от мъжа
(Славейков, 1864a, с. 40).
На сто мъжа двама остроумни се намерват. На сто
жени една будала излиза (Славейков, 1864b, с. 48).
Най-слабата от жените може да подложи под
нозете си юнаците и самите велики мъже с един само усмихнат, с един начумерен
или скромен и почтителен поглед, с една само реч, която привлича сърца,
добрината на сърцето им е тяхната слабост, а много пъти и най-добрата от
техните добродетели.
... Сръките, прелестите, хитростта,
съвършенството, добродетелността, хубостта, чувствителността, гибкостта,
остроумието, решителността, великодушието, постоянството, тези божествени добродетели
се срещат по-често у жените, нежели у мъжете. (Славейков, 1865, с. 165)
Тъй като са кратки и несвързани, такива мисли за мъжа и
жената са служели за запълването на празното място на последните страници,
оставено от основните материали. Макар възрожденският печат да се стреми преди
всичко да просвещава, тези мисли вероятно са били предвидени да развличат.
Днес те биха могли да имат в най-добрия случай стойността
на предразсъдък. Но ако чуваме в тях само властния, безплътен глас на една
патриархална традиция, бихме пропуснали конкретния му произход. То е формирано
от наслояването на казани неща: всекидневна реч, която не е оставила следи;
притчи и пословици, чиято употреба е твърде зависима от ситуацията, за да може
да бъде реконструирана. Нещо повече, стойността на такива мисли за жената е
зависела от публичните разсъждения, които те са подхранвали. Цената на
вестниците все още е значителна, през юни 1864 г. един брой на Гайда
струва 40 гроша, приблизително колкото 10 кг жито (Ваклидов, 1864, с. 4). Те
достигат бавно до читателите, дистанцията им спрямо събитията е значителна и поради
това, дори когато съобщават какво се е случило, събитията вече отдавна са
изпреварили новините. Вследствие на това смисълът на новините зависи от въпроса
какво ще се е случило. Но този въпрос е белязан от несигурност и читателят е
можел да се увери, че има добър отговор, че знае добре, само доколкото знае
по-добре от друг. Поради това четенето на вестници е било по-скоро съвместно,
отколкото самотно и дори развлекателните мисли за мъжа и жената са приканвали
читателя да избира измежду тях своя глас, да ги дописва, преобразува,
преобръща, спорейки с други. Нещо повече, те са свързвали мъжествеността и
женствеността с други земи, чиито въображаеми територии е обитавала мисълта, че
може да е друго.
Но тъкмо защото са преобразували отношението между мъжа и
жената в редица от дизюнкции между разума и чувствителността, силата и красотата,
действието и страданието, тъкмо защото са преобръщали това отношение,
приписвайки на жената вълшебните оръжия на сърцето и ума, тъкмо защото са го
разпръсвали в хоризонт от възможности, тези изказвания са артикулирали една
парадигматична функция. Пиесата на Славейков свързва нейните константи ‒ мъжът,
жената ‒ с парадигма от персонажи, на които приписва редици от фрази. Ако ги
обобщим, то жените искат, не искат, желаят, викат „как може“, „ти си длъжен“, „това
е грях“, охкат, плачат, докато мъжете отговарят „какво искаш“, „аз не искам“, „не
съм виновен“, „аз помня“, „аз намирам за глупаво“, „аз знам“, „това е истина“,
„така е редно“, „имам право“, „трябва“, „решено е вече“.
В края на XIX век потокът от подобни мисли за жената
отслабва в пресата, може би, защото те са изместени от други забавления от рода
на криминалните новини и кръстословиците. Но парадигматичната функция, която те
са артикулирали, продължава да бъде възпроизвеждана в други полета, където тя е
свързана със знание за благонравието, обществото, биологията. Два примера:
1. Природата на жената е да обича мъжа, казва Тодор
Хаджистанчев в беседите си върху предназначението на жената, публикувани
няколко години преди Домашна сцена върху една прикя (1871, с. 9). Тази фраза възпроизвежда
една от най-честите мисли за жената във възрожденската преса. Но тя е втъкана в
редица библейски цитати, които доказват, че жената е била създадена равна на
мъжа, макар в това равенство да са вписани неравенството на произхода ѝ от
него, природната ѝ слабост и функцията ѝ на другарка. Грехопадението е
разрушило това равенство, в резултат на него жената е била подчинена на мъжа и
това подчинение е предизвиквало вековни домашни войни (с. 7) до раждането на
Светата Църква, която е превърнала любовта в закон и същевременно е
възстановила функцията на жената като другарка, чието предназначение е да обича
мъжа си и да му се покорява смирено.
