„България има нужда от разумни и пламенни хора, с разум в сърцето“

Днес ще Ви припомня едно интервю с Вера Христова - журналист, публицист, краевед, поет, писател, което направихме преди време, заедно с Ивайло Чобанов. Поводът бе удостояването й със званието „Почетен гражданин на Трявна”. Припомням този разговор, не само, защото звучи твърде актуално и днес, но и, защото все повече трябва да се вслушваме в думите на мъдрите и достойните, които не парадират със своите знания и достояния, но всяка тяхна дума тежи точно на мястото си... Такива човеци са ни потребни всякога. Такъв човек е и Вера... Да чуем и разберем малко повече от и за нея в интервюто, което е  твърде дълго за стандартите на днешното забързано време, но определено си заслужава да го изчетете до край...

- Г-жо Христова, бихте ли разказали малко повече за себе си?

- Разбира се. Макар, че не съм сигурна дали е необходимо и интересно. Някога Лозен, Горнооряховско, родното ми село, беше голямо село с много и работливи, и амбициозни хора. Най-престижното нещо беше децата ти да се учат добре. Може да прозвучи банално, но е истина: Имах най-добрите родители, от които наследих страстта към книгите, учението и любовта към народните приказки и песни, чувството за справедливост. Училището имаше две степени – основно с четири отделения /днес до четвърти клас/ и прогимназиално с три класа /днес пети шести и седми клас/. Душата ми се покланя с дълбока почит на моите незабравими учителки на село – г-жа Радка Даскалова и г-жа Надежда Мандалиева. Мога с ръка на сърцето да кажа, че всичко най-потребно, което трябва да знам за българския език, правопис и правоговор, съм го научила още тогава, от тях. Животът ми на село беше беден, труден, но богат. Богат на топлота, на уют, на усещане за рохкава пръст, аромат на накапали ябълки, отбрулени от дъждовния вятър, на току-що откършен царевичен кочан, на узряла слънчогледова пита, на житен клас, стрит между шепите; свят на взаимна обич и милеене един за друг… За мен този живот е безценно богатство, което никой не може да ми отнеме.

В Трявна дойдох случайно – съпругът ми беше назначен директор на гимназията тук. Но истината е, че с Трявна си допаднахме взаимно. Тя ми даде онова, от което имах най-голяма потребност – знаци за разгадаване, картини за наслаждение и уют за приютяване. Не веднъж съм казвала, че Трявна ми даде усещането за наследница, която намира съкровища в отключвани и неотключвани долапи. Ако през тези точно 55 години откакто съм тук, съм дала нещо за откриването и показването на тези съкровища, значи съм намерила верния начин да благодаря на хората на Трявна.

- Журналист, публицист, поет, краевед… пропускам ли нещо?

- Винаги, когато са ми задавали този въпрос, съм се размисляла: дали не е било по-добре да се съсредоточа в едно-две направления, за да постигна нещо по-значимо. Но ми се струва, че вече колебанията са излишни – това, което ме е вълнувало, самото то си е търсило формата, начинът на изява, аз просто не съм се съпротивлявала. – дали ще е изследване, статия, стих или публицистика…

- Как започнахте в началото? Кое беше първото ви поприще?

- Не беше стихотворение, не беше поезия. Бях в първи прогимназиален клас – днешният пети клас. От дълго време баща ми “изписваше”, т.е. поръчваше книги от списък със заглавия, публикувани във вестниците. Бяхме събрали солидна библиотека. Книгата за Жана Д’Арк прочетох с голямо вълнение. И веднага написах мой мисли за книгата, за героинята на Франция. Спонтанно. Без да ми го е искал някой да го напиша, без да мисля да го дам някой да го чете. Усетих потребност да сложа на хартия мислите си. Това, доколкото си спомням, е първото нещо написано от мен, за съжаление, незапазено. Не след дълго, естествено, прочетох го на баща си. Той беше и учуден, и зарадван.

