„Танцьорите, с които отново излизам на сцената ми удължават живота с години напред“

Днес публикувам едно интервю от 2010 г. с основателя на танцов ансамбъл „Трявна“ и негов първи хореограф – Станьо Тихолов. Разговаряхме с него в навечерието на Славейковите празници, когато бе чествана неговата 80-годишнина. Наскоро той си отиде от този свят, но остави след себе си незаличими следи и спомени в сърцата на тревненци, които дълго ще се помнят. Светла му памет!

- Г-н Тихолов, кога беше основан танцовия ансамбъл?

- През октомври 1955 г. в читалище „Васил Коларов”, което се намираше там, където днес е паркинга до общината. В началото бяхме около 15 души - четирима човека оркестър и 7-8 танцьори. За две години ансамбъла стана около 25 души.

- Чия беше инициативата за създаването му?

- Бяхме много близки с покойния Райко Минев, който беше гъдулар и веднъж той ми каза: „Абе ти, като те гледам, много добре играеш, защо не вземеш да направиш един танцов състав, аз ще свиря”. Викам му, „ами то кои ще сме”?. Той ме успокои, че ще извика своята съпруга, кумицата... И се събрахме най-напред аз, Райко Минев, Ангел Михайлов - Попа, който свиреше на тамбура и жена му. Всъщност, четиримата взехме решението да направим ансамбъл. Посъбрахме приятели, които им се отдаваха танците и имаха желание да играят. Дойде и кавалджията Енчо Марков, след него беше бай Матю от Техникума, дядо Митю Часовникаря с гъдулката. Така започна всичко. Фактически, ние направихме първия танцов ансамбъл в Трявна - с танцьори, оркестър и певици.

- Предполагам, че по онова време не ви е липсвал ентусиазъм?

- Танцьорите ги запали това, че имахме оркестър, който свиреше народна музика. Бай Райко си беше водещата фигура. Той беше самоук гъдулар и имаше голям хъс в свиренето, успяваше да увлече и останалите музиканти от оркестъра, защото освен че свиреше и пееше. Всичките бяха слухари, не можеха да четат ноти, така както и аз не бях подготвен по танцова теория.

- А как подбирахте танцьорите?

- По мерак. Приемах всички желаещи, назад не връщах. Влезе ли при мен, няма начин да не стане танцьор. Но имах и такъв случай - един младеж от техникума дойде с голям мерак, но не схващаше нещата. Правеше ги съвсем другояче. Дълго време репетира и реших да го пусна на един концерт в Севлиево, да не се излагам в Трявна. Голяма грешка. Издънихме се. Те клякат, той става. Те стават, той кляка. Обърка всичко, разклати цялата редица. Ядосаха се и другите... Върнахме се в Трявна и аз му викам: „Косьо, ти какво направи, бе! Накъде игра?!”. А той ми отговаря: „А, те пък другите много хубаво играят!”. Какво самочувствие само! И тогава разбрах, че от него танцьор няма да стане.

- Вероятно помните и първия танц пред публика?

- Първите танци, които направихме бяха едно Дайчово хоро и тревненските ръченици. Туй си ми е в кръвта на мене - тревненските ръченици на леля ми Рада. Приеха ни с голям интерес, защото по онова време нямаше наситена програма по сцените. Имаше само един танцов колектив в бившия завод „Аврам Стоянов”. Митю Пожарникаря го водеше, но те бяха само момичета и състава не просъществува дълго. Много набързо направихме програма. Бай Райко, като стар свирач ходеше по сватби. И един ден ми каза: „Абе на Станчов хан искат да правят някаква вечеринка. Да вземем да идем да им изнесем програма”. Съгласихме се. Намерихме костюми и първия концерт направихме там. Тръгнахме пеша с бохчичките. Беше зима, имаше сняг, но това не ни спря. Не се усещаше пътя нито на отиване, нито на връщане. И като разбрали бабите, че ще идва колектив от Трявна направили баници, опекли пилета... Те такова нещо не бяха виждали и като свърши концерта и като се започна едно ядене и пиене...

Имаше в Станчов хан един дядо Стойно, стар гъдулар беше. От него съм научил много. Отделно обикалях селата да записвам на магнетофон бабите как пеят. Имах „Тесла” и „Грундик”, който тежеше 20 кг. и с него обикалях.

- Разкажете ни някоя интересна история от обиколките си по селата.