2. „Мъжът съди повечето пъти с умът си, жената ‒ със
сърцето“, твърди Пол Жане, професор по философия в Сорбоната, стремящ се да
следва едновременно Кант и Хегел, чиито сказки за мъжа и жената са преведени на
български език в края на XIX век (Жане, 1896, с. 47).14 Но макар да е
аналогична на редица мисли за жената от хумористичните вестници, тази фраза е
вписана в аргумент, който я съчетава със знания от областта на моралната
философия, антропологията и биологията: Едно семейство предполага власт, защото
иначе би било разрушено от неизбежните противоречия между членовете му. Тя
следва да принадлежи на този, който разполага с превъзхождаща сила и ум,
каквито жената няма. Силата на мъжа е превъзхождаща поради самата му физиология
и поради древната история, утаена в семейната институция (Жане, 1896, с. 43).
Умът на мъжа превъзхожда този на жената, защото той знае повече неща, знае ги
по-добре, разсъждава по-последователно и безпристрастно, докато разумът на жената
е страст (с. 44-7). Следователно върховната власт у дома следва да принадлежи
на мъжа:
Защото даже между две лица съвършено свързани,
мъчно, невъзможно е да срещнеш едно постоянно съгласие на взглядовете,
чувствата и волята им. Нужно е, прочее, един преодоляущ глас, който да решава в
крайний случай, нужно е, щото между двете личности, облечени в домашна власт,
едната да има върховната власт. А на какви права се основава върховната власт?
На силата и умът. Очевидно е, че властта в семейството принадлежи на онзи, който
е доста силен да го защитава и доста умен да го управлява. Не че желая правото
да се основава на силата; но всяка власт, за да изпълни длъжността си, има
нужда от сила. (с. 42)
Наистина мъжката власт не е неограничена, тя не трябва да
преминава в тирания, жената не трябва да бъде робиня (с. 50). Но ако мъжкото господство
бъде премахнато в името на едно абстрактно равенство, което не отчита
различните физиологически и антропологически черти на двата пола, семейният и
общественият би се сринат в безредие. Разбира се, такива мисли за жената са се
разгръщали в много повече, по-сложни и разнообразни вариации. Но тъкмо
благодарение на натрупването на вариации те са артикулирали една инвариантна
асиметрия, вписваща мъжествеността и женствеността в геометрията на „под“ и „над“,
в аритметиката на присъствието и отсъствието. За щастие днес те изглеждат предразсъдък
дори когато са съчетани с религиозни или научни понятия. Но как е възможно те
да надмогнат, макар и може би само в рамките на пиесата, педагогическите и
санитарните знания, озарени от светлината на Просвещението?
Женското желание
Освен от дизюнкцията между мъжествеността и женствеността
изказванията на чорбаджи хаджи Пенчо са формирани от особена дискурсивна модалност
(Фуко, 1996, с. 61-62). Щом жените не казват, каквото трябва да се каже, щом
кречеталото на символния ред блокира или се усилва до врява, щом речта им
избухне във вик или плач, той свежда това, което искат да кажат, до искане:
Чорбаджи хаджи Пенчо: Какво искаш драгая ми;
оф, когато гледам една жена да плаче, всякога се пазя.
Госпожа Пенчовица: Как?
Чорбаджи хаджи Пенчо: Не съм аз крив. Аз помня,
че в началото на нашето оженване ти толкова често плачеше, колчем искаше да ти направя
волята за нещо и да ти купя нещо, тъй щото сълзите на жената не значат нищо
друго за мене, освен че иска пари. ...
- Ти не си стар, каза обичливо госпожа
Пенчовица.
- Ох! Ох! Ако ми правиш такива подмазулки,
работата става важна.
- Да видим, да видим, отговори тя с
подмилкване, нека разсъждаваме...
