Тревненски бУдил: „Тъй се ценят заслугите на поборниците“

- с горест споделя приживе Цаню Николов Шишков /1833-1898/ – член и куриер на тайния революционен комитет в Трявна и участник в подготовката на Априлското въстание в Трявна. Както редица свои съратници в освободителните борби и той, на финала на дните си, е принуден да умолява неколкократно за пенсия, заради влошено здраве и поради бедност, и да доказва заслугите си, като поборник… За тази изпълнена с болка, обида и горест одисея, ще ви разкажа в следващите редове, а покрай нея и за още други подобни съдби.

Унизителната сага с поборническите пенсии се точи с години, а някои от тях, като зографа Цаню Захариев /1840-1902/, например, се отказват от въпросната „привилегия“ с думите: „Аз не съм ходил за пенсия, а за идея и свобода“. Неговият другар по идеал и стремления – Цаню Шишков, който разнася тайната поща, посреща в дома си и „развожда“ из селата Апостола Левски, братовчед си Никола Кабакчиев, Георги Измирлиев - Македончето, няма друг избор, тъй като на стари години е с влошено здраве и не разполага със средства за издръжка на многобройното си семейство. По тази причина изпраща прошение за отпускане на поборническа пенсия. През 1890 г. в Народното събрание се разисква доклада на Прошетарната комисия за поборническите пенсии, съгласно Закона за подобрение положението на бедните от поборниците в разните движения за освобождението ни и на семействата на загиналите от тях, обнародван в Държавен вестник на 7 юни 1880 г. Сред прошенията е и това на Цаню Шишков /Стенографски дневник от заседанието на VI-то Обикновено Народно събрание, проведено на 17.11.1890 г./. Молбата му е придружена със „свидетелства“ на жители на Трявна, Дряново, Търново, Михалци, Килифарево, Ново село, Ялари, Емен, които потвърждават участието му, като таен куриер по време на Априлското въстание от 1876 г. и факта, че е „провождал по селата революционерите български, между които известния Георги Македончето“. От Търновското градско общинско управление, свидетелстват, че Цаню Шишков, по това време 60-годишен, е „человек в крайно бедно положение, не притежава никакви имоти, освен половина къща, в която живее със семейството си от 7 члена“. Прошението било разгледано от нарочната комисия, която се запознала и със становището на „г. Книговезеца и Караминков“, които я „осветлили“ по делото на просителя, тъй като били „революционери през 1876 г.“ и настоящи народни представители. В резултат на това и поради факта, че на Цаню Шишков му било „плащано“ за пренасянето на тайната поща, „просбата“ му не била удовлетворена.

На същото заседание, обаче, е удовлетворено прошението на Захарий Поп Петров, също от Трявна, който по онова време бил 56-годишен и живеел в с. Долна Липница. По време на априлската епопея той бил „присъединен“ към четата на Хр. П. Шипкалията и ранен в сражението с турците в Котленския балкан, след което бил хванат и изпратен на заточение на „остров Родосто“, и освободен през 1878 г. Свидетелствата доказват неговото участие в освободителните борби, а от общината в Долна Липница, потвърждават факта, че Захарий Поп Петров не притежава никакви имущества и се намира в бедно състояние. Народното събрание одобрява решението на Прошетната комисия, а именно – да му бъде отпусната поборническа пенсия в размер на 25 лева.

Молбата на съгражданина му Цаню Шишков е удовлетворена на следващата година, когато с указ №502/1891 г. му се отпуска ежегодна пенсия в размер на 240 лв. /ДВ. Бр. 224/12.10.1891 г./. Година по-късно обаче, тя се „прекратява“ с мотива, че той „несъвпада въ категорията на поборниците“ /ДВ, бр. 225/12.10.1896 г./. Вероятно решението на комисията е провокирано и от факта, че поради изпълнение на важни куриерски задачи, Цаню Шишков не взема участие в сраженията край Габровското село Нова Махала на 9 май 1876 г.

Две години по-късно, видно от стенографските дневници на заседанието на IX-то Обикновено Народното събрание, проведено на 07.11.1898 г., Цаню Шишков отново моли за „възобновяване“ на отнетата му поборническа пенсия. Прошетната комисия обаче, решава, че молбата му „нямало защо да се удовлетворява“ и становището й е одобрено от народните представители… Същата година поборникът си отива от този свят, а на финала на дните си разказва на сина си за своето участие в събитията от бунтовната 1876 г. и с горчивина и обида, отбелязва:

„Когато ходех да нося оръжие [и] пр., когато рискувах живота си, когато забравех и жена, и деца и ходех постоянно по цели нощи и дене да кръстосвам селата, когато давах и залъка от устата си и оставях жена си и майка си да ми пазят хана и дюкеня, а аз ходех с Левски, Македончето и Кабакчиолу по села и градове, тогава бях добър, а сега, когато изпаднах и когато за тоя ми труд ми даваха една нищожна пенсия, се явиха разни господа, които, когато аз ходех и рискувах и живот, и имот, те пируваха и поискаха да ми отнемат и нея. Тъй е сега то! Тъй се ценят заслугите на поборниците. Аз не съм ходил за пенсия, но сега тъй съм поставен“…

Абсурдните доводи и мотиви на властимащите по адрес на знакови имена от националноосвободителните борби обаче, не се изчерпват само с тази сага. Нерада е съдбата и на друг тревненски четник – зографът Цаню Димитров Стойчев /1851-1921/, който не поискал пенсия навреме, защото подобно на Цаню Захариев смятал, че „не за облаги се е борил, а за свободата“. На стари години, когато вече не можел да работи, а трябвало да изхранва седемчленното си семейство, решил да се възползва от правото си на поборническа пенсия - разказва неговата потомка Ана Кожухарова. Писал прошения, прилагал документи със свидетелски показания. Намерили се и зложелатели, които по време на Априлската епопея, „избягали от четата, но писали писма против него“. През юли 1898 г., след двегодишни унижения и огорчения, угаснала и последната му надежда, тъй като пенсионната му преписка била оставена без последствие.

Старите вестници са запазили спомена и за още една унизителна „присъда“, лишила от правото на достойни старини и друг тревненски поборник - зограф, деен участник в априлските събития от 1876 г. и опълченец в Руско-турската освободителна война /1877-1878/. Става дума за Васил Михалев /1850-1921/, който получил правото на поборническа пенсия, в размер на 360 лв. годишно, с указ №103 от 15 май 1897 г. От едно съобщение в „Държавен вестник“ /бр. 229/19.10.1900 г./, разбираме, че пенсията му се прекратява и то със задна дата, считано от 23 август с.г., с мотива, че „тревненската чета не се признава“?!? …

Няколко пъти изчетох въпросната абсурдна констатация, която зачерква не една героична страница от летописа на Трявна, пък и на България. Как ли са устояли тези достойни мъже на цитираното по-горе безхаберие, цинизъм и обида?! Тази ли Свобода и Идеал са бранили с телата, умовете и сърцата си?! Все въпроси, които стоят на дневен ред и днес, когато и свободата, и идеалите и правата ни, са жертва на все същата посредственост и алчни щения…

Галина Иванова