Архитектурните достижения на поета Николай Марангозов *

Старият Балкан е богат не само с природни чудеса, но и с жилави български родови корени. Един стар български род от Тревненския край избуява и дава бележити българи. Започвам с корените, защото пето поколение от този род се изявява в различни направления, но бележи постоянство в съхраненото си чувство за род и родина. Докосването ми до Марангозов започна през 1940 г., когато в книжарницата на баща ми се появи една чудна книга – „На повратки в село“. Макар и дете, вече бях омаян от „Старопланински легенди“ на Йовков и стиховете за „стария Балкан“ на Асен Разцветников. „Повратки“ прибавиха към легендите и възторга, топлото чувство към род и родно място, към близки и приятели. Малко преди това летувах в ученическата колония на Кръстец и ходих в Плачковци. Чрез Марангозов досегът ми с Балкана бе обагрен с една духовна топлота. Оттогава за мен Балканът е всенароден край – независимо дали е Котленски, Еленски или Троянски. През 1947 г. срещнах архитект Марангозов. По това време той, като журналист, и редактор се бореше за по-добра съдба на сп. „Архитектура“ /1946-1947/. От това време папката ми с архитекти – универсалисти се попълва с „драски и шарки“ за Чавдар Мутафов, Димитър Ненов, Владо Хашнов, Иван Бояджиев, Петър Загорски…

Николай Марангозов е роден на 2 януари 1900 г. в махала Късовци, Тревненско /днес квартал на гр. Плачковци/. Той е внук на последния ковач от рода Ковачеви. Балканските ковачи от Възраждането изработват всичко от метал: от подкови за конете до обков и архитектурни детайли за къщи и църкви. Дядо Нейко се жени за мома от резбарския род Петкови. Съпругата му, баба Нейковица, внушава на синовете си любов към дърворезбата – традиционен тревненски занаят. Цаньо и Петър учат при вуйчо си уста Колю Петков и при уста Генчо Новаков, и резбаря Петър Генчев. Това е добра школа, обогатила с десетки иконостаси и владишки тронове много църкви от Габровско, Казанлъшко, Карловско и Старозагорско.

В такава атмосфера Николай завършва Априловската гимназия в Габрово. Събрал малко средства, през 1923 г. заминава да учи архитектура в Дрезден. Принуден да работи, той завършва и се дипломира в Берлин през 1933 г. Десетгодишният му престой в Германия го обогатява с житейски опит и с много запознанства с преподаватели и бъдещи архитекти, художници, музиканти. Литературните му опити, започнали отрано, не прекъсват и в Германия. Така целият му живот ще мине между поезията и архитектурата, съчетани с публицистика и обществена дейност.

Марангозов се завръща в България през 1934 г. Трудно време за млади архитекти, както сподели проф. Борислав Стоянов. Стиховете на Марангозов обаче намират прием в сп. „Стара планина“, „Летец“, „Сердика“ и „Златорог“. Едно пътуване до родния Тревненски край му помага да довърши любимата си творба „На повратки в село“.

След проектирането на няколко жилищни сгради идва първият му звезден миг в архитектурата. Възложен му е проектът за Аерогара София /Бел. Г. Иванова - наскоро публикувах материал и снимки по темата в групата и блога/. В контекста на времето, тя е ярка творба на модерната архитектура до Втората световна война. Но и днес, след десетките нескопосани кръпки, и сега, след цялостното модерно обновление, съхранената сграда, вдъхва уважение. Особено приемната зала. Съавтори са арх. Петко Цветков и Цветан Добрев – главно по довършителните работи. Добрев преди няколко години сподели с мен спомени за плодотворната и коректна работа по аерогарата.

През 1946 г. Марангозов участва в конкурса за културен дом на българите в Букурещ и печели една от петте награди. За съжаление, нямаме информация за участията му в други конкурси.

През 1947-1948 г. той формира проектантско бюро към новосъздадената организация „Балкантурист“. Едно от първите задачи е да се изградят два хотела и ресторант в курорта „Дружба“ /дн. „Св. Св. Константин и Елена“/ край Варна. Средствата са ограничени, трябва да се работи с шведски дървен материал, вкл. амбалажни дъски. За този строеж си спомня сътрудникът на арх. Марангозов, арх. Васил Тихолов: „Успяхме да убедим началството, че вместо „финландски тип“ бунгала, може да се изгради приличен, и при това романтичен хотел. Това е хотел „Роза“, който по немарливост, преди две-три години изгоря. Сега предстои неговото възстановяване, като нов хотел. След „Роза“, колективът изгражда и хотел „Одесос“, продължил романтичната линия в унисон с манастира „Св. Св. Константин и Елена“.