(Славейков, 1873, с. 44)
Този начин на чуване би изглеждал негодуване, ако не беше
свързан със знание за женското желание. През епохата на Възраждането това знание
е сгъстено в проблема за модата. За да разбираме дискурсивните функции на
модата, трябва да отчетем това, че тя не е просто тревожно социално явление
(б.а., 1872b, с. 366-373), тя е дискурсивен обект, формиран от възел отношения:
негативно отношение, което я противопоставя на традицията; асоциирано поле от
видими неща ‒ дантели, кринолини, шапки, рокли, ръкавици, придобили знакова или
поне различителна стойност; парадигматична функция, налагаща избор между модата
и нормалното, нормативно предписано желание, което жената следва да вложи в
семейството; разделение и разпределение на облеклото, поведението, грижата за
себе си, режимите на сетивност, домашния труд, основано върху тази парадигматична
функция.
Възрожденската публицистика е втъкала модата в разнородни
редици от фрази и образи, вариращи от академични съчинения за възпитанието на
младите девойки (Фенелон, 1874) до разговорите на дядо Дечо с потърпевши
съпрузи (Славейков, 1863c) или до карикатурите на модни дами в Тъпан
(б.а., 1872а). Нещо повече, проблемът за модата става основа на един комичен
жанр, представящ в драматична или епистоларна форма разговори между жени, които
се оплакват помежду си, в една въображаема игра на взаимно отразяване, че
мъжете не им дават, каквото искат (като същевременно правото на мъжете е
защитено от комичността на исканията им):
Кокона Цветана: Ах, да знаеш какво ми е, ах,
ах! Нито ще ме питаш, ах, а ще ме окайваш и оплакваш!
Кокона Петкана: Ох, горкана си! Какво ти е, що
не ми кажеш?
Кокона Цветана: Ах, много ми е лошаво! ...
Умирам!
... Нямам от новата мода малакоф, който видях
днес в черкова на една кокона. Ах, много беше хубав!
Кокона Петкана: Луй! И за туй ли си била толкоз
кахърна! ... Я гледай! Ами що седиш още и не си купуваш от новата мода малакоф?
Кокона Цветана: Що седя и не купувам! ... С какво
ще купя, когато мъж ми, Господ да го убие, не рачи да ми даде пари! (б.а.,
1869b, с. 47)
„Жена“, казва ми мъж ми, „годините станаха
усилни... Да не заобикаляме много-много, трябва да забравим предишните масрафи,
да забравим тези табихети и да се оставим от харчовете, които ги правихме...“.
Туй ми дрънка моя от някое време сутру-вечер, дано да ме кандардиса да не го
заставят за туй-онуй; ама аз току не му се вдавам отведнъж, стоя му насреща
колкото мога и си карам, аз, която зная; защото алащисах веки да вървя с
хората, назад няма да остана, и тези му приказки не ща ни да ги чуя. Той се
чумери и присяда му, ама аз хабер нямам. Как ще се отрека аз от модите, от
лусата, че каква жена ще съм аз такава без мода, без лусо? Умирам, ама не се
оставям... (Славейков, 1863a, с. 45)
На салтанат и моди гнили /всичките очите си са
впили! / Другий други, ама туй жените, /туй модите ... веч те са им душите/. Не
с съвети ‒ с бой не мож ги отучи. /Колко пъти те за тях са и ... бити ...! /
... / Колкот за нас, ний вече моми сме /и да кажеш за по-друго не мислим; и тъй
трябва аслъ да сме прибрани, /да не ходим окъсани, съдрани: /тъй да бъдем
нагиздени, напети, /да хващаме очите на мъжете, /било с мода, било с друга
угода, / щото, знай се, ний сме стока за продан. (Славейков, 1863b, с. 31)
Тъй като читателите са предимно мъже, такива разговори имат
характера на подслушана реч. Те им дават да чуят, каквото „онези разглезени деца,
които се наричат жени“ (б.а., 1873b, 28) не биха казали на мъже, каквото
говорят сами на себе си или сами със себе си. Поради това в рамките на
просветената мъжка публика на хумористичните вестници такива разговори могат да
придобият стойността на истина за женското желание. Ако ги обобщим, то женското
желание е артикулирано от дизюнкция, защото е вложено или в семейството, или в
модата. Когато е вложено в модата, то е също желание за средства, за дял от
семейното състояние, принадлежащо на съпруга. При това, тъй като модата не е
потребна за семейния живот, тъй като е всъщност непотребна, то е желание за
прахосване, криещо опасните наслади на една суверенност отвъд всеки закон
(Bataille, 1992, 198). Същевременно модата е желана, защото има особена сила,
като яркото оперение в любовния сезон на птиците тя предизвиква, привлича,
улавя един поглед, който не може да бъде сведен до очите на съпруга, черпещ
силата си от едно въображение, втъкано в символния ред, от един нагон,