- Кои са Вашите ментори и кумири?

- Никога не съм имала усещане за ментори и кумири. Но кой не се е възхищавал на Ботевата публицистика? Наслаждавам се и на неподражаемата  публицистика на Петко Славейков. Старала съм се да си изработя стил, собствен публицистичен стил, какъвто имат Йосиф Хербст и Стефан Продев. Да, зная, че тези имена са високи върхове за всеки журналист, но мисля, че усилията си струват. Харесват ми като журналисти и Димитри Иванов, Даниела Кънева, Елена Йончева… От по-младите по телевизията ми допадат Стоян Георгиев и Светослав Иванов, Стойчо Керев.

- Навръх Деня на народните будители бяхте удостоена със званието “Почетен гражданин на Трявна” (б.а. 2014 г.) Какви мисли и чувства поражда у Вас това високо отличие?

- Когато човек се окаже на по-високо място, той с тревога усеща, че така е изложен на още по-внимателни оглеждания и на още по-много и по-критични преценки. Но не е само това. Отличието означава още и очаквания. За нещо повече от това, което вече си постигнал. Това е, което мен лично ме вълнува. Хората, така ми се струва, имат право да очакват още от мене – изследвания, публицистика, стихове… Но ще мога ли? Ще имам ли здраве, сили и време?

- Има ли будители в нашето съвремие?

- Мисля, че всяко време има своите будители, защото всяко време има нужда от тях. Големият вик на нашето Възраждане: “Знай своя род и език!”, този вик на Паисий нима не е викът и на нашето време?! Ние отваряме щедро вратите на своята душевност за така наречените “европейски ценности”, а по техните тихи стъпки нахлуват и глобализациите във всички посоки на живота. Нима ще допуснем да изгубим своята самобитност като народ? Не знам да вярвам ли, но поне се надявам интелектуалният свят на България днес да не допусне това. И днес имаме, макар и не много на брой, своите будители, своите  просветители, писатели, учени, театрали, художници. Наскоро показаха един учител, сякаш останал от Възраждането - Теодоси Теодосиев,  който за многогодишния си труд да създава на световно ниво физици има само едно възнаграждение – техните успехи. Нима той не е съвременният будител, който засрами държавата, която след толкова години намери едно порутено помещение за неговите занимания с децата. Но все по-често се питам: А такива градчета като Трявна, със здрав български дух днес, нима те самите не са будители на нашето съвремие?! В това виждам мисията на Трявна днес. В далечното минало, рано, много рано гласът на Трявна - чрез книжовници, художници и бунтовници, се е откроявал в гласа на България и е събуждал, зовал и подтиквал към народолюбива дейност – за отваряне на училища, за бунтовни дела, за съграждане и живописване на храмове и къщи, за многовековна дървоскулптура, а то значи и за насърчение на много народни таланти… Силният глас на Трявна днес е и в учението, и в живото и днес изкуство. И в днешните потомци на майсторите на тревненската художествена школа и в младите им следовници в Националната художествена гимназия за приложни изкуства в Трявна. И те, и те днес са будителите народни, защото казват:  “Вижте това изкуство, то е историята и паметта. В него са закодирани гласът, красотата и гордостта и на днешна Трявна, и на съвременна  България”. Струва си да насърчаваме тези будители, да браним това изкуство, да му даваме място в сърцата и път в живота…

- Как поетът и журналистът във Вас възприема случващото се в момента в България (б.а. 2014 г.)? Бихте ли го описали в едно изречение или в един стих?

- За такова многогласно, дисонансно битие като днешното, вероятно е необходима многострунна лира. Не съм сигурна, че бих могла с едно изречение или един стих да го опиша. Но се сещам за “Опак край” на Пенчо Славейков. Народното събрание е вятърчева воденица с мливари отвсякъде – “денем и нощем все глъч, препирни и непрекъсната врява”. И всеки се бори той по-напред своето мливо да смели.