- О, те са толкова много. Така например, след първия концерт в Станчов хан отидох пак, за да видя бабите как играят. Бях впечатлен предишния път. Попитах ги какъв танц ще ми покажат. Искат „пайдушкото”, викам на бай Райко да свири. Да ама бабите не мръдват от място: „Не е това, той Стойно да го засвири с гъдулката...”. Следващия път отидох с покойния Дочо Дочев. Събрахме бабите и той им приказва нещо, тананика им. Ама те не могат да се отпуснат. Аз купувам шоколади, коняк, ама не и не. Имаше в селото една баба Дешка, която по едно време ми вика: „Аз да ти изиграя сега едно местно хоро: хай наляво-хай надясно, ама Стойно, ако е тука да го изсвири...”. И отивам аз при този дядо Стойно, будя го и той ме пита какво има. „Абе събрали са се бабите, искат да дойдеш. Без тебе нито щат да пеят, нито да играят. Искат тебе и туй то”. Той в началото се дърпаше, защото вече бил пил вино, ама аз го убедих да дойде, като му обещах да пия и аз по едно с него. И като засвири баба Деша скочи и му вика: „Дядо Стойно, онуй по-честото, по-честото шъ караш... аха, ей туй”. И като почна да играе... След години, когато направих постановката „Предсватбен меденик” включих ръченицата на баба Дешка. Имаше едно специфично движение, което дори кръстихме „бабиното Дешкино”. И като връщах танцьорите за нещо, им виках: „Дайте от бабиното Дешкино нататък”.

Имаше по онова време и един дядо Васил Минев от Ралевци, много добър гъдулар беше, на моята сватба той свиреше. Той пък разказваше различни случки от сватбите, на които е бил. Спомням си как разправяше, че свирил на половин сватба. Питам го: „Как половин сватба”? „Ами ей тъй - вика ми той, - отидохме, всичкото готово нагласено. Булката да излезе, да излезе - няма я. А пък тя взела, че скочила през прозореца и избягала с любовника си, който дошъл да я вземе на кон. Никой не чул, защото в къщата се вдига гюрултия голяма, нали е сватба. И така свирихме половин сватба”.

- А откъде тази любов към народните танци?

- Баща ми навремето бил голям играч и много се биел по сборовете. Разхождал се с бич. Той се е биел много и дори му викали „Лудия Тихол”. Не давал да се къса хорото. Майка ми пък беше голяма певица и голяма танцьорка на ръченица. Тя ме е учила на ръченица още преди да тръгна на училище. Истинския виновник за моята любов към народните танци обаче, е учителят ми в с. Райнушковци, тревненецът Цаньо Радков, който ме научи в детайли да играя ръченица. Спомням си, че на „Утро”-то по повод 24 май, когато цялото село се събираше в училището да види какво са научили децата през годината, за първи път излязох пред публика. Тогава бях в първо отделение. И като свърши моето изпълнение цялата зала избухна в ръкопляскания, а аз понеже никога не бях виждал такова нещо се разревах на сцената. Мислех, че ще ме бият. Ръкоплясканията ми изглеждаха като шамари. Оттам започнаха нещата. В прогимназията учих в Белица, оттам отидох в техникума и предпоследната година там направих първата танцова трупа заедно с учителя Пенчо Ботев, който беше и зам. директор. Това беше някъде около 1948-49 г. Първата изява на трупата, която се състоеше от 10-12 човека беше за празника на училището - Гергьовден. Имаше едно момче Ганчо, той свиреше на акордеон и ни беше корепетитор. Бяхме направили танците, които съм играл покрай момите и ергените на хората. След като завърших техникума четири години и един месец бях в казармата в Пловдив. Служих във военно-въздушните сили и имам три години, летателни. В поделението имаше голям танцов състав и негови ръководители бяха най-добрите хореографи по онова време Георги Шишманов и Богдан Балабанов. Те бяха майстори на тракийските танци. Около две години играех в този състав. После „донесох” тези танци в Трявна и впоследствие направих „Главенишка копаница”...

- Но „големия” ансамбъл за народни песни и танци, както се е наричал тогава, носи името „Балкан”. Защо?

- На 20 ноември 1957 г. се събрахме в тогавашната кооперация „Балкан” и сложихме началото на ансамбъла за народни песни и танци „Балкан”. Негови основатели бяха: Койчо Димов - председател, Кольо Пашов - секретар, Дочо Дочев - диригент, а аз бях хореограф. Спомням си, че Дочев ни увери, че може да направи хор и оркестър. И през зимата на 1957 г. събра певиците и музикантите. Целият ансамбъл, заедно с танцьорите наброяваше около 75 души и се издържаше от трите кооперации - „Мир”, „Дружба” и „Балкан”. Седалището ни беше в „Балкан”, където репетирахме. Градското ръководство бе на мнение, че кооперациите разполагат с повече средства и складова база, докато читалището е бедно и затова решиха танцовия състав да премине към кооперацията. А оттам дойде и името на ансамбъла. По онова време той се издържаше от Централния кооперативен съюз. Разполагахме с костюми за всеки един танц...