организиращ полето на видимото (Lacan, 1977, с. 73). Поради това този поглед
поражда у мъжете желание, което може да ги подчини, което трудно може да бъде овладяно
със силата на разума. Криворазбраната цивилизация на Добри Войников
(1871) е вероятно най-популярното инсцениране на опасностите на това желание,
разрушило дома на хаджи Коста и преди всичко живота на Анка, чието увлечение по
модата води до пропиляването на честта и името ѝ, до загубата на онази форма на
участие в социалния ред, благодарение на която е можела да се именува българка
и християнка, до една участ, която обещава единствено падение. Но желанието,
което модата разгаря в мъжкия поглед, би могло да има разрушителни следствия
дори за самите мъже, то би могло да ги тласне дотам, че да се откажат от себе
си, от своята власт и да признаят равенството на мъжа и жената:
Смешни са наистина, да не кажем луди, ония,
които се преструват, че не виждат тия истини и искат препорождението на жената,
реч празна и без практическо следствие! Исти Дон Кишотовци, провъзгласяват се самозвани
настойници и покровители на женския пол не защото желаят някое обществено
преобразование, а за да се покажат, че думат нещо на някоя романтическа
любовница, която във възхищението си забравя и естеството, и предопределението,
и естествените си сили, бълнува чудни и невъзможни работи, седяща до любовника
си под приятната месечина в благовонна градина. (Славейков, 1874а, с. 134)
В крайна сметка, когато женското желание е вложено в модата,
то се превръща в желание за прахосване, харесване, власт. За щастие днес този начин
на мислене на женското желание е немислим. Но той не е бил ограничен само до
комичния жанр на разговорите между жени. Той е бил вписан в редица от вариации,
която пресича полетата на публичната хигиена и етнографията.
Ако Славейковите читатели не са виждали слепота в
отношението на чорбаджи хаджи Пенчо към женското желание, то е, защото са го
разглеждали върху фона на проблема за модата. Наистина госпожа Пенчовица не е
увлечена по роклите, както майката на Анка в Криворазбраната цивилизация.
Тя е увлечена по щастието на дъщеря си, към която не може дори да се обърне без
умиление (Славейков, 1873, с. 43). Но в предговора към пиесата Славейков
настоява, че самата зестра е мода, че народната традиция е изисквала момите да
се венчават само с „един венец, една рокля и едно було“ и едва след като тази
традиция е била прекъсната, тъкмо защото е била прекъсната, годежите са
започнали да предизвикват прахосване и разпри, рушащи семейния ред.
Мъжът
Знанието за женското желание, в което е вкоренен особеният
начин на чуване на чорбаджи хаджи Пенчо, може да бъде сведено до това, че
независимо дали една жена влага желанието си в дома или в модата, тя желае това,
което има мъжът: да владее мъжкия поглед, да има мъж, да го накара да ѝ даде,
да господства над него. Но в това знание за женското желание е опаковано знание
за мъжа: че има това, което жената желае, че нейното желание е в неговата
власт, че може да ѝ отнеме желаното, че ако отнемането засегне корена на
желанието ѝ, собственото му желание, то би било разрушително за нея, че той е нейният
господар.
Един мъж може да се ядосва срещу жената, която
не го обича вече, но пак се утешава; ама една жена, презряна и изоставена от
мъжа си, макар и да не се ядосва толкоз наяве, никога не може да се утеши.
(Славейков, 1864a, с. 40)
В хода на скандала доводите на госпожа Пенчовица, свързани
с педагогиката и санитарната наука, се оказват безсилни срещу господаря на дома.
Не защото са лишени от сила, напротив, Славейков и възрожденските просветители
като цяло са вложили много в усилването им, в разпространението им, в
проникването им във всеки дом. Безсилието на педагогиката и санитарната наука
по-скоро трябва да разкрие превъзхождащата сила на знанието за господството на
мъжкото желание, преобърнато като знание за жената. Такова знание не може да
бъде подредено или проверено, то може да бъде вписано в реда на знанието само
като превъзхождаща сила. Поради това то може да бъде артикулирано само като
събитие, което разбърква или обърква състоянието на нещата, като смущаващия шум
на един властен глас, който взема надмощие в семеен скандал. Тъкмо това
случайно надмощие придава стойността на право на чорбаджи хаджи Пенчовите
изказвания, тъкмо благодарение на него изглежда достатъчно просто да каже какво
желае, докато жените у дома питат защо, убеждават, обвиняват, обиждат, искат,
молят, плачат.