Междувременно поетът Марангозов редовно издава поетични книги – „Легенди“, „Бялата кооперация“, „Чехословашка рапсодия“, а поемата „На повратки“ претърпява нови издания.

Той си отива от този свят на 3 ноември 1967 г. 

Всички, с които разговарях за Марангозов, споменаваха неговия оптимистичен характер. Веселяк, романтик, приятел, увлекателен събеседник. През 1946 г. той подава ръка на излезлия от концлагер негов колега по архитектура и литература Чавдар Мутафов. Тъкмо на изложбата за арх. Чавдар Мутафов, в Народната библиотека, се запознах с поета Цветан Марангозов /*неговите спомени за баща му, арх. Н. Марангозов, помествам по-долу/, син и наследник в поезията на своя забележителен баща. Цветан е политически емигрант в Германия от 1961 г. През последните години обаче, постоянно се връща в България и се гордее, че защитава българската култура в Германия. Да се надяваме, че той и другите потомци ще досъберат разпилените трохички сведения за своя забележителен род на балканджии: ковачи, марангози, поети и родолюбци.

 

Арх. Йордан Тангъров

сп. „Архитектура“, бр. 6/2000 г.

 

* * *

Баща ми, архитектът

 

Таксито спира на улица „Латинка“. Доцент Росица Димчева ме посреща на вратата, води ме през градинката, спира, пита ме дали ми харесва къщата. Къщата е симетрична. Парцелът е разделен на две от мрежа – къща – близнак. Изведнъж се сещам, че тук сме идвали с баща ми преди много години, гостувахме на съседната половинка, на проф. Ненко Балкански. Да, къщата още тогава ми хареса, харесват ми широките прозорци, елегантната пестеливост, функционалното разпределение, извивката на стълбата към горния етаж. Научавам, че сградата е проектирана и строена от баща ми **, още по времето преди плебейската гигантомания да бе грабнала молива на нашите архитекти.

* * *

След дипломирането си в Дрезден, баща ми асистира в Берлин на един известен архитект. По-късно специализира архитектура на аерогари. Софийската аерогара е по негов проект, военните летища на Царската авиация – също. Често ме вземаше със себе си, когато ходеше служебно в Божурище или Горна Оряховица. Преди войната Летище София беше за малка България престижна придобивка и архитектурна забележителност. Баща ми се гордееше преди всичко с резбите, с които баща му, моят дядо – тревненският майстор-резбар Цаньо Нейков Ковачев измарангоса официалната приемна зала.

* * *

Огромна яма е погълнала живописния квартал между Двореца и бул. „Дондуков“. Багерите ръмжат, ровят в „древната земя на Сердика“. Работници издигат около ямата високи тараби, заповядано им е да скрият грозната гледка от любопитството на гражданите. Лицето на баща ми е безизразно. Допреди седмица на това място стоеше красивата сграда на „Юнион клуб“, баща ми обичаше да си определя на терасата срещи с приятели и колеги. Зад сградата, до булеварда се намираше книжарницата на Чипев. Като седемгодишен открих веднъж на витрината портрета на баща ми, поставен между наредените екземпляри на поемата му „На повратки в село“. Баща ми обясни, че получил наградата за най-добра книга на годината /1942 г./. Така научих, че той бе не само архитект, а и писател, поет. Но той никога не се наричаше „поет“, „писател“. На визитката му пишеше „Николай Марангозов – архитект“. Мечтата му беше един ден синът му също да стане архитект. Още не ходех на училище, а вече разглеждахме заедно всеки новопристигнал брой на италианското списание за архитектура „DOMUS“.

Питам го какво ще се строи на това място, питам тихичко, забелязал че хората наоколо мълчат потиснато. Баща ми сочи към една табела, на която е изобразен бъдещият гигантски палат. В този момент той май забрави мечтата си синът му да следва архитектура. Баухаус, Гропиус, Райт – имена, които бях чувал от него, вече не споменаваше. Скалистото чудовище, което изникна по-късно в центъра на София, омаскари завинаги лицето й. Някои го нарекоха най-грозната сграда на Балканския полуостров. Гигантоманията предизвикваше у всеки нормален гражданин презрителна усмивка. Но презрителна усмивка само наум. Една критична дума и баща ми можеше да загуби длъжността си на архитект на „Балкантурист“. И той трябваше, както другите му колеги, да се откаже от наученото в Европа. Невъзможността да се проектира свободно го накара да намери за себе си един своего рода тревненски стил. Пример за този стил бяха построените на Черноморието хотели „Роза“ и „Черноморец“. На територията на комплекса, имаше мелница, ковачница, кладенци и малки механи. Помня макета в проектантското ателие на „Балкантурист“, което се помещаваше на последния етаж на хотел „България“ /няма да забравя никога чорлавата глава на младия архитект Тихолов, който му асистираше/. В хотел „Роза“ отседнах през лятото на 1993-та. Едно недобро предчувствие ме накара да документирам с фотоапарат и видеокамера тази неповторима сграда. На следващото лято мафията превърна този шедьовър в куп димящи руини. Виновни не се намериха. Някой искал на това прекрасно място да издигне многоетажен хотел, но и това не се осъществи…