“Пущайте! Вятър от изток повя!”, викат едни с увереност, че не са съзвани само врява да дигат. Още по-настървено се обаждат другите:

“ - Чакайте западний вятър! - крещят

черните ядно и диво: -

Само от Запад когато повей,

смила се хубаво мливо”.

И докато нашите мливари и днес продължават да се препират кой вятър е по-добър – Източният или Западният, резултатите са същите:

“Викат, делякат се: върхът един

 иска над други да вземе…

А воденични ветрила стоят

и неподвижни, и неми…”

- Какво мислите за състоянието и нивото на българската култура, наука и образование към момента (б.а. 2014 г.)?

- Нямам основание да съм очарована. Българската наука вместо помощ търпи лишения и обиди от нескопосани и неграмотни политици; много станаха случаите на полуграмотност в училищата; на учебници, в чиято “висока терминология” не могат да нагазят дори възрастни образовани хора; нивото на българската култура си оставя трайния отпечатък и по така наречената “книжна продукция”, филми, театрални представления или изложби, да не говорим за силното въздействие на телевизията, която често е и пагубен капан и опасен пример за децата и младите. Мисля, убедена съм, че във всички тези области можехме да имаме много по-значими резултати, ако някой не беше решил, че всичко от периода на “соца”, както омразно и отвратително го наричат, трябва да бъде сринато, унищожено, премахнато… Вместо много разумно и внимателно да се прецени в новите условия кое може да бъде полезно изцяло или пригодено и трансформирано и кое трябва да бъде отхвърлено. Не! Сриването беше признак на “новото”, “демократичното”. Е, виждаме до къде. Тука помогна и слепотата ни и нежеланието да погледнем “какво правят другите”. И упоритото неприемане, че произвеждайки, ще имаме средства за култура и наука, за здраве и образование. Чалгаджийско-мутренската култура у нас, за която известни интелектуалци говорят отдавна, вече нанесе своите поражения. След като дълго време се подхранвахме от културата на Съветска Русия,  вече се усещаме преситени и от западното меню и от американизацията. Не затова ли преглъщаме по-лесно комшийската филмова инвазия.

- Кой са любимите Ви поети, писатели и художници?

- Ще спомена само българските имена. Защото иначе списъкът е много дълъг. Освен недосегаемите български върхове Ботев, Вазов, Яворов, Славейков, Дебелянов, Вапцаров, много обичам Смирненски, Пеньо Пенев, Валери Петров, Павел Матев, който пръв ме насърчи да си пратя стиховете в издателство “Български писател”, Веселин Ханчев, Найден Вълчев, Миряна Башева, Камелия Кондова… Обичам магичния Йордан Йовков, уханната проза на Димитър Талев, Емилиян Станев, Павел Вежинов, мощното слово на Николай Хайтов, вълнуващите драматични и комични морски приключения на Никола Радев и неговите брилянтни истории в “Когато Господ ходеше по земята”. Мога да чета навсякъде, при всякакви условия -  при голям шум, силна музика, пътуване… но трудно пиша при такива условия. Обичам да гледам изложби, преди всичко живопис, до захлас. Най-силно ме вълнуват Иван Милев, Стоилов, Гюдженов, Лавренов, Казаков…

- Кои са ценностите, които не трябва да губим, за да оцелеем като човеци и българи и да съхраним корените си?