Мъжкото господство е вкоренено в знанието на това надмощие.
Поради това то не може да бъде сведено до сляпо и глухо потисничество. То несъмнено
поражда глухота, защото знанието, от което черпи сили, редуцира женската реч до
вик, молба или плач, поражда безчувственост, когато викът, молбата, плачът
изразяват действително страдание. Нещо повече, то може да породи дори
жестокост, която ще илюстрирам със следния анекдот от Ботевия Тъпан:
Една жена, като слизала из стълбите надолу с
мъжът си, спънала се, като се заплел кракът ѝ в железата на малакофа и се
претърколила до долу. Мъжът ѝ, като слязъл до долу и я намерил мъртва, казал
сърдито: Не ти ли казвах аз да не носиш малакоф? (Б.а., 1869a, с. 3)
Но дори когато мъжкото господство не прераства в жестокост,
дискурсивната икономия, в която е вкоренено, не позволява да се каже „не“, тя
усвоява гласовете, които опитват да кажат „не“, за да ги превърне в шум или
шепот. Тя потиска в този смисъл не като един тираничен закон, който не иска да
види или да се вслуша, а като устремени към знанието очи и уши, които се
вглеждат и вслушват твърде много, защото непрестанно се стремят да доловят под
повърхността на думите, в дълбочината на казаното желанието, което кара жените
да говорят.
Механизмът на това потисничество може да бъде илюстриран с
опита на госпожа Пенчовица, която опитва да каже „не“ със собствения си глас,
за да надмогне безсилието на санитарната наука и педагогиката. Тя заплашва
съпруга си, че „ще вземе да полудее“. Ние трудно можем да се отнесем към такава
заплаха сериозно, защото днес е немислимо лудостта да е въпрос на решение. Но
това се дължи на наслояването на понятия за лудост, с каквито чорбаджи хаджи
Пенчо не разполага. Поради това, смутен, той отговаря, че в такъв случай ще се
наложи да си намери друга жена. Как би могла госпожа Пенчовица да отговори на
заплахата, че мъжът ѝ ще даде на друга това, което той има и което тя
безусловно иска?
В рамките на дискурсивната икономия, в която работи
Славейков, изглежда немислимо да отвърне по начин, който би я въвлякъл в битка,
чийто изход може да бъде страшен като смъртта. Ако се съди по мислите за
жените, които публикува, Славейков е убеден, че дори когато наглед живее добре,
една жена никога не може да преживее загубата на мъжа си (Славейков, 1864a).
Поради това той не вижда друг възможен отговор, освен гласът на госпожа
Пенчовица да избухне в плач и вик.
Нефикционален пример за ефектите на дискурсивната икономия
на мъжкото господство би могла да е дискусията, породена от първите опити за
създаване на български женски дружества, които и просветителите, и революционерите
иронично отхвърлят, предполагайки, че след като членовете им са жени, те ще се
занимават с публични размишления върху модата (Б.а., 1870, с. 57-58; Иванов,
1874, с. 148).
Мъжкото господство
Мъжкото господство е мислено като власт на мъжете над
жените и на старите над младите (Millet, 1977, с. 36), като принцип на
подреждане на социалния свят (Бурдийо, 2002), като идеологически апарат,
призоваващ жените да се разпознаят в подчиняващи ги социални роли (Barett, 1980,
с. 10), като властови апарат, вграден в социалното конструиране на пола (Бътлър
2003), като апарат за потискане и експлоатация на жените, съчетаващ
патриархална държавна власт, патриархален начин на производство, патриархални
отношения в наемния труд, в сексуалността и в културните институции, мъжко
насилие (Walby, 1990, с. 20-1). Към това би могло да се добави, че през
Възраждането мъжкото господство e свързано също и с един режим на собственост,
който експроприира труда на жените. Макар да не изключва женската собственост,
той я ограничава, всъщност тя често се състои преди всичко в зестрата, за която
спорят чорбаджи хаджи Пенчо и госпожа Пенчовица, сходна по функции с дела от
семейното богатство, който получават синовете при отделянето си (Венедиков,
1934).