- А къде изнесохте първия си концерт?

- В с. Енчовци. След това ходихме и в Бангейци, Плачковци и по селата.

- Кога за първи път се изявихте извън територията на общината?

- През 1958 г. участвахме на прегледа на художествената самодейност в зала „България” в столицата. Спечелихме първо място и станахме „Ансамбъл Първенец” по линия на кооперациите с музикално-танцовата постановка „Балканджийска сватба”. Хореографията беше моя, музиката на Дочо Дочев, бяха включени песни от района, които лично бях подбирал. Само, че като не бях карал курсове, направих нещата много натурално. Всички моменти от сватбеното тържество бяха включени в постановката - бръсненки, посрещане на булка, кумец, кръстник, калесника с бъклицата и петела и т.н. В София дори купихме живи петли. А бръснарят, когото всички в Трявна знаеха като Цифуня, взе, че напои петела с вино, за да можел да запее на сцената. И петела наистина пропя... В тази постановка вкарах и войници. Идеята беше, че връщайки се в отпуск в селото, заварват сватба и отиват да се повеселят. Униформите им взех на заем от поделението в Царева ливада... И после писаха във в. „Кооперативно дело”, че сме представили напълно автентичен фолклор, само че „ръководителя е изпаднал в такъв натурализъм, че оставало само да покажат на сцената и първата брачна нощ...”. Приех критиката на специалистите, защото сцената си има закони. Може символично да направиш едно нещо или да подскажеш, но не и да го представиш толкова натурално. През лятото на 1958 г. отидох и на първия курс по хореография в Габрово, после в Тетевен, Варна, София. В столицата ни преподаваха народния артист Кирил Харалампиев, а по актьорско майсторство - Рангел Вълчанов. От него научих много неща - как може да пресъздадеш танцово един стих, да пресъздадеш символично героите, действието, реквизита... Научих всичко, което ми липсваше преди. След като завърших курса се явих на държавен изпит във Велико Търново и взех удостоверение за категория и призната квалификация, че мога да ръководя колективи на територията на цялата страна.

През 1969 г. заминахме на първото турне в Румъния. После започнах да глася нещо голямо, което кръстих „Предсватбен меденик”. Хореографията беше моя, а музиката на Дочо Дочев. И през 1979 г. на фестивала във Враца с тази постановка завоювахме званието „Представителен ансамбъл за народни песни и танци”. Това беше най-високото звание за един самодеен колектив. Всички оркестранти, певици, танцьори се върнаха в Трявна със златни медали. По предложение на Комитета за изкуство и култура в София и Центъра за художествена самодейност бях награден с орден „Кирил и Методий”, трета степен. Нито съм го мислил, нито съм го искал това признание...

От 1963 до 1969 г. редовно участвахме в концертите „Варненско лято”. През 1976 г. ходихме на турне в Полша, където представихме „Еньова буля” по хореография на Методи Кутев, а публиката аплодираше всяка танцова фигура. През 1977 г. бяхме на турне в Могильов, а през 1982 г. участвахме в сборен концерт на конгреса на профсъюзите в София с танца „Гергьовден” на хореографа Димитър Димитров. От цяла България бяхме избрани само четири ансамбъла. И това не е случайно, вече си бяхме създали име. През 1982 г. изнесохме концерт и в Унгария. И оттам-нататък започна един период, в който буквално мъждукахме. Заговори се за „Профсъюзен дом на културата”. После ансамбъл „Балкан” премина към него. Впоследствие дойде и Илия Сираков... Имахме големи истории с него, заради едно недоразумение по вина на партията, но вече изгладихме нещата. Дори сме се разбрали взаимно да не говорим за миналото. Така или иначе, тогава той започна да работи с децата и младежите първо към профсъюзния дом, после към днешното читалище. Дочо Дочев прие да работи с него заедно с хора и оркестъра, а аз и танцьорите, които избраха да останат с мен, отидохме в читалището в Плачковци, после в завод „Иван Йонков” и дори се явихме на фестивал от името на завода и взехме златен медал...

- На финала на нашия разговор, не мога да не Ви попитам - какво си пожелавате в навечерието на своята 80-годишнина, която ще отбележите на 23 октомври т.г.?

- Танцьорите, с които сега отново излизам на сцената удължават живота ми с години. Пожелавам си и здраве, но истината е, че се чувствам здрав единствено покрай тях.

 

Станьо Тихолов – създател и първи хореограф
на ансамбъла в Трявна

Ветераните на Станьо Тихолов на юбилейния концерт по повод 55-та годишнина
на ТА "Трявна", когато с грандиозен концерт бе честван и
80-годишния юбилей на неговия създател