- Понякога, на мен, както и на мнозина, ми се струва, че сме потъпкали и изгубили много от ония ценности, които ни характеризират като народ. Когато наскоро след 1989 година видях, потресена, опразнените рафтове за вестници и списания на читалнята в тревненската Библиотека; когато онемях пред сергиите с вестници и списания, преливащи от вулгарна порнография и модернокална проза; когато гледах как младите хора на България попадат в едно безумно безвремие, в което светът на техните майки и бащи е тотално оплют и очернен; когато виждах как се сриват фабрики и хора; как се опустошава българското земеделие; как неграмотността и туберкулозата, тия две зарази, които бяха ликвидирани, изпълзяват от мрачните си убежища, всичко това ме караше с огромна горчивина да си мисля, че България се връща назад… Когато започнаха убийствата, насилията и самозапалванията, съкрушена се питах: Нима това е българският народ?! Странно ли е, не знам, но днес, две десетилетия по-късно, имам по-други размисли. Може би защото бяхме поставени пред тежки изпитания, може би защото бедите и нещастията ни застигаха едно след друго, оказва се, че в сърцето на българина има милостива сълза… Ценностите, които не трябва да губим, за да останем и човеци, и българи, са ни толкова познати! Доброта, милост, помощ, жертвоготовност, знаем ги всичките. И ги знаем не само от книгите на Иван Хаджийски и Николай Хайтов. Истината на днешния ни ден обаче ни казва, че разделението на народа, най-голямото му разделение на много богати и много бедни, породи много нещастия. Появиха се изведнъж – много просяци, изведнъж – много клошари, изведнъж – много бездомни и т.н. Така сами наторихме почвата, върху която избуяха, както никога досега враждата, злобата, завистта, надпреварата в имането… Като в някой класически роман от далечното минало, посягат брат – на брата, син - на баща…

- Повече оптимист ли сте или повече песимист?

- Трудно ми е да погледна везните - кое повече натежава. Ако се нарека повече песимист, то няма да е нито вярно, нито справедливо. Все пак има много неща, които ми дават основание да се приемам като положително мислещ човек и ми се иска хората да ме възприемат така. Мисля, че по-близо до истината ще съм, ако се нарека един много, много уморен оптимист.

- За какво Ви боли?

- За много неща ме боли. Срещам по улицата жена, която познавам от години. Хубава. Беше. От хубостта й са останали само следи. Мислено се утешавам, че няма как, възрастта… Но тази моя добра позната започва да споделя с мен болките и болестите си, самотата и отчаянието си. Заболяваме за нея, но не мога да я прекъсна – тя има нужда да сподели, да разтовари макар за кратко болежките си, тя не прави това с всеки срещнат и преглъщайки нейните неволи и премълчавайки моите, аз се усещам избрана да поема тази болка… Всяка новина за беда, катастрофа, нещастие, жестокости, с които ни заливат вестниците и телевизията, всичко ми причинява  болка. Не се научих на безразличието “мен какво ме интересува”, просто не се научих на това. А, знаете ли, най-много, най-много, повече от всичко друго ме боли, че България се срива. Боли ме, че в цяла Европа ние се оказахме най-очевидния пример за разрушителен преход. България се срива и вече не съм сигурна как може да се спре това сриване щом няма кой да го види и да го чуе.

- А какво Ви кара да се усмихвате?

- Наистина, и те, нещата, които ме карат да се усмихвам, не са малко. Не само добрите вести от моите внуци или приятели, големите изяви на талантливите ни млади хора у нас и навсякъде по света, не само жестовете на помощ и подкрепа при стихийни бедствия или за болни и даровити деца... Понякога съвсем обикновени гледки ме карат да се усмихвам – Мони и Изабела – момиченцата на съседите, които срещам по стъпалата на нашия вход, на улицата - майка, която върви, притиснала до гърдите си детенце, истински се трогвам  като срещна  на улицата мъж, понесъл нежно и несръчно китка цветя…

- Ако Ви попитам щастлив човек ли сте, абсурден ли ще е този въпрос за Вас?

- Не, не е абсурден. Израснах в семейството с любящи родители и сестра, живях 33 години с човек, с когото се обичахме, имам син, снаха и двама прекрасни внука, правнук, работила съм това, за което мечтаех да работя. И все още намирам сили да се посвещавам на словото и книгите. Нима това не е щастие? Не, не е вярно, че животът ми е бил равен път, без препятствия. Имала съм своите заблуди, грешки и несполуки, на нараняванията съм отговаряла с добро, защото неизтощимо вярвам, че човекът е или може да бъде добро същество.