Но както показва Домашна сцена върху една прикя,
мъжкото господство е свързано също и със знание, основано върху фантазията, че
жените желаят, каквото мъжете имат, чиято стойност зависи от подвижни,
нестабилни силови отношения с други знания, които могат да бъдат преобразувани
или преобърнати също както мислите за силата на мъжа на страниците на
възрожденските хумористични вестници могат да преминат в мисли за слабостта му
пред жената (макар това преобръщане да запазва асиметрията помежду им).
Нещо повече, режимът на собственост, върху който се
основава мъжкото господство, все още не е застинал в позитивни правни норми и
поради това една жена все още може да се надява да го преобърне в своя полза,
макар това да изисква необичайни сили, макар подобен обрат да е вписан в
социалния ред по-скоро като малко чудо, отколкото като обичайно състояние на
нещата (както намесата на копривщенския каймакамин от Каравеловото Мамино
детенце, който спасява от Николчо оцелялото имущество на хаджи Коста, като
го обявява за собственост на многострадалната му майка; Хаджийски, 1997, с.
119).
Раждащата се българска етнография ще абстрахира това
несигурно знание от силовото поле, в което е вписано, и ще го втвърди до закон
може би защото етнографите задават въпросите си какво мисли и как постъпва народът
предимно на мъже:
Мъжът в семейството е „кютук на къщата“, „вържи
глава на жената“ и във всичко се слуша неговата дума. Всичко, що е имущество на
семейството, е имот на мъжа и той има право да се разполага, както ще. Всичките
права на жената или децата не поглъщат от правата на мъжа. Той може да продава,
може да купува, без да пита никого, без да може някой да го спре. Той може да
гълчи, да мъмри, па и да бие жена си и никому няма да дава отговор.
Единственият контрол на неговите действия са неговата съвест и общественото
мнение. ... Ето защо мъжът, каквито права неограничени и да има в семейството,
всякога ще има пред очи щастието на семейството, доброто на децата си и в много
случаи няма да извърши нещо, догдето не попита жена си. ... Правата на жената са
дотолкова ограничени, че нейното единствено право се състои в това „да плаче“.
И действително, ако проследим живота ѝ в семейството вътре, живота ѝ вън от
семейството и в полето, ний не можем да открием никъде никакви права, а само
длъжности, само унижения. (Маринов, 1894, с. 105-107). [Виж сходна
интерпретация в (Бобчев, 1896, 1907).]
След като премине прага на етнографската наука, знанието,
върху което се основава мъжкото господство, ще се превърне в научен проблем, който
ще бъде подет от други дисциплини. Социолозите ще уточняват, че тъй като
българската икономика до времето на социализма е доминирана от дребното
земеделие, мъжкото господство е ограничено, може би дори уравновесено от
стопанското значение на женския труд (Хаджийски, 1997, с. 120).
Народопсихолозите ще настояват, че в сравнение с другите славянски или
балкански народи българката е много по-малко потискана, защото работи наравно с
мъжа или дори повече от него (Панов, 1914, с. 166-71).18 Хигиенистите ще
предупреждават, че ако иска да се избави от подчинението си, жената трябва
преди всичко да се научи да изпълнява добре своите роли на майка, съпруга и
домакиня (Д. Г., 1925, с. 16). Набиращото сила социалистическо женско движение
ще настоява за политически и социални права (Благоева, 1899). Изтъкнатите
представителки на жените, повлияни от фашистката сексология, ще предупреждават,
че правата имат смисъл само доколкото са съчетани с отговорност, със
задължения, с осъзнаването на социалните функции на жената (Стайкова, 1942). Но
тъкмо защото се е разгърнало като линия на проблематизиране, като проблем,
който непрестанно поражда нови, нерядко противоречиви начини на формулиране или
опити за решаване, тъкмо защото е неспирно преоткривано, преработвано,
преобразувано, знанието за мъжкото господство няма да се отнася до отминалото.
То ще артикулира едно минало, което ще съпътства всеки нов опит да бъдат
изследвани или решавани въпросите на българското семейство. То ще е придобило
трайността на традиция, за чийто упадък ще се тревожат, която ще поетизират,
критикуват, защитават, която ще опитат да превърнат в оръжие срещу
индивидуалните права.
Сп.
„Критика и Хуманизъм“, кн. 56, бр.1/2022, СУ „Св. Климент Охридски“
* Статията
се публикува със съкращения
Илюстрацията е от в. "Шутош", бр. 18, 1874 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.