136 години от трагичната гибел на уста Генчо Кънев. Съдба и усталък, които не заслужават забвение…

От къде да започна… Може би, от първата ми „среща“ с онези потънали в мъх и забрава камъни – печален спомен от някогашния дувар край родната къща на Първомайстора в тревненското село Генчовци. Помня, че белият сняг беше затрупал „ореола“ от храсти, в чиято трънлива прегръдка се бяха сгушили камъните, рухнали под напора на годините и хорското безхаберие. Именно тогава, като че ли за първи път, почувствах онази непонятна и до днес „връзка“ с Първомайстора, чиято съдба, в едно с архитектурните му достижения, се превърна в моя мисия и кауза. Не крия, че е любимият ми майстор сред именитите тревненски дюлгери. И колкото и налудничаво да звучи – често пъти, дирейки нишаните и знаците, следвайки стъпките му, дори, когато губех надежда, че ще успея да разплета поредната загадка около оскъдната му житейска биография, той сякаш сам ме намираше. Дори в моменти на пълна безизходица, когато се опитвах да издиря поредното парченце от пъзела на живота му, неочаквано, като че ли от нищото, се появяваше следа, която ме отвеждаше по-натам – до съкровеното късче памет. Не веднъж съм се лутала по тези пътеки и убедена съм, с неговата благословия свише, успях да извървя дълъг път назад във времето. А има още много за извървяване…

Но днес думата ми е за друго. Дълго мислих дали да публикувам статия за него, или за някоя от красивите му черкви по повод 136-та година от трагичната му гибел край Сарафово, но реших, че е по-потребно да споделя някои свои отдавнашни мисли в негова памет. Пък и в памет на всички онези – достойните, и незаслужено забравените...

В началото споменах за първата ми „среща“ с Първомайстора. По онова време бях Гл. редактор на в. „Тревненска седмица“ и, каквото научих за миналото на Трявна и Тревненско, го научих там – в редакцията, покрай текущата ми журналистическа работа. Докато бях ученичка в Славейковото училище, слушахме разни беседи, най-вече по музейните обекти, посещавахме, с повод, и местата за памет, но като цяло – твърде малко питахме и познавахме  историята на родния град. Камо ли личните тревненци и прочутата ни Тревненска художествена школа. Надявам се, че днес е различно. Макар, че и от работата ми във вестника, вече знаех – колко малко памет за миналото е останала у днешните тревненци и колко повече знаят туристите, или поне онези от тях, които идват, за да се възхитят на богатото ни културно – историческо минало и на онази – най-стара художествена школа. Две от нейните три направления – резбарство и зографство, са увековечени и в името на единствения ни Музей. Така са го кръстили още при основаването му през 1963 г. – „Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство“. Защо ли? И нарочен ли е пропуска в името му на третото направление на прочутата ни художествена школа – строителството? Имам някои предположения в тази посока, но това е друга тема. По-важното е, че вече имаме и Музей на тревненската архитектура, призван макар и в твърде скромното си по обем пространство, да съхранява и популяризира усталъка на тревненските майстори дюлгери. Не случайно, на втория етаж, в най-голямата одая на Попангеловата къща, която приютява този тъй ценен и най-нов Тревненски музей, един до друг във вечността, пребъдват Архитектон Димитър Сергюв и неговият най-добър ученик – уста Генчо Кънев… И за двамата е писано от специалисти, изследователи и краеведи, и за двамата е издадена по една книга, и двамата са колоси в своето време, и двамата са недооценени и не до там познати в нашето. Всъщност, когато отваряме дума за възрожденските майстори-дюлгери, винаги споменаваме с респект и богоговение само един от тях, безспорно талантлив и вековечен майстор – уста Колю Фичето. Знае го цяла България. Има го и в учебниците. А уста Генчо Кънев, когото не случайно наричат „Бащата на новобългарската архитектура“? За него, колцина българи са чували? Колцина, посещавайки неговите черкви, знаят, че той – „уста Генчо Кънев от Трявна“, е техният майстор?! Същото важи и за Архитектона Сергюв, за уста Генчо Новаков, за Димитър Ошанеца, за уста Павли Колев, уста Георги Колев, майстор Никола Касев и т.н. В този ред на мисли се сещам, че преди години, когато се запознах с Мина Василева - прапраправнучка на Първомайстора, тя ми сподели една история от семейната си хроника - болезнена илюстрация на забвението, в което тънем от години. Навремето, когато била малка, заедно с майка й Цветана, обикаляли градените от дядо й черкви. Искали да ги видят, да запомнят, да знаят. Цветана все разпитвала свещениците за историята на всяка една от тях и най-вече – за техния майстор. За съжаление, рядко получавала отговор на въпросите си, а веднъж един свещеник я огорчил дълбоко с думите, че майсторът, съградил храма, е… Генчо Фичев. Всичко това, безмерно увеличавало тъгата й. Увеличава я и до днес, когато все още твърде малко го знаем и споменаваме. А Първомайстор Генчо Кънев отдавна е заел своето достойно място в пантеона на безсмъртието с богатото си архитектурно наследство пък и с малкото му оцелели до наши дни резбени творби... 

Колкото до нелеката му житейска съдба, трагичната му смърт край Сарафово, „Румънският“ портрет, който все още претендира за автентичния му физически облик, потъналият в забрава гроб в Трявна - то е само част от личната му Голгота. Останалото е вечност. Или поне онова, което сме съхранили във времето. А все още има какво да пазим и съхраняваме и днес. Макар, че в наши дни забравата върви редом с разрухата. Те ли са днешната ни памет и поклон, пътя и аршина, по който се съизмеряваме?! Казано иначе - докато родолюбието ни събира прах по полиците с книги, раклите и албумите с родовата ни памет, или безпаметно потъва на сметището, докато рушащите се паметници на културното ни наследство са само суха статистика, едва ли ще преобърнем и времето, и себе си... Така, както са го обърнали дори в най-мрачните години на османското робство именните и безименни наши предци, с които се гордеем, предимно с повод. Явно такава ни е орисията, а и на онези – Забравените, върху чийто дела, градим и гордеем уродливия си патриотизъм… А истината и паметта са някъде там - сред трънака на непукизма и безхаберието. Там, където почива и спомена за нашия, уж „самоук“ майстор, който изминава дългия, осеян с тъги и полети път - от онова селско дуварче до висините на красивите си черкви, и оставя своя уникален творчески почерк във всеки градеж, въздигнал се, като че ли из дълбините на сърцето му. То е най-достойният му паметник във вечността…

 

Дълбок поклон пред паметта и делото му! 

И... незабрава!

 

Галина Иванова