* * *

Доцент Росица Димчева сервира домашен кекс, кафе и разказва как майка й забелязала един ден на улицата възрастен човек, който дълго стоял пред оградата. Майка й отишла да го види отблизо и веднага го познала – архитектът на къщата им Николай Марангозов. Поканила го да влезе, но той отказал, обяснил, че обикаля сградите, които е построил в течение на годините, смятал тяхната къща за една от сполучливите си творби.

Няколко дни по-късно майка й научила, че архитект Марангозов починал внезапно.

Но не беше внезапно. Без дълго боледуване или някакви тревожни симптоми, той е усетил края на земния си път. Вилата на ул. „Латинка“ му е била навярно така скъпа заради времето, в което е строена, заради стила й, който малко по-късно бе обявен от нашите велики дилетанти за упадъчен. А повечето от нашите млади архитекти бяха учили в Европа…

 

Цветан Марангозов ***, син на арх. Николай Марангозов

сп. „Архитектура“ бр. 6/2000 г.

 

* Оригиналното заглавие на статията на арх. Йордан Тангъров е – „Архитект, поет, журналист, общественик Николай Марангозов 1900-2000“

 

** Става въпрос за къщата на ул. „Латинка“ №12 в столичния квартал „Изток“, където през периода 1937-1977 г. е живял и творил художника Ненко Балкански. Днес къщата е музей – филиал на РИМ – София. В последните години в някогашния дом на художника се помещава и Къщата за литература и превод – програма на фондация "Следваща страница". Тя се осъществява съвместно със Столична община и Регионалния исторически музей – София.

 

*** Синът на арх. Н. Марангозов – Цветан е роден на 3.10.1933 г. в София. При опит за бягство през границата е заловен и попада в Пловдивския затвор (1951 г.), където започва да пише романа си „Безразличният“ (1951–1956). През 1954 г., като войник, печата разкази във в. „Народна армия“, по-късно – в. сп. „Български воин“, „Наша родина“, „Пламък“, „Септември“, в. „Литературен фронт“, „Вечерни новини“ и др. През 1959 г. в изд. „Български писател“ излиза цензурираният вариант на „Безразличният“. След скандално обсъждане в СБП и остра идеологическа атака в пресата романът е иззет от книжарниците.

През 1960 г. Марангозов емигрира във ФРГ. В Германия живее и работи 32 години. Автор на радио- и телевизионни пиеси, сценарист, режисьор и композитор на игрални и късометражни филми, продуцент, автор на видеоконцепции. През 1991 г. Марангозов се завръща в България. От 1990 г. активно участва в българския литературен живот: публикува поезия и интервюта във в. „Век 21“, „Литературен форум“, „Литературен вестник“, сп. „Нов Златорог“, „Пламък“, „Септември“, „Орфей“ „Мост“, „Глас“ и др.

През 2000 г. излиза III издание на „Безразличният“, което е опит за възстановяване на изгубения „първоначален ръкопис“. И в двете редакции романът е скептично-ироничен размисъл върху комунизма като „болест на мисленето“, върху кризата на идеите, духовната безпътица през 50-те години.

Цветан Марангозов си отива от този свят на 12.01.2021 г. в с. Полковник Серафимово, Смолянско.

Арх. Николай Марангозов

През 1948 г. е построена първата нова база на „Балкантурист”
– хотел „Роза” в курорта "Дружба" /дн. „Св. св. Константин и Елена”/.
Това е първият хотел в курортните комплекси край Варна
Източник: ДА

Хотел "Одесос" в бившия комплекс "Дружба",
строен през 1951 г. Снимката е от 70-те г. на миналия век
Източник: РИМ - Варна

Къщата-музей на художника Ненко Балкански, ул. „Латинка“ №12 в София
Източник: РИМ - София

Стълбището към втория етаж в същата къща.
Източник: в. "Дневник", сн. Цветелина Белутова

Писателят, сценарист, режисьор,
композитор и продуцент Цветан Марангозов -
син на арх. Николай Марангозов.
Източник: kultura.bg