- От височината на Вашия житейски опит, душевност и познания, какво послание бихте отправили към бъдещите поколения?

- Не ми се иска да говоря предизвестени баналности. Наскоро ми се случи да препрочета знаменитата реч, която Чарли Чаплин произнася на 16 април 1959 г. по случай своя 70 годишен юбилей. Той посочва имената на своите прозрения за тези години и ги нарича автентичност, зрелост, увереност в себе си, мъдрост на сърцето, скромност, любов към себе си, признание, реализация… Много, много интересни са мислите му как е стигнал до тези прозрения. А най-интересното е, че  написаното за всяко от тях започва с думите: “Когато започнах да обичам себе си…”. Това ми напомня за твърде често срещаното у нас напътствие и пожелание: “Бъди себе си!” Работата е там, че тази мъдра мисъл се абсолютизира – за всекиго, независимо от неговия духовен и физически ръст. Но как, кажете ми, как може, например един млад човек да бъде себе си, като самият той още не се е самопознал, той самият не познава себе си. Подобно е и друго “наставление”: “Не се вземай насериозно!”. С това явно се внушава човек да не си въобразява, че е нещо повече от това, което е в действителност. Но и тук са разширени и абсолютизирани границите на тази мисъл. И затова предпочитам младият човек да гледа на себе си сериозно – какво върши,  какви цели си поставя, какво иска да постигне в живота, как работи, какви приятели има… Ами това са все сериозни, много сериозни неща. Той е длъжен да се взема насериозно.

Иска ми се младите хора у нас да разбират: никой не може да им оспорва свободата на личен живот, но от това как го живеят зависи не само тяхната лична съдба и съдбата на най-близките им хора. И от тези многобройни лични съдби се конструира съдбата и на един народ. Днес България е пред голямо изпитание, отново! И има нужда от разумни и пламенни млади хора, с мъдрост на сърцето, както го е казал великият Чаплин.

Не знам дали новите легални комитети ”Левски”, които вече са организирани на някои места ще постигнат мирните си цели, но  самото им появяване е индикатор за необходимостта от по-ясно изговаряне на независимостта и самобитността на народа и духа български като национален идеал днес и по-решителни действия за неговото осъществяване.

Светът се глобализира. Премахването на граници, сближението между общности, народи и държави, прави човека по-самотен, размива, уеднаквява и пресушава живителните корени на всяка нация, нейната самобитност и оригиналност. Тука, в съпротивата срещу този суховей, виждам ролята на поколенията в близко бъдеще.   

 

 

Интервю

Галина Иванова

Вера Христова

На снимката отляво-надясно: Семейството на Вера Христова –
съпругът й Христо, Вера, сестра й Боянка и съпругът й Мирчо,
баща й Георги и майка й Донка (седнали)
с внуците – Снежанка, Георги и Димитринка

1.      

Понякога „запридането“ на един репортаж започва по
този начин... В каква ли не роля е влизал журналистът,
за да отвори човекът за разговор...
Вера е взела хурката на своята домакиня и събеседничка,
и пред смаяния й поглед преде и пее: „Мама Яна буди“

Като студентка в София, заедно със съпруга си

На снимката отдясно-наляво: Вера Христова, като уредник в Специализирания
музей за резбарско и зографско изкуство в Трявна, тогавашния директор на музея
Иванка Бонева и Елена Георгиева на конференция в
Рилския манастир, 70-те години на 20 в.

Вера като учителка по Български език и литература в Детско-юношеския санаториум
в Трявна (в средата на снимката)

Вера Христова като Главен редактор на в. „Тревненска седмица“, 1990 г.

Лазаруване в село Лозен, 1942 г. Вера е третата отляво-надясно

Вера (третата отляво-надясно) като ученичка в последния клас на
гимназията в село